Отмъстителят

89

Файлът на ФБР, който Ейдриън Кенеди изпрати на Хънтър, съдържаше пълните показания на Червей заедно със снимката на тогава осемнайсетгодишното момче. Червей изглеждаше много по-слаб и главата му не беше обръсната като на детектив Трой Сандърс, но чертите на лицето бяха същите, особено проницателните бледосини очи. Хънтър го позна веднага щом видя снимката.

Хънтър се закашля отново и болката отново прониза мозъка му.

— Червей — повтори. — Така те е наричал похитителят, нали? Прочетох го в досието ти. А ти си го наричал Чудовището.

Сандърс отстъпи крачка назад, когато чу тези думи.

Детективът забеляза това.

— Прочел си досието ми във ФБР? — изненада се Сандърс.

— Как? Аз бях включен в Програмата им за пострадали, която е строго секретна като „Програмата за защита на свидетели“. Дори агентите на ФБР нямат достъп до нея, с изключение на няколко души на върха. Така успях да постъпя на работа в лосанджелиската полиция. — Той вдигна ръце. — Дадоха ми нова самоличност и съвсем нова, напълно легитимна биография, която би издържала на щателна проверка от всеки и навсякъде — банки, застрахователни компании, частни следователи, държавни агенции, каквото се сетиш, включително лосанджелиската полиция.

— Да бъдеш ченге е било идеално прикритие — отбеляза Хънтър.

Сандърс го погледна свирепо, но и леко развеселено.

— О, не, не, не, не. Не ме разочаровай, Робърт. Справяше се страхотно с досещането. Мислиш, че съм постъпил в полицията, за да мога да започна да убивам?

Хънтър отново пристъпи на пръсти, този път малко надясно.

— Включих се в полицията, защото искрено исках да помагам на хората. — Гласът на Сандърс стана малко по-рязък и дрезгав. — Исках да стана детектив в отдел „Изчезнали лица“, за да се опитам да помогна на хора като мен. Да арестувам похитители и убийци като Чудовището. Ти по-добре от всеки друг знаеш, че той не е единствен. Светът е пълен с изверги като него. — Млъкна и се втренчи в Хънтър. — Чудовища като мен.

Хънтър си пое дълбоко дъх и почувства болка в гърдите:

— Искаш ли да знаеш какво ме промени, Робърт?

Той вече знаеше.

— Досието ти — отговори.

Сандърс щракна с пръсти и след това посочи Хънтър с жест, който казваше: „Позна“.

— Точно така, Робърт. Досието ми. Да бъдеш ченге, особено шеф на отдел в полицията, ти дава достъп до секретна информация, която, ако бях цивилен, никога нямаше да видя. Досиета за разследвания на някои убийства и безследно изчезнали хора. Тогава полицията не го знаеше, но всичките тези досиета имаха един общ знаменател. Искаш ли да отгатнеш кой беше този общ знаменател, Робърт?

— Чудовището.

— Чудовището — потвърди Сандърс. — И онова, което открих в тези досиета, ме промени завинаги. Знаеш ли какво е то?

Хънтър мигна, мълчаливо отговаряйки „не“.

— Седем пъти, Робърт. — Убиецът присви очи. — През шестте години, докато бях заключен в онази отвратителна килия, лосанджелиската полиция и ФБР са разпитали Чудовището седем пъти. СЕДЕМ ПЪТИ. — Той изкрещя последните две думи в лицето на Хънтър и от устата му се разхвърчаха слюнки.

Хънтър се дръпна, но беше късно.

Сандърс дишаше тежко и изричаше думите през стиснати зъби:

— Аз бях само едно момче, когато ме отвлякоха, Робърт. На единайсет години. Бях интелигентен. Имах бъдеще. А в продължение на шест години онова момче беше изнасилвано и пребивано всеки ден, сякаш не бях нищо повече от парче развалено месо.

Сандърс отстъпи крачка назад, сграбчи ризата си с двете си ръце и я разкъса. Копчетата се разлетяха високо във въздуха и после отскочиха в бетонния под.

Въпреки болката и умората Хънтър отвори широко очи от изумление. Торсът на Сандърс беше осеян с белези — някои малки, други големи, трети огромни. Много от тях не бяха заздравели добре и изглеждаха твърди и грапави. Други приличаха на грамадни шевове.

Сандърс се обърна. Гърбът му беше още по-зле.

Хънтър запази мълчание.

