Отмъстителят

69

Хънтър успя да поспи само три и половина часа и после мозъкът му отново беше напълно буден. Той задържа очите си затворени още една-две минути, надявайки се и налагайки волята си, но знаеше, че е безполезно. Колкото и силно да искаше и колкото и да стискаше очи, сънят нямаше да се върне.

Накрая се отказа, претърколи се в леглото и отвори очи. В главата му се блъскаха неподредени мисли, създавайки неразгадаема бъркотия, която само го объркваше още повече. Робърт въздъхна, провеси крака от леглото и седна на ръба, давайки на очите си възможност да прогонят унеса на съня, а след това погледна часовника на нощното шкафче — 4:55.

Отиде в банята, изми лицето и зъбите си и се погледна в огледалото над умивалника. Изглеждаше изтощен. Очите му бяха кръвясали и сенките под тях започваха да приличат на зле нанесен грим.

Той влезе в дневната и машинално погледна към пода пред външната врата.

Нищо.

Нямаше плик.

Хънтър поклати глава, когато осъзна каква глупост беше направил.

„Наистина ли беше глупост?“ — попита вътрешният му глас. Убиецът го беше сторил веднъж и нищо не можеше да му попречи да го направи отново. През цялата си кариера като детектив в отдел „Обири и убийства“ Робърт не беше имал работа с по-непредсказуем хищник.

Той прекоси дневната и влезе в кухнята. Наля си чаша вода от чешмата, отвори хладилника и погледна вътре. Празнотата му го накара да се усмихне. Вътре беше все още недокоснатата енергийна напитка, две ябълки и три изсъхнали парчета пица — лютива пеперони. Пастърмата беше изядена, но студената пица беше любимата закуска на Робърт. Той беше изкарал на пица годините си в университета.

Взе парче пица, върна се в дневната и пак погледна към пода пред външната врата.

Нищо.

— Трябва да престанеш да правиш това, Робърт — каза си на глас и отхапа от пицата. За него пицата беше по-вкусна студена.

Хънтър се приближи до прозореца и надникна навън, без да търси нищо. Той живееше в тихо кътче на Хънтингтън Парк и докъдето стигаше погледът му улиците все още бяха безлюдни.

Робърт отхапа още едно парче от пицата и се извърна от прозореца. На масата до малкия бар имаше фотокопие на третата бележка на убиеца. Беше я чел толкова много пъти, че вероятно можеше да я издекламира отзад напред дума по дума.

Той погледна часовника на стената — 5:11.

Изяде парчето пица, отиде в кухнята и взе второ. Докато минаваше покрай външната врата, отново погледна към пода.

Нищо.

Хънтър се прокле за параноята и спря до бележката. Реши да не сяда и я прочете още два пъти. Също като преди нищо не се набиваше на очи.

Той се съсредоточи върху последната част.

Робърт беше сигурен, че това не е опит убиецът да бъде забавен или ироничен.

Той прочете още веднъж цялата бележка.

Нищо. Не можа да измисли нищо.

Накрая се отказа.

Докато отместваше поглед от бележката и го насочваше към бара, очите му се спряха за миг на последните няколко реда. Неизвестно защо мозъкът му реши да разбърка думите и буквите по странен начин. За частица от секундата видя нещо, което го накара да се вцепени.

— Какво, по дяволите?

Хънтър успокои дишането си и отново се втренчи в бележката, търсейки онова, което току-що беше видял.

Нищо.

— Къде е? — промълви той, заставяйки очите си да го намерят. Не го виждаше.

Беше ли си го въобразил?

Робърт отмести поглед встрани, примига два пъти и после отново се втренчи в бележката.

Нямаше го.

Вероятно си го беше въобразил.

Този път остави погледа си само да се плъзне по буквите. Дъхът му секна в гърлото.

Ето го.