Отмъстителят

32

Къщата се намираше на приятна задънена улица в края на малък частен път във Венис, само на две преки от плажа. Беше боядисана в бяло, със светлосини рамки на прозорците, полегат покрив и малък двор отпред, който спешно се нуждаеше от грижи. Бяла дървена ограда опасваше имота, който беше построен навътре от улицата и изолиран от съседните къщи. Оградата беше само за украса, не за сигурност, и не би попречила на никого да стигне до къщата или да се промъкне в задния двор. Достъпът до всяка врата и прозорец беше детска игра.

Вдясно от къщата имаше гараж, но единствените автомобили на алеята бяха една полицейска патрулна кола и бусът на криминалистите. Въпреки че къщата беше сгушена в края на частен и тих път, тълпата любопитни, която се беше насъбрала пред полицейския периметър, вече беше значителна и се увеличаваше бързо.

Гарсия спря до едната от трите патрулни коли, които бяха паркирани на улицата пред къщата. Представителите на медиите също бяха там и увеличаваха тълпата още повече.

Двама репортери познаха детективите от отдел „Ултранасилие“, които слязоха от хондата на Карлос, и веднага започнаха да крещят въпроси от другата страна на улицата.

Хънтър и Гарсия не им обърнаха внимание. Без да ги поглеждат, показаха служебните си документи на двамата полицаи, които пазеха периметъра, наведоха се и минаха под жълтата лента, обозначаваща местопрестъпление.

Трети полицай, който стоеше вляво от верандата на къщата, видя двамата новодошли и тръгна към тях.

— От отдел „Ултранасилие“ ли сте? — попита той, когато се приближи.

Полицаят беше на четирийсет и няколко години, със загоряло от слънцето лице, брадичка с трапчинка и черни мустаци с форма на конска подкова, за чието поддържане явно отделяше много време. Очите му бяха черни като нощ, но изразът в тях беше колеблив, дори уплашен.

— Да — отвърна Гарсия и посочи значката на колана си. Хънтър направи същото.

— Аз съм сержант Перес от Западния район. — Той протегна ръка.

Двамата детективи я стиснаха и се представиха.

— Западният район прие обаждането до 911 по-рано днес — информира ги сержантът. — Аз влязох пръв.

Тримата тръгнаха към къщата.

— Е, какво има тук? — попита Карлос.

Сержант Перес спря и напрегнатият му поглед се насочи от Гарсия към Хънтър.

— Не съм сигурен как или какво точно да го нарека. — Тонът на гласа му беше предпазлив. Той отмести поглед към къщата и леко поклати глава от недоумение. — Полицай съм от двайсет години, всичките в Лос Анджелис. Бог знае, че съм присъствал на местопрестъпления, които не могат да се опишат с думи и нищо не може да ги изтрие от паметта ми. Но тук… — Перес кимна по посока на къщата — не съм виждам подобно нещо. Нечовешко е единствената дума, за която се сещам. Много повече от садистично.

„Това обяснява засиленото присъствие на журналисти“ — помисли си Робърт. Слухът за насилието, използвано от извършителя, очевидно беше изтекъл и беше стигнал до медиите. Това не беше изненадващо. Репортерите не само че денонощно подслушваха полицейските радиочестоти, но и плащаха на информатори в полицията за тези сведения, и то щедро.

Стигнаха до верандата, където усилено работеха двама криминалисти. Единият проверяваше дъсчения под за отпечатъци от стъпки или някакви други материали, които можеше да са оставени. Вторият търсеше пръстови отпечатъци по дръжката и рамката на вратата. Върху боядисаната в светлосиньо врата ясно се виждаха кървави следи от ръце.

— Анонимно обаждане на телефон 911? — попита Хънтър.

За тяхна изненада сержант Перес поклати глава.

— Не. Съквартирантът на жертвата е открил трупа — отговори той и кимна към черно-бялата патрулна кола, паркирана на алеята. Предната пасажерска врата беше отворена. На седалката седеше висок слаб мъж, който изглеждаше на трийсетина години. Беше стъпил на земята, сложил лакти на коленете си и закрил с ръце лицето си. Късата му, тъмнокестенява коса беше разрошена. Беше облечен с униформа на стюард. Бялата му риза и тъмносиньото сако бяха изпръскани с кръв. — Името му е Томас Хобс — продължи сержант Перес, четейки от тефтерчето, което беше извадил от колана си. — Двайсет и три годишен. Роден и израснал тук, в Лос Анджелис, Помона Вали. Наемател е на къщата заедно с Шарън Барнард, която според господин Хобс — и той основава извода си единствено върху бижутата на нея — изглежда, е жертвата. И двамата работят в „Американ Еърлайнс“.

