Отмъстителят

27

Гарсия влезе в кабинета им в седем и половина сутринта. Хънтър седеше на стола си с гръб към вратата. Ръцете му бяха зад главата, с преплетени пръсти. Краката му бяха вдигнати и токовете на ботушите му бяха опрени на ръба на бюрото. Беше се втренчил в таблото със снимките, сякаш го виждаше за пръв път. До компютърната клавиатура имаше голяма празна чаша от кафе и две опаковки от шоколадови десерти. Карлос погледна кафемашината в ъгъла. Беше празна. Той забеляза и преписаните бележки на бюрото на партньора си. Две от тях бяха паднали на пода.

— Тук ли прекара нощта? — попита Гарсия, влезе и затвори вратата. Не би се изненадал, ако беше така.

— Не съвсем — отговори Робърт, без да отклонява вниманието си от таблото. — Прибрах се вкъщи и си взех душ.

— Но не си спал.

Хънтър повдигна рамене.

— По думите на великия американски поет Джон Бон Джоуви, предполагам, че „ще спя, когато умра“.

Карлос се ухили.

— Карай така и няма да е след дълго, приятелю мой. — Приближи се до бюрото си, остави раницата си на пода и включи компютъра си. — И кога дойде тук сутринта?

Робърт погледна часовника на стената над таблото.

— Към пет и петнайсет.

Не беше необходимо Гарсия да пита. Знаеше защо приятелят му е дошъл на работа толкова рано — заради заплахата, която беше добавил убиецът в бележката, адресирана до кмета Бейли: И преди да изгрее слънцето утре, някой друг също ще го види и почувства. И повярвайте ми, преживяното от нея е нищо в сравнение с онова, което предстои, освен ако така наречените експерти не ме спрат.

— Има ли някакви нови обаждания на телефон 911? — попита Карлос. Закачливостта беше напълно изчезнала от тона му.

Робърт най-после свали краката си от бюрото, седна изправен на стола и го завъртя към партньора си.

— Не, все още нищо.

И двамата знаеха, че това не означава нищо.

— Проверих във „ФедЕкс“ за пакета, който е бил изпратен на кмета Бейли вчера — каза Гарсия, отваряйки нещо на екрана на компютъра си.

— И?

— Пратката е била пусната преди два дни по обяд в пощенската кутия на „ФедЕкс“ пред гара „Юниън“. — Той наклони глава на една страна и въздъхна. — Нито една от двете камери за наблюдение в онзи край на гарата не е уловила нищо. Всъщност и двете са били съсредоточени върху нещо друго.

Хънтър озадачено повдигна вежди.

— Да. Извършителят е отклонил вниманието — потвърди Гарсия. — Малка, саморъчно направена димка, скрита в кофа за боклук. Нищо сложно, само топче за пинг-понг, увито в алуминиево фолио, с къс фитил. Създало е доста дим, за да привлече вниманието на камерите, но не достатъчно, за да предизвика паника. Затова най-малко една минута всичко останало е било пренебрегнато.

— Трябвали са му само една-две секунди, за да пусне пратката в кутията — отбеляза Робърт.

Карлос кимна енергично, докато изричаше следващите си думи:

— Този тип е внимателен. Не поема излишни рискове. По-добре да вземе мерки, отколкото после да съжалява. — Той погледна към чашата и празните опаковки на бюрото на Хънтър. — Това закуска ли беше?

Робърт отново повдигна лявата си вежда.

— По-скоро късна нощна или ранна сутрешна закуска.

— Е, на мен ми трябва още кафе. — Гарсия посочи кафемашината. — Ти искаш ли?

— Успя ли да вземеш още от онова кафе от Минаш Жерайс?

Хънтър обичаше кафе, но за разлика от повечето хора не го пиеше заради кофеина. Не му трябваше помощ, за да стои буден, нито за да поддържа нивата си на енергия и будност. Той харесваше вкуса на кафето, колкото по-силно, толкова по-добре. Робърт обаче не беше познавач за разлика от Карлос, който беше отгледан от баща, маниак по кафето.

Гарсия беше роден в Сао Пауло, Бразилия. Син на бразилец, федерален агент, и американка, учителка по история, той и майка му се бяха преместили в Лос Анджелис, когато Карлос беше едва десетгодишен, след като бракът на родителите му се беше разпаднал. Въпреки че беше живял в Съединените щати през по-голямата част от живота си, Гарсия говореше португалски като истински бразилец. Баща му беше много привлекателен мъж с пригладена тъмнокестенява коса, кафяви очи и смугла кожа. Майка му беше естествена блондинка със светлосини очи и бяла кожа. Карлос беше наследил смуглата кожа и тъмнокестенявата коса на баща си. Очите му не бяха толкова светлосини като на майка му, но определено бяха от нея. Гарсия беше слаб благодарение на годините, през които бе тренирал лека атлетика, но телосложението му беше измамно, защото беше по-силен, отколкото би предположил някой.

