Отмъстителят

51

Стъпалата, които водеха към подлеза, напомниха на Алисън за стар, черно-бял, нискобюджетен филм. От онези, които би трябвало да са страшни, но не са. Стъпките ѝ отекваха шумно по бетонните стени и изведнъж тя болезнено осъзна, че е сама в лошо осветен и изолиран подлез.

Алисън Аткинс беше пропуснала автобусната спирка за дома си. Тя беше работила три двойни смени в „При Дони“ и когато преди час се качи на автобуса, почувства същата умора, каквато изпитва човек след дълго и изтощително заболяване. Седеше сама в дъното на автобуса, както обикновено правеше. На десетата минута от четирийсет и пет минутното пътуване до дома си тя реши да облегне глава на стъклото само за момент и да затвори уморените си очи. Всичко беше наред, защото ги отвори само пет минути по-късно. Или поне така си мислеше.

Когато се надигна и погледна през стъклото, я обзе неловкото чувство, че се намира на място, където не би трябвало да бъде. Алисън бързо потърка очи, за да прогони замъгляването и умората, обърна глава и погледна през стъклото от другата страна на пътеката между седалките.

Не познаваше квартала, през който пътуваха.

Тя се надигна, за да види електронното табло в предната част на автобуса.

Определено беше пропуснала спирката, на която трябваше да слезе.

— По дяволите! — промълви през стиснати зъби, скочи и натисна бутона „Стоп“.

Минута по-късно автобусът спря на следващата спирка по маршрута си.

Заедно с Алисън слязоха трима пътници — две жени, Алисън и една друга, и мъж на средна възраст. Мъжът бързо се отправи на запад. Другата жена, която изглеждаше горе-долу на годините на Алисън, тръгна на север.

Алисън спря и се огледа наоколо. Намираше се в опасната част на града, в която никога не би отишла през деня, още по-малко през нощта.

Тя погледна часовника си — един и пет след полунощ. Знаеше, че автобусът, с който се прибираше, се движи до два. Пресече улицата и тръгна към спирката от другата страна. Бръкна в чантата си и докато търсеше портмонето си, почувства, че стомахът ѝ се свива.

Портмонето ѝ го нямаше.

Алисън спря, отвори чантата с двете си ръце и отново започна да рови, този път по-отчаяно.

Нищо.

— О, не, не, не, не, не! — извика тя и наведе глава към чантата си. Вътре имаше червило, пудра, четка за грим, няколко дребни монети, мобилен телефон, химикалка и ключовете за дома ѝ.

Портмонето ѝ беше изчезнало.

— Мамка му!

Знаеше, че портмонето беше в чантата ѝ, когато се качи в автобуса, защото там държеше картата си за градския транспорт.

Докато спеше отзад в автобуса, тя, разбира се, не забеляза осемнайсетгодишния хлапак с качулка, който първо седеше от другата страна на пътеката, а после крадешком се премести до нея, като я видя колко дълбоко е заспала. Когато младежът слезе от автобуса, джобът му беше натежал, а чантата на Алисън — олекнала.

— Мамка му, мамка му, мамка му!

През днешната двойна смяна беше изкарала двеста и дванайсет долара от бакшиши.

Стомахът я присви още по-силно.

Тя отчаяно се нуждаеше от тези пари, за да плати сметките си.

Алисън се огледа наоколо още веднъж. Автобусните спирки от двете страни на пътя бяха безлюдни и по улиците нямаше никого. Тя не познаваше района, но мястото изобщо не ѝ харесваше. Чувстваше се уязвима.

Обрана и объркана, Алисън се замисли какво да направи. Можеше да отиде в полицията, но беше сигурна, че те нямаше да могат да сторят много. Лорена, една от другите сервитьорки в „При Дони“, също беше обрана в автобус по друг маршрут преди два месеца. Тя отиде в полицията. Те взели данните ѝ и назидателната лекция, която ѝ бяха изнесли, че трябва да внимава повече и да бъде по-бдителна на места, където има много хора, я беше оставила с чувството, че всичко е станало по нейна вина.

Реши, че е най-добре да се прибере в дома си колкото е възможно по-скоро.

Тя стисна чантата си и забърза на юг.

Вървя четирийсет и пет минути и стигна до подлеза. Беше минавала през него много пъти, но никога толкова късно през нощта. Хубавото обаче беше, че подлезът се намираше само на пет минути пеша от дома ѝ.

Алисън тръгна още по-бързо, но изведнъж чу и други, освен собствените си стъпки, които отекваха зад нея. Тя се огледа трескаво. Не видя никого, но заради сенките; образувани от лошото осветление, не можеше да е сигурна.

„Определено сцена от евтин филм на ужасите“ — помисли си Алисън.

Тя изпусна бавно дъха си, сякаш топлият въздух щеше да отнесе със себе си страха, който беше вледенил сърцето ѝ преди момент. Ехото около нея стихна и Алисън се заслуша в хриптящия звук на собственото си дишане.

След няколко секунди тя отново тръгна и отново можеше да се закълне, че чу и нещо друго, освен отекването на стъпките си, но този път изпита усещането, че стените около нея са я притиснали.

Алисън разтърси глава, надявайки се, че със силата на енергичното движение ще може да прогони усещането.

Това не стана. Напротив, чувството се засили и се превърна в неподправен страх.

Тя изви тяло, за да погледне назад още веднъж.

И тогава го видя.

Мъжът на средна възраст, който беше слязъл от автобуса заедно с нея. Беше я следил, откакто бе напуснала закусвалнята. Когато Алисън пропусна спирката си, той остана, а после скочи след нея и я проследи от разстояние.

И сега беше на не повече от четири крачки от нея в подлеза.

„Откъде се появи този тип, по дяволите? Как може да се движи толкова бързо?“

Три крачки.

Мъжът извади ръката си от джоба на якето.

Две.

Той държеше нещо.

Една.

„Боже мой, това е спринцов…“

Твърде късно. Иглата вече беше забита във врата ѝ.