— Чакайте малко — прекъсна го Гарсия. — Как така изглежда, че е жертвата?

Карлос беше висок метър осемдесет и пет, а Перес — метър шейсет и пет. Сержантът трябваше да погледне нагоре, за да срещне погледа на детектива.

— Ще разберете, когато влезете вътре.

Гарсия отправи разтревожен поглед към партньора си.

— Господин Хобс е отсъствал ден и половина — обясни сержант Перес. — Тази сутрин е бил главен стюард на полет от Сан Франциско до Лос Анджелис. Не се чувствал добре и след като кацнали, решил да остави колата си на Международното летище на Лос Анджелис и да се прибере вкъщи с такси. Той намерил жертвата веднага щом отворил външната врата. — Сержантът пристъпи от крак на крак. — Не е изненадващо, че гледката му е дошла в повече и господин Хобс припаднал. Преди това обаче се обадил на 911. — Перес прелисти страница в тефтерчето си. — Когато изгубил съзнание, той паднал по лице в дневната. Това обяснява кръвта по дрехите му. Господин Хобс все още е в шок, затова в момента е трудно да се извлече смислена информация от него, но може да опитате, ако искате. Отне ми половин час да взема тези подробности. — Той размаха тефтерчето, което държеше.

— Някаква информация за „евентуалната“ жертва? — попита Хънтър.

— Много малко — отвърна Перес и отново погледна записките си. — Името ѝ е Шарън Барнард, двайсет и две годишна. Също родена и израснала в Лос Анджелис. Проверихме в „Американ Еърлайнс“. Тя приключила последната си смяна — обратен полет от Канзас Сити — вчера следобед. Приземила се на Международното летище в Лос Анджелис в 17:25. Няма следи, че е ходила някъде, след като е напуснала летището, затова предполагаме, че се е прибрала направо вкъщи. При натовареното движение в пиковия час и без да спира някъде да пазарува, госпожица Барнард вероятно се е върнала в дома си някъде между осемнайсет и трийсет и деветнайсет часа.

Хънтър и Гарсия кимнаха.

— Следи от влизане с взлом? — Въпросът на Робърт беше насочен по-скоро към криминалиста, който проверяваше предната врата.

Криминалистът погледна детектива и поклати глава.

— Тук няма нищо. Рамката не е счупена или напукана. Ключалката не е разбита, нито пипана. Има два пръстови отпечатъка върху дръжката на вратата. Съдейки по размерите, единият определено е на жена. Кървавите отпечатъци — той посочи един точно над валчестата дръжка и друг на външната страна на рамката, — те са на мъжа, който е намерил трупа. — Криминалистът погледна към патрулната кола на алеята пред къщата. — Той е използвал вратата и рамката, за да се подпре, докато е ставал от пода, след като е припаднал.

— Намерихте ли точката на проникване? — попита Хънтър. — Имате ли представа как е влязъл извършителят?

— Не, все още нищо. Предната врата очевидно е била отключена, когато съквартирантът се е прибрал вкъщи. Прозорците са непокътнати и всичките са затворени отвътре. Задната врата е заключена.

— Вземете — каза сержант Перес и подаде на детективите два нови гащеризона от тайвек в запечатани найлонови пликове.

Те взеха пликовете, отвориха ги и започнаха да обличат гащеризоните. Щом приключиха, сложиха качулките на главите си и надянаха латексови ръкавици.

— Съветвам ви да си сложите и маските на носа — предложи сержант Перес.

Те го послушаха и се приближиха до предната врата. Криминалистът, който търсеше отпечатъци по дръжката, отстъпи вдясно и отвори вратата.

— Внимавайте да не стъпите в кръвта — добави Перес, обърна се и тръгна.

Хънтър и Гарсия най-после влязоха в дневната и веднага спряха. Очите им се опитаха да обхванат всичко, но умовете им се бореха да проумеят сцената пред тях. Карлос изпусна затаения си дъх и промълви:

— Какво е това, по дяволите?