Отмъстителят

37

Хънтър, Гарсия и полицай Удс последваха госпожа Слоун и Марлон и се озоваха в малко преддверие, минаха покрай извито стълбище и влязоха в дневната на къщата. Старинни мебели украсяваха голямото и много приятно пространство. Стените, облепени с тапети на широки райета в тъмнозелени и маслиненозелени нюанси, бяха декорирани с няколко картини с маслени бои, всичките оригинали. В средата на стаята имаше голям пухкав килим в зелено и бяло и внушителен комплект викториански махагонови кресла и канапета с дърворезба. На тавана беше окачен елегантен кристален полилей, който обливаше помещението в успокояваща светлина.

Госпожа Слоун покани полицаите да седнат и заедно със сина си се настани на едното канапе. Хънтър и Гарсия седнаха на другото, а Удс избра едно от креслата. Госпожа Слоун отново сложи ръка на рамото на сина си.

Вниманието на Робърт беше приковано в момчето. Хлапето беше ужасно стеснително. Чувстваше се неудобно и неловко в присъствието на хора, особено непознати, и справянето се проявяваше под формата на минимално общуване, предпазливо, плахо поведение и малко или никакъв зрителен контакт. В резултат на чувствата си Марлон вероятно подсъзнателно беше изградил защитна стена около себе си. В днешния свят това не беше рядко срещано поведение. Прегръдката на майка му, изглежда, го смущаваше.

Хънтър не желаеше да им отнема много време, но искаше и да предразположи момчето и да го накара да се отпусне.

— Между другото, тази група е страхотна — отбеляза той и посочи тениската на хлапето.

Марлон бавно вдигна глава и погледна Робърт. На лицето му бяха изписани съмнение и изненада. Този път момчето не прекъсна зрителния контакт.

— Знаете за „Естетик Пърфекшън“? — За разлика от изражението в тона му имаше много повече съмнение, отколкото изненада.

Детективът кимна.

— Гледал съм ги на живо два пъти.

Марлон нагласи очилата на носа си и се втренчи в детектива.

Робърт разбра, че момчето го изучава и преценява.

— Наистина ли? — попита Марлон. Съмнението в тона му се беше превърнало в недоверие. — Имате ли любима песен?

Хлапето е умно — помисли си Хънтър — и много предпазливо. Марлон беше приел дружеската забележка и я бе превърнал в проверка.

— Не бих казал, че имам любима песен — отговори Робърт. — Харесвам повечето им парчета, особено последните два албума, но ако трябва да избирам, може би „Антитяло“ или „Блед“, или „Угаси лампите“. А ти? Имаш ли изобщо любима песен?

Момчето се поколеба отново, видимо изненадано от отговор, какъвто не очакваше. В резултат на това най-после се отпусна. Устните му неволно се извиха в лека усмивка.

— „Антитяло“ е страхотна песен — призна. — Много харесвам и „Нечовек“. Но съм съгласен, че повечето им парчета са жестоки. — Той изучава Хънтър още малко. — А чували ли сте за група на име „Год Модюл“?

Робърт се замисли.

— Не, мисля, че не съм.

— Щом харесвате „Естетик Пърфекшън“, ще харесате и тях. Трябва да ги чуете.

— „Год Модюл“ — кимна Хънтър. — Благодаря. Ще го направя.

Госпожа Слоун проследи разговора им с изненадано и същевременно заинтригувано изражение на лицето. Тя много рядко беше виждала сина си с готовност да повежда разговор с непознат.

— Извинете — обърна се Робърт към нея. — Знам, че времето ви притиска.

— Ами… да, малко. — Тя погледна сина си.

— Марлон — започна Хънтър, — би ли повторил онова, което си разказал на полицай Удс?

Момчето кимна.

— Разбира се. Попитаха ме дали си спомням да съм виждал превозно средство или някой да се мотае на улицата през последните седмици, например човек, който не живее тук, или кола, която не съм виждал досега.

— Точно така — потвърди Робърт.

— Бих искала да подчертая, че Марлон не обича да напуска дома си — намеси се госпожа Слоун. — Той не се чувства удобно навън.

— Мамо — прекъсна я Марлон едновременно подразнен и смутен. — Какво от това, че обичам да стоя вкъщи? Нали имам очи? И стаята ми има голям прозорец, през който обичам да гледам. — Той леко размърда рамо, освобождавайки се от прегръдката на майка си.

— Значи си видял нещо от твоя прозорец? — попита Хънтър със спокоен и сериозен глас, насочвайки вниманието на момчето към себе си и повода, по който бяха дошли.

— Да — отговори хлапето и се отмести няколко сантиметра по-далеч от майка си. — От прозореца на моята стая се открива доста хубава гледка на по-голямата част от улицата.

Докато бяха навън, Робърт беше забелязал стратегическото положение на къщата на семейство Слоун по отношение на улицата и дома на семейство Бенет.

— Добре, и какво видя?

— Нека първо ви разкажа малко предистория — започна Марлон. — Преди четири седмици имаше някакъв проблем с единия телефонен стълб на улицата, по-точно онзи пред № 8456. — Момчето посочи на север. — Всички телефони наоколо не работеха.

— Да, спомням си — пак се обади госпожа Слоун.

Преди да продължи, Марлон я погледна, сякаш искаше да каже: „Оставѝ ме да говоря, мамо.“

— Късно следобед — продължи той — дойдоха двама инженери от „AT&T“ и ги поправиха. Видях ги да работят по кабелите на върха на стълба.

Хънтър кимна, но не каза нищо, оставяйки момчето да говори свободно, без да го прекъсва.