— По време на онези шест години те са имали седем възможности да сложат край на мъките ми. СЕДЕМ. — Сандърс започна да крачи напред-назад пред Хънтър. Очите му като че ли се напълниха със сълзи, които обаче не потекоха по лицето му. Червей все още удържаше на обещанието си. Гласът му стана плътен и още по-дрезгав. — Седем пъти, Робърт. Полицията и ФБР са гледали в очите на чистото зло по седем различни повода, в очите на един абсолютен маниак, и пак не са видели чудовището в него. — Той престана да крачи. — Те трябваше да са най-добрите в професията си. Експертите.

В паметта на Хънтър изплува параграф от първото писмо на Сандърс до кмета Бейли.

Другият мъж отново започна да крачи.

— Те можеха да ме спасят от кошмара, Робърт. Можеха да ми попречат да се превърна в онова, което съм сега. Можеха да спасят всичките онези жени. Можеха да спасят всичките тези жени!

Хънтър разбра, че той говори за жертвите, погубени от него.

— През онези шест години той уби трийсет и три жени. И ме накара да ги гледам как умират. Накара ме да запомня имената им.

Хънтър си припомни досието, което беше прочел преди няколко часа. Червей беше завел полицията в скривалището на Чудовището, което беше арестувано и бе признало за повече от шейсет убийства. Той беше убивал жени повече от десет години.

— Променил си се, когато си открил, че е можело да те спасят — отбеляза.

— А ти не би ли се променил? — отвърна Сандърс. — Как е възможно елитът да направи грешки, заради които да пострадат толкова много хора?

Хънтър не отговори.

— Онези жени са мъртви, Робърт. Те няма да се върнат. А моят живот беше изтръгнат от мен. — Сандърс се усмихна мрачно. — Грешките имат обратна страна, Робърт, последици. Знаеш го. Колкото по-голяма е грешката, толкова по-пагубни са последиците. Аз съм последица от грешките, които бяха направени преди двайсет и пет години. — Той разпери ръце, сякаш благодарно приемаше дар от небето. — И ето ме сега. Знаех, че ако сега се случат подобни убийства, ще се повторят същите грешки, защото хората виждат само онова, което искат да видят. Ти виждаш само онова, което искаш да видиш.

Пръстите на краката на Хънтър започнаха да се уморяват и веригата около китките му отново се впи дълбоко в плътта, блокирайки притока на кръв към ръцете му.

— И за да докажеш, че си прав, ти самият си станал Чудовището — каза Хънтър. — Тръгнал си по неговия път и си започнал да убиваш жени със същите имена, които е убил той. В същата последователност. Използвайки същите методи. Дори видеозаписите.

Сандърс отново го погледна заинтригувано. Нямаше представа, че Хънтър знае за филмирането.

— Ти не си колекционер на трофеи. Видеозаписите не означават нищо за теб. Правел си го, защото Чудовището го е правело. Дори си намерил място, скрито в дивата пустош, и си го превърнал да прилича на къщата, в която те е държал той.

— Разбира се, с някои модерни приспособления — призна убиецът. — Как мислиш, че разбрах, че ти се приближаваш към сградата по това време на нощта? — Повдигна вежди. — Навсякъде има скрити сензори.

Думите му изпълниха със страх Хънтър.

— Защо мислиш, че предната врата беше отключена, Робърт? Чаках те. Исках да влезеш вътре.

Хънтър започваше да усеща ръцете си като безчувствени буци месо.

— Но съм смаян, Робърт — продължи Сандърс. — Ти си прав. Нарочно се превърнах в Чудовището, за да докажа вижданията си. Моята гледна точка. Но не тръгнах по улиците да убивам безразборно, а започнах да съставям плана си преди години. Не исках да бързам. И планирах всичко до последния детайл. Първата жертва трябваше да е резултат от необикновено, дръзко отвличане. По този начин бях сигурен, че обаждането ще бъде до специалното подразделение на отдел „Изчезнали лица“. До мен. — Той се ухили на собствената си хитрост. — Дори успях да намеря човека, който щеше да бъде идеална изкупителна жертва, ако детективът, ръководещ разследването на убийствата, не объркаше напълно всичко. Идеалният главен заподозрян.

— Мат Хейд — каза Хънтър. — Аз съм Смърт.

— Еха! И за това ли си се досетил? — Сандърс кимна одобрително. — Добре, сега наистина съм изумен. Разбрах, че си добър още първия път, когато се срещнахме в кабинета ми, за да обсъдим случая на Никол. Ти задаваше правилните въпроси, но трябва да призная, че не очаквах да поискаш търсене на подобни похитители в миналото. Мислех, че само ще вземеш материалите и ще си тръгнеш. Твоето искане обаче ми даде идеална възможност да включа Мат в уравнението и да проведа първия си бърз тест, за да проверя колко си добър.