Когато разбра, че Хънтър обича кафе като него, с удоволствие сподели няколко тайни с партньора си. Една от тези тайни беше специална смес от бразилско кафе, произвеждано само в югоизточния щат Минаш Жерайс, в малка независима ферма, по оригинална рецепта. Смилаха го по-фино от повечето видове и го печаха първо на ниска температура, за да не се препече и да има по-силен, но по-мек вкус. Кафето веднага стана любимо на Робърт, но единственият магазин, където го продаваха в целия Лос Анджелис, беше затворил.

Гарсия се усмихна и извади от раницата си два пакета по един килограм от специалната смес и ги сложи на бюрото на партньора си.

— Един познат се върна от Бразилия снощи.

Лицето на Хънтър засия от радост.

— Да — каза той с вид на дете, което е получило коледния подарък, на който се е надявало. — Искам чаша кафе.

Докато се приближаваше до кафемашината, Карлос вдигна от пода едната от преписаните бележки. Почеркът беше почти идеално копие на оригинала. Той погледна над рамото на партньора си към купчината копия на бюрото му.

— Преписвал си бележката?

Робърт повдигна рамене.

— Да, няколко пъти. Опитах се да я видя от различни ъгли.

— Искаш да кажеш, да мислиш като убиеца.

Двамата не за пръв път трябваше да се справят с убиец, на когото му доставяше удоволствие да дразни полицията с бележки или изображения.

— Аз не я преписах — добави Карлос, остави бележката на бюрото на Робърт, напълни кафемашината със смляно кафе и наля вода, — но също спах малко. Затворех ли очи, виждах бележката.

— И? — Интересът на Хънтър нарасна.

Гарсия поклати глава.

— Не знам какво да мисля, Робърт. За мен този убиец е социопат като по учебник. Мания за величие и така нататък. Сигурно си мисли, че превъзхожда всички други във всяко отношение, особено в интелектуално, защото е твърде умен, за да направи грешка или да го заловим. Това е причината за бележката, нали? Предизвикателство. Ела ме хвани, ако можеш.

Хънтър се съгласи, като мълчаливо кимна.

— Онова, което е направил на жертвата — продължи партньорът му и на лицето му се изписа възмущение, — отвличането, изтезанията, насилието, всичко — показва, че той е постигнал такова високо ниво на емоционално отчуждение от другите човешки същества, че вече явно не е в състояние да чувства друго, освен гняв, ярост или може би антипатия. Този човек не изпитва угризения, вина, състрадание, съчувствие, съжаление, обич, нищо — никакво позитивно чувство. Не знам дори дали някога е изпитвал тези чувства.

Кафето беше готово. Гарсия напълни две чаши и занесе едната на Робърт.

— Благодаря — каза той. Силният аромат на специалната смес го накара да се усмихне.

— И после идва наистина страшната част — добави Карлос.

— Коя?

— Това. — Гарсия посочи подписа на убиеца на бележката. — АЗ СЪМ СМЪРТ. Измислил си е псевдоним? — Той се подсмихна. — Това е върхът на арогантността, нали? Синът на Сам, Убиецът с щастливото лице, Денис Рейдър, известен като ЗИУ (Завържи, изтезавай, убий), Зодиакът, Джак Изкормвача и други… всичките тези серийни убийци са си избрали псевдоними, защото са се мислели за нещо специално.

— Пак мания за величие — отбеляза Хънтър.

— И то каква — съгласи се Карлос. — Но за серийните убийци, които обичат да си измислят имена, знаем, че планират убийствата си дълго време и че възнамеряват да убиват още по-дълго време. Това е страшното. Затова обичат да тормозят властите с бележки, изображения и други подобни неща. Писмото до властите представлява много дръзко предизвикателство — бележката е като официална покана разследването да се превърне в гонитба на котка и мишка — игра, в която те определят правилата и могат да ги променят, когато поискат. И тъй като са решили да го превърнат в игра, те се забавляват. И ние сме въвлечени в тази игра.

Робърт беше съгласен с всичко, което каза партньорът му.

Гарсия също така знаеше, че убийците, които обичат да дразнят властите с послания, обикновено скриват улики дълбоко в съобщенията си, понякога закодирани. И нямаше по-добър в четенето между редовете от Хънтър.

— Е, сега е твой ред — рече Карлос и отново посочи преписаните бележки на бюрото. — Откри ли нещо?

Партньорът му унило поклати глава.

— Бележката явно не е написана като гатанка и, ако в нещо има двойно значение, не можах да го открия. Всъщност колкото повече я четях и преписвах, толкова по-противоречиви чувства изпитвах.

— Противоречиви чувства? — Гарсия изглеждаше леко озадачен. — Какво искаш да кажеш?

— Авторът на бележката е вложил много усилия, Карлос, внимателно подбирайки всяка дума. А ето и най-странното. Той не е искал да ни обърка. Напротив. Написал е посланието си така, че да не остави никакво съмнение.