Отмъстителят

5

След като плени Рики, мъжът го съблече и го преби до безсъзнание. Когато момчето най-после се свести, мъжът го повали на земята със силна струя леденостудена вода и след това пак го налага, този път с дебел колан, който разкъса кожата на детето и му причини кървене. Само след няколко удара Рики отново припадна.

Клепачите му потрепнаха в бърза последователност, преди най-сетне да успее да ги отвори, но нямаше разлика. Мракът в малката килия без прозорци беше непрогледен. Въпреки това очите му се отместиха първо наляво и после надясно, сякаш търсеха нещо, и след това пак се затвориха. Мъглата на объркване, която беше обвила съзнанието му, беше толкова гъста, че той не беше сигурен дали всичко това се случва наистина и дали е буден или не.

После обаче дойде болката — силна, непогрешима и мълниеносна като ядрен взрив. Разпространи се във всеки атом на тялото му с невъобразима скорост и премахна съмненията му.

Това не беше кошмар, а нещо много, много по-лошо.

Прозрението донесе такъв страх, какъвто Рики не беше изпитвал.

Той се закашля и това, изглежда, разпали болката още повече. Под клепачите му се взривиха разноцветни искри светлина и с всяка експлозия имаше чувството, че забиват гвоздей в главата му. Той беше на път да се предаде на болката и да я остави отново да го повлече към забвение, когато чу шум някъде вдясно от себе си.

Момчето се вцепени.

Ужасените му очи се стрелнаха в тази посока. Рики зачака.

Последваха още две изщраквания, пауза и после вратата започна да се отваря.

Първичен страх накара Рики инстинктивно да се свие на кълбо на студения бетонен под, да зарови лице в ръцете си и да притисне колене до гърдите си в отбранителна поза. Движението му причини още по-мъчителна болка и се разнесе смразяващ кръвта звук на стържене на метал, когато дебелата верига, закачена за десния му глезен, издрънча в металната халка, вградена в неизмазаната тухлена стена.

Очите му се напълниха със сълзи, нещо заседна в гърлото му. Сърцето му блъскаше в гърдите, сякаш искаше да изскочи от тялото му.

Електрическата крушка, оградена с телена решетка в средата на тавана, примига два пъти, светна и забръмча, сякаш стаята изведнъж се изпълни с ядосани оси. Рики беше лежал на тъмно толкова дълго време, че макар да затвори очи, светлината опари очните му ябълки.

Звукът на ботушите на похитителя по пода, когато влезе в килията, предизвика нов прилив на изгаряща паника в малкото, крехко тяло на момчето, което започна да трепери неудържимо. Не беше необходимо да поглежда. Знаеше, че мъжът е там, защото долавяше мириса му — горчива, кисела и противна сладникава смесица от миризми, която внушаваше страх и плашеше Рики до дъното на душата му. Ако злото имаше миризма, той беше сигурен, че е тази.

Отвратителната смрад на мъжа нахлу в ноздрите на хлапето и одраска гърлото му като котешки нокти.

Рики искаше да бъде силен, какъвто беше винаги, когато Брад Никълс и бандата му го тормозеха в училище, но беше толкова ужасен, че загуби контрол над действията си.

— Моля те… не… не ме бий отново. — Думите неволно се отрониха от устата му.

Отговор не последва. Рики чу само тежкото дишане на мъжа, който стоеше до вратата и звучеше като разгневен, огнедишащ змей.

— Моля… Моля те! — Гласът на момчето беше слаб и излизаше с усилие от устата му.

Стъпките се приближиха.

Рики се сви още повече, стисна очи и се подготви. Знаеше какво предстои и очакването болеше почти колкото ударите.

— Как се казваш, хлапе? — Гласът на мъжа изпълни стаята с безспорна властност, но звучеше съвсем различно от първия път, когато разговаряха близо до училището на Рики. Сега беше гърлен, твърд и студен.

Момчето се вцепени. Друг ли беше този човек?

Дишането му стана още по-затруднено.

— Погледни ме. — Думите бяха изречени ядосано, през стиснати зъби.

Рики беше толкова уплашен, че не смееше да помръдне.

— Погледни ме.

Човешкото кълбо, в което се беше превърнал Рики, бавно започна да се разгъва.