— Ти ми се обади и ми каза, че не си открил нищо — рече Хънтър.

— Точно така. И тогава ти си се досетил къде грешим. Търсехме само сред приключените случаи. Това наистина ме смая, Робърт. Очевидно аз вече бях прикрил всичко от самото начало. Идеята беше аз самият да предложа такова търсене на детектива, ръководещ разследването на убийството на Никол, но ти ми спести усилията. И ако не ми беше обърнал внимание на грешката с приключените случаи, аз щях да кажа, че съм размислил за търсенето, за което ти ме помоли, и ми е хрумнала тази идея.

Устата на Хънтър беше пресъхнала.

— Знаех, че се нуждая от изкупителна жертва и ми бяха необходими години да я открия, но Матю Хейд пасна като ръкавица на плановете ми — продължи Сандърс. — Но дори и най-добрите планове не биха ми предоставили името му. Това беше чист късмет. Шестица от тотото. Можеш ли да си представиш изненадата ми, когато осъзнах, че мога да направя съвършената анаграма от името му?

Той отново се изсмя гърлено и зловещо и после добави:

— Това ми предостави идеална възможност да подхвърля най-добрия си намек в бележките.

— „Уликите са в името“ — цитира Хънтър.

— Не беше ли перфектно? — похвали се Сандърс. — Улика с двойно значение: АЗ МАТ ХЕЙД и АЗ СЪМ СМЪРТ. Но в края на краищата, това не беше името или имената, за които се отнасяха уликите. Това беше гениално, смея да кажа.

— И след като разбра, че ще трябва да ни дадеш досието на Мат Хейд, ти се погрижи за него.

Убиецът изръкопляска.

— Разбира се, че го направих. Не исках да го откриете. Това би провалило всичките ми планове.

— И подхвърли онези неща в апартамента му — червената химикалка, листовете хартия и кибрита.

— Още един гениален ход, не мислиш ли? — отвърна Сандърс. — Целият случай трябваше да се проточи много дълго, Робърт, и с всяка нова жертва, която ви давах, новите загадъчни улики пак щяха да сочат към един човек — Мат Хейд. Колко отчайващо мислиш, че щеше да бъде за теб да преследваш призрак, Робърт?

Настъпи мълчание за няколко секунди и после той отново заговори:

— Но въпреки че ти наистина беше много добър, Робърт, това пак не беше достатъчно, защото направи същата фатална грешка, която беше допусната преди двайсет и пет години. Знаеш каква беше тази грешка, нали?

— Гледах те в очите и не видях нищо.

— Отново правилно. Ти и партньорът ти ме гледахте право в очите. Аз седях в кабинета ви. Вие бяхте в моя кабинет. Разговаряхме и вие пак не разбрахте. Признай.

Преди Хънтър да отговори, в стаята прозвуча електронно пиукане.

Хънтър огледа помещението.

— Те са тук — каза Сандърс и грабна двуцевката, която беше оставил върху работния тезгях, полускрит в сенките.

Хънтър го погледна разтревожено.

— Знаех, че няма да дойдеш сам, Робърт. Не си толкова тъп. Разбира се, може да си дошъл пръв, за да провериш как стоят нещата, но тежката артилерия е след теб, нали?

Хънтър въздъхна.

Сандърс се усмихна.

— Знам, че няма да изляза оттук. Но и не ми трябва. Не искам изход. Животът ми свърши, когато бях на единайсет, и в какъвто и ад да отида, ще бъде рай в сравнение с последните двайсет и пет години от живота ми. — Той освободи предпазителя на двете дула на ловната пушка. — Един куршум за теб и един за мен. Поздравления, Робърт. Ти успя да спреш убийствата. И повярвай ми, аз щях да продължа, докато някой поправеше грешките, които бяха направени преди двайсет и пет години. Но ти пак се провали. Не успя да разпознаеш чудовището в мен, когато ме гледаше в очите.

Пиукането стана по-силно и настойчиво.

— Те са вътре — усмихна се убиецът и насочи пушката към Хънтър.

Робърт се втренчи в очите му. Нямаше да му направи удоволствието да затвори очи или да отмести поглед встрани.

Вратата горе на стълбището изскърца.

Сандърс натисна спусъка.