Отмъстителят

84

Все още криейки се зад групата пустинни върби, Хънтър вдигна бинокъла и огледа двора на имота, покрива и всички ъгли, които видя от укритието си. Не забеляза камери за наблюдение, поне от тази страна. Доволен, той се приближи още и за по-малко от двайсет секунди стигна до постройката, опря гръб в западната стена и погледна наляво.

Нищо.

Надясно.

Нищо.

Дотук добре.

След това започна да се промъква на юг към мястото, където беше паркиран джипът. Щом се промъкна до края на стената, той се наведе, извади пистолета си от кобура и надникна за миг зад ъгъла.

Не видя нищо.

Изчака още няколко секунди и после надзърна отново, този път не толкова бързо.

Джипът беше паркиран на десетина метра от входа на сградата — тежка дървена врата. Това беше всичко. Нямаше нищо друго.

„Страхотно — помисли си Хънтър. — А сега какво, Робърт? Няма начин вратата да е отключена. Това е затвор, не къща. Каквито и мерки за сигурност да са взети, те не се използват, за да попречат на някого да влезе, а да не позволят на хората вътре да излязат.“

Той не можеше да направи нищо друго, освен да се приближи още и да огледа по-внимателно. И той го стори. Вдигнал пистолета и опрял гръб в стената, Робърт заобиколи зад ъгъла и бавно се запромъква към тежката врата. Когато стигна до нея, стомахът му се сви.

В това място определено имаше нещо зловещо. Дори въздухът сякаш се сгъсти и стана по-труден за дишане.

Хънтър се втренчи в ключалката на вратата. Изглеждаше стара, но солидна. Отново си пое дълбоко дъх и пак се огледа наоколо.

Нямаше нищо, освен мрак и тишина.

Хънтър протегна лявата си ръка, сложи пръсти върху дръжката на вратата, завъртя я надолу и бавно бутна вратата.

Оказа се, че греши.

За негова изненада вратата се открехна. Беше отключена.

— Какво е това, по дяволите? — измърмори той.

Дълго държа вратата в това положение. Трескаво мислеше какво да направи по-нататък.

Вече беше отишъл твърде далеч, за да се върне.

Той предпазливо бутна вратата още два-три сантиметра. След това още малко. И после още няколко сантиметра, докато пролуката стана достатъчно широка, за да надникне вътре.

Не видя нищо. Каквато и да беше, първата стая беше празна.

Хънтър затаи дъх, открехна вратата още няколко сантиметра, вмъкна се крадешком в сградата и бавно затвори вратата.

Въздухът вътре беше топъл и прашен и миришеше на белина и дезинфектант, подобно на мириса, който бяха доловили в апартамента на Мат Хейд в Източен Лос Анджелис.

Робърт застана неподвижно за момент, долепил гръб до стената. Очите му вече бяха свикнали с безлунната нощ навън и затова веднага се приспособиха към тъмнината вътре. Това го устройваше идеално, защото не искаше да използва фенерчето.

Установи, че стои на входа към широк коридор без мебели и украса. Стените бяха сиви и направени от блокчета сгуробетон, а подът и таванът — от солиден бетон. Коридорът приличаше на правоъгълен бетонен тунел — клаустрофобичен и задушен. Простираше се на седем метра пред Робърт и водеше до втора врата, която беше открехната. Някъде зад нея проникваше слаба светлина.

Хънтър бързо тръгна към нея с предпазливи, безшумни стъпки, спря до стената вдясно от вратата и застана там неподвижно, като чакаше и се ослушваше.

Една минута.

Две минути.

Тишината беше оглушителна.

Той най-после изви тяло, протегна врат и много внимателно надзърна през пролуката. Източникът на светлина, който не можа да разпознае, беше изключително слаб и по-голямата част от стаята тънеше в мрак. От мястото, където стоеше, Робърт виждаше само част от стаята, без да се изложи на показ, и помещението изглеждаше празно като коридора. В дъното имаше тъмен фабричен стол, поставен срещу гола стена, а вляво — малка дървена маса за кафе. На пода между стола и стената беше сложено правоъгълно черно-бяло килимче. Това беше всичко. Хънтър не виждаше нищо друго, освен сенчести ъгли.

Опрял гръб до стената вдясно от вратата, той изчака още две минути.

Отвътре не се чу звук, нито се забеляза движение.

Време беше да продължи по-нататък.

Хънтър си пое дълбоко дъх и с безшумно, добре отработено движение завъртя тяло и влезе в стаята, протегнал ръце пред себе си, търсейки мишена.

Не намери нищо.

Другата половина на стаята беше още по-празна от първата.

Очите му все още трескаво претърсваха празното пространство за мишена, но Робърт гледаше в погрешна посока. Движението дойде от сянката зад него.

Бързо.

Точно.

Непредотвратимо.

Когато започна да се обръща към вратата, през която беше влязъл, получи силен удар в тила, който го блъсна напред и в стената.

Секунда по-късно всичко потъна в пълен мрак.