— Отвори очи и ме погледни.

Рики най-после вдигна глава. Клепачите му отново потрепнаха, този път малко по-продължително, докато очите му се приспособяваха към светлината. Той най-сетне отвори очи и се втренчи в непознатия, който стоеше пред него.

Кой беше този човек?

— Не ме познаваш, нали?

Момчето изпусна затаения си дъх, без да е в състояние да отговори.

— Може би ще ме познаеш, ако говоря така и ти разкажа малко повече за моя син Джон. Срамежливото хлапе. — Без абсолютно никакви усилия мъжът промени гласа си в онзи, който беше използвал, когато помогна на Рики да стане, след като падна с велосипеда. — Е, Джон не съществува — засмя се той.

Очите на Рики се разшириха от изненада. Мъжът, който стоеше пред него, изглеждаше съвсем различен. Козята брадичка и вълнистата кестенява коса бяха изчезнали, заменени с идеално обръсната глава. Бледосините очи, които по-рано изразяваха загриженост, сега бяха тъмнокафяви, почти черни.

— Не се изненадвай толкова много, хлапе. Не е толкова трудно да промениш външността си.

Рики продължаваше да трепери.

— Е — рече мъжът, — ще те попитам още веднъж — как се казваш?

Устните на Рики се раздвижиха, но от устата му не излезе звук.

— Какво? Не те чух.

Мъжът пристъпи към него. Момчето вдигна ръце към лицето си, за да се предпази. Човекът спря и зачака, наблюдавайки го.

— Ричард. Казвам се Ричард Темпъл — прошепна детето.

— Хмм. — Мъжът кимна и се почеса по брадичката. Козята брада очевидно му липсваше. — Но всички ти викат Рики, нали?

— Гласът му отново стана гърлен и студен.

Хлапето кимна.

— Е, вече няма да е така. — Мъжът си пое дъх през носа, сякаш се готвеше да се изхрачи. — Ще ти кажа една тайна. Ти трябваше да умреш тук. Аз трябваше да правя каквото искам с теб и после да те убия.

По лицето на Рики потекоха сълзи.

— Но реших, че няма да го направя. Поне засега.

Рики не можеше да откъсне поглед от лицето на мъжа.

— Нека ти кажа следното — животът, който познаваш, свърши. Разбираш ли? Никога няма да излезеш оттук. Няма да имаш приятели. Не че си имал. Няма да ходиш на училище, няма да играеш навън, нито ще видиш семейството си отново. Няма да правиш нищо друго, освен да ми се подчиняваш. Ясно ли е?

Страхът попречи на Рики да отговори.

— Ясно ли е?

Момчето видя, че пръстите на мъжа се свиват в юмрук, и уплашено кимна.

— Ще правиш всичко, което ти кажа. Няма да си отваряш устата, освен ако не ти дам разрешение да говориш. Ще ядеш каквото остане в моята чиния. Ако не остане нищо, няма да ядеш. Опиташ ли се да избягаш, ще разбера и ще те накажа. Ако не се подчиняваш на правилата ми, ще разбера и ще те накажа. Разбираш ли?

Рики отново кимна.

— Това е ново начало за теб — продължи мъжът. — И тъй като е ново начало, ще ти трябва ново име, защото твоето не ми харесва. — Той прокара опакото на дясната си ръка по устните си и за момент се замисли. — Знаеш ли на какво приличаш такъв гърчав и кльощав? — Мъжът не дочака отговор. — На червей. Приличаш на червей. Харесва ми. — Той се усмихна. Това ще бъде новото ти име — Червей. Всеки път, когато извикам името ти, ще отговаряш: „Да, господине.“ Разбираш ли, Червей?

Момчето не знаеше какво да направи. Беше напълно вцепенено от ужас.

— Разбираш ли, Червей? — Викът на мъжа отекна в тухлените стени като повикване на осъден на смърт да тръгне бесилката.

— Да, господине. — Гласът на момчето беше задавен от сълзи.

Мъжът се усмихна и се приближи до вратата на килията.

— Добре дошъл в новия си живот, Червей. Добре дошъл в ада.

Той излезе и вратата се затвори с приглушено изтракване като капак на ковчег.