— Стори ми се странно, че два дни по-късно дойде друг инженер и работи по същия телефонен стълб.

Гарсия се намръщи.

— Защо ти се стори странно?

Марлон отново нагласи очилата си.

— Ами, първо, защото вече нямаше проблем с телефонните линии. Бяха ги поправили преди два дни. И второ, защото инженерът беше сам и използва телескопична стълба, за да стигне до кабелите на върха на стълба, който е доста висок. Инженерите от „AT&T“ имаха камион с кран с кош.

Карлос погледна партньора си, който не откъсваше очи от момчето.

— И после, преди седмица и нещо, същият самотен инженер работеше горе на същия телефонен стълб. Пак с телескопична стълба, не с камион с кран с кош, но този път го видях, когато си тръгваше. — Марлон млъкна, може би за ефект, а може би да си поеме дъх. — Не караше бус на „AT&T“, нито друг фирмен бус, а джип „Юкон“, който беше паркиран на отсрещната страна на улицата. Джипът беше като на мама, само че черен. Човекът сложи стълбата на багажника на покрива и потегли.

— Преди седмица и нещо? — попита Робърт.

— Да — потвърди момчето. — Мисля, че беше два-три дни прежди полицаите да дойдат да разпитват първия път.

Този път Хънтър и Гарсия се спогледаха обезпокоени.

От радиопредавателя на колана на полицай Удс се разнесе силно пращене. Той бързо го извади, докато ставаше.

— Моля за извинение, госпожо — каза и после се обърна към двамата детективи: — Чакам да получа информация. Сигурно затова ме търсят. Ще ви чакам навън. — Отново погледна госпожа Слоун, която се готвеше да стане. — Всичко е наред, госпожо. Не ме изпращайте. — Удс излезе от стаята.

Робърт поднови разпита:

— Успя ли да видиш добре инженера?

— Видях го само в гръб, докато беше горе на стълба — с разочаровано изражение отговори момчето. — Беше висок като вас двамата. И не беше дебел като двамата инженери от „AT&T“.

— Слаб ли беше? Мускулест? — попита Карлос.

— Не можах да видя. Той беше с яке.

— Работно яке на „АТ&Т“?

— Не си спомням, но мисля, че не беше такова.

— А цветът на косата му?

Марлон отново поклати глава обезверено.

— Съжалявам, не можах да видя. Човекът носеше бейзболна шапка. Не го огледах много внимателно, защото той не правеше нищо лошо. Сетих се за него само защото ме попита полицаят, който току-що излезе. Единствените непознати, които видях на улицата през последните седмици, бяха инженерите от „AT&T“, третият инженер, за когото ви разказах, и полицаите. Това е всичко.

— А колата му? — попита Хънтър. — Ти каза, че бил черен джип „Джи Ем Си Юкон“?

— Да.

Робърт видя, че госпожа Слоун пак погледна часовника си.

— И имала багажник на покрива?

— Да.

— Забеляза ли нещо друго около колата? Например… имаше ли вдлъбнатини или драскотини? Броня или стикери на стъклата? Нещо, което си спомняш?

Марлон наведе глава.

— Не, съжалявам. Видях само, че беше черен джип „Юкон“.

Хънтър и Гарсия отново се спогледаха. Нямаше какво повече да научат от Марлон и майка му, която вече изглеждаше доста нетърпелива.

Двамата детективи станаха, благодариха на Марлон и госпожа Слоун и се отправиха към вратата. Докато госпожа Слоун ги изпращаше, Робърт се обърна към нея:

— Терапевтичният сеанс, на който ще водите Марлон сега, за социално тревожно разстройство и паника ли е?

Тя се намръщи, предимно защото се изненада от точната диагноза. Отговорът ѝ беше много по-предпазлив отпреди:

— Да…

Хънтър погледна Марлон, който стоеше зад майка си. Момчето беше чуло въпроса и, изглежда, се чувстваше малко неудобно.

— Откога ходи на терапия? — попита Робърт.

Този път госпожа Слоун се намръщи още повече.

— Съжалявам, но не разбирам защо това ви интересува, детектив.

— Терапията не помага много, нали?

Жената придоби обиден вид.

— Трябва да престанете да посещавате терапевта — заяви Хънтър.

Марлон се подсмихна.

— Моля? — попита госпожа Слоун.

— Трябва да престанете да посещавате терапевта — повтори детективът.

— Защо, за Бога?

Хънтър погледна момчето и после пак майка му.

— Тъжната истина е, че терапията и сеансите при психиатри са предимно вятър и мъгла. В техен финансов интерес е да карат пациентите да идват отново и отново. Състоянието на Марлон е много по-често срещано, отколкото си мислите, госпожо Слоун. И макар да смятате, че помагате на сина си, като се държите прекалено покровителствено, не е така.

Тя се втренчи ядосано в Хънтър. В очите ѝ блесна гняв.

Робърт пренебрегна погледа ѝ и се обърна към момчето:

— Опитай се всяка седмица да извървяваш по една пресечка извън зоната си на удобство, Марлон, колкото и далеч да е това. Ако не можеш една пресечка, опитай половин. Намери пейка в парк и седни. Когато дишането ти се успокои, попитай случаен минувач колко е часът. Следващата седмица попитай двама. По-следващата — трима. Следващия месец извърви още една пресечка извън новооткритата зона на удобство и повтори същото. Преди да усетиш, ще имаш нови приятели и ще забравиш тревожността.

Гневният поглед на госпожа Слоун се замени със заинтригуваност.

— Не ти трябва безсмисленото бръщолевене на терапевт, за да решиш проблема, Марлон — добави Хънтър. — Ти можеш да го направиш сам. По една малка победа всеки път.