Отмъстителят

31

— Нещо го е променило? — намръщено попита капитан Барбара Блейк, която седеше зад бюрото си и пиеше втора чаша кафе.

— В какъв смисъл, Робърт?

Косата ѝ беше разпусната и прибрана зад ушите. Носеше тясна черна пола и прилепнала по тялото тъмновиолетова памучна блуза. Беше повикала Хънтър и Гарсия в кабинета си веднага щом бе дошла в Главното управление на полицията.

— Не знам точно в какъв смисъл, капитане — отговори Хънтър, — но съм сигурен в едно — убиецът е подбрал много внимателно думите си, правейки всичко възможно да избегне всякакво съмнение. Той завършва третия параграф, като пише: Ще види ли какъв съм станал или няма да успее! Лесно можеше да напише да види какъв съм или кой съм, или чудовището в мен, или нещо подобно.

— Но не го е направил — каза тя и се облегна назад на стола си.

— Не. Убеден съм, че е избрал думата станал по определена причина.

— И смяташ, че това е защото той иска да разберем, че невинаги е бил психопат и че нещо го е променило. И че каквото и да му се е случило, го е накарало да започне да убива хора.

Хънтър кимна.

— Какво например?

Той повдигна рамене.

— Не намеква за нищо в бележката си, затова в момента е невъзможно да се каже. Знаеш, че всеки индивид реагира различно на различните ситуации, капитане. Всеки има точка на пречупване. За някои хора е необходимо да се случат много неща, за да превъртят, ако това изобщо стане. За други — не толкова много. Дори едно физическо заболяване може да превърне някого в убиец.

— Чакай малко — прекъсна го Блейк. — Физическо заболяване?

Гарсия също погледна недоверчиво партньора си.

— Да — потвърди Хънтър. — Историята е пълна с различни случаи. В Америка Чарлс Уитман може би е най-известният пример.

Барбара се замисли и най-после се сети.

— Чарлс Уитман? Той не беше ли снайперистът от Тексас Тауър?

— Точно така — рече Карлос, който също си спомни.

Чарлс Уитман беше бивш морски пехотинец, който се бе превърнал в един от най-известните масови убийци в историята на Съединените щати. На 1 август 1966 година беше започнал да убива наред, първо съпругата си и после майка си. След това беше отишъл с колата си в Тексаския университет в Остин, където бе учил инженерство, и въоръжен с огнестрелни оръжия и неколкостотин патрона, се беше качил на най-високата точка в кампуса — часовниковата кула на главната сграда. Оттам бе стрелял безразборно по минувачи в продължение на близо два часа, докато най-после беше застрелян от Хюстън Маккой, полицай от Остин. В онези ужасяващи часове Чарлс Уитман беше успял да убие четиринайсет и да рани трийсет и двама души.

Медиите побързаха да заклеймят Уитман като Чудовище, но след това полицаите откриха писмото, което беше оставил убиецът. Там Уитман беше написал, че е сигурен, че ще умре в този ден.

Предсмъртното писмо шокира всички. В него Уитман признаваше, че той самият намира поведението си за абсолютно необяснимо. Започваше със заявление, че обожава съпругата си и майка си и че няма представа защо прави това. По-нататък обясняваше, че от няколко месеца е измъчван от нетърпимо главоболие, каквото не е имал дотогава, и това главоболие е придружено от непреодолимо чувство на гняв и деструктивни импулси, на които му става все по-трудно да устоява.

Тъй като беше сигурен, че ще бъде убит в онзи ден, Уитман завършваше писмото си с молба към властите при аутопсията мозъкът му да бъде прегледан за симптоми на физическо заболяване. Властите удовлетвориха искането му и беше установено, че от няколко месеца Чарлс Уитман е имал тумор в мозъка. Туморът бил в хипоталамуса и притискал амигдалата. Съдебният лекар потвърди, че ужасяващото главоболие на Уитман се е дължало на тумора. В Съединените щати случаят на Уитман стана предмет на голяма дискусия за начина, по който психолозите и психиатрите подхождат към душевното състояние на предполагаем убиец социопат.

— Сега пък казваш, че този убиец има тумор в мозъка? — иронично подхвърли капитан Блейк.

— Може и да има — призна Хънтър. — Но нямам предвид това. Само се опитвам да подчертая факта, че с малкото, което знаем, е невъзможно да се направи друго, освен да се разсъждава, а това няма да ни доведе доникъде. Всички го знаем.

— А не мислиш ли, че виждаш прекалено много във всяка дума, която е написал този ненормалник? Не смяташ ли, че той може да е изпратил бележката само за да се бъзика с нас? Както предположи Карлос — да ни отклони от вярната следа? Всички знаем, че това се е случвало много пъти. В края на краищата, бележката съобщава, че преди изгрев-слънце днес ще има друга жертва. — Барбара се обърна към големия панорамен прозорец и посочи към небето. — Е, слънцето вече изгря, а все още няма нищо. Той може би блъфира, Робърт. Бележката може да е само ефектен трик за заблуда.

— В бележката не пише така, капитане.

Блейк гневно изгледа детектива.

— Нима?

— Не. В бележката пише, че преди слънцето да изгрее утре, тоест днес, и някой друг също ще го види и почувства. Той има предвид чудовището, в което се е превърнал. Казва ни, че преди слънцето да изгрее днес, още някой ще е страдал и умрял от ръката му. В бележката не се споменава, че жертвата ще ни бъде докарана. Ако убиецът реши да направи същото като с Никол Уилсън и да се обади на телефон 911, обаждането може да постъпи днес следобед, утре, следващата седмица или по някое време по-нататък. Ние играем по свирката му, капитане, и той може да смени ритъма винаги когато поиска.

Размишлявайки върху думите му, Блейк взе чашата си и отпи глътка кафе.

— И не — добави. Хънтър, — не мисля, че той е изпратил писмото до кмета с намерението да се бъзика с нас. Моменталната снимка и осакатеното тяло на жертвата са доказателства, че извършителят е съвсем сериозен.

Барбара се накани да каже нещо, когато телефонът на бюрото ѝ иззвъня.

— Един момент — рече тя и вдигна слушалката.

Думите бяха излишни. Изразът ѝ, когато се втренчи в двамата детективи, им каза всичко, което беше необходимо да знаят.

Убиецът не блъфираше.