Отмъстителят

76

Робърт и Карлос стояха на входа към голямо отворено пространство. Отвътре постройката също приличаше на хамбар, но по-малък. Палещите лъчи на слънцето, които жулеха старите дървени стени и черния двускатен покрив, бяха превърнали в пещ помещението. Детективите бяха вътре от две секунди, а на челата и по гърбовете им вече бяха избили капчици пот.

Доктор Снайдър стоеше в дъното на стаята и разговаряше с един от криминалистите. Той видя, че двамата детективи влязоха, и тръгна да ги поздрави. Трябваше да се движи покрай стените, за да не стъпи в кръвта.

— Робърт, Карлос — кимна доктор Снайдър. Ципът на гащеризона му беше вдигнат догоре, но качулката беше спусната на раменете му. Той пак нямаше маска на носа.

Двамата детективи отвърнаха на поздрава му, но вниманието им беше приковано в мъртвата жена пред тях. Главата ѝ беше клюмнала и брадичката докосваше гърдите ѝ, но лицето ѝ се виждаше. И затова Хънтър и Гарсия се вцепениха.

Доктор Снайдър озадачено присви очи, докато ги гледаше. Нещо не се връзваше. Въпреки жестокостта на сцената и огромното количество кръв, разплискана из стаята, погледите им бяха приковани в лицето на жертвата. Защо?

— Името ѝ е… — започна той.

— Алисън — машинално го прекъсна Хънтър. — Не знам фамилията ѝ.

Снайдър се изненада:

— Познаваш ли я?

— И двамата я познаваме — отговори Гарсия. — Тя е сервитьорка в „При Дони“. — Той млъкна, леко поклати глава и се поправи: — Беше сервитьорка в „При Дони“, закусвалня на две преки от Главното управление на полицията. Понякога обядваме там.

Доктор Снайдър продължи:

— Аткинс. Фамилията ѝ е Аткинс. На двайсет и осем години. — Той разгада погледа на Карлос и още преди да чуе въпроса, добави: — Убиецът е използвал нейния мобилен телефон, за да се обади на 911. След това го е оставил до вратата, но не е прекъснал връзката. Искал е да проследим обаждането, за да я намерим.

Хънтър си напомни да поиска копие на телефонния разговор веднага щом се върнат в Главното управление на полицията.

— Тя беше много мила жена — каза той. — Винаги усмихната. Винаги много учтива. От онези, които обичат живота.

В гласа му прозвуча непознато чувство, което доктор Снайдър не можа да определи. Тъга? Гняв? Не знаеше.

— Мислиш ли, че тя е станала жертва, защото сте я познавали? — попита той.

Вниманието на Хънтър все още беше съсредоточено върху лицето на Алисън. Леко повдигна рамене. В момента не знаеше отговора на този въпрос.

Снайдър отново погледна жертвата.

Алисън беше гола. Ръцете ѝ бяха оковани в китките с дълга метална верига, увита около най-дебелата от трите греди на тавана, и заключена с катинар. Ръцете ѝ бяха протегнати над главата. Ходилата ѝ допираха пода, колкото да не позволят на тялото да се завърти.

На пода под нея имаше толкова много кръв, че на пръв поглед Хънтър би казал, че тя е умряла от загуба на кръв. Обаче онова, което беше накарало полицаите навън да повърнат, беше начинът, по който бе изтекла кръвта.

В долната част на коремната ѝ област беше направен хоризонтален разрез. Тънките и дебелите ѝ черва бяха извадени от коремната кухина и оставени на пода пред нея.

— Убиецът я е изкормил? — без да може да повярва, попита Гарсия и отмести поглед към голямата локва кръв на пода.

— Точно това е направил — потвърди доктор Снайдър.

Убиецът беше разрязал корема на жертвата, беше бръкнал и извадил червата ѝ, докато тя е била жива.

Карлос си пое дъх и почувства, че трепери.

— Исках да я видите така, както е намерена на местопрестъплението, преди да я откараме — каза доктор Снайдър. — Усещате, че това място е като сауна и високата температура ще ускори процеса на разлагане. Следсмъртното вкочаняване току-що беше започнало да настъпва, когато дойдохме тук, и това означава, че убиецът я е изчакал да умре и после се е обадил на 911. Жената е починала преди не повече от три до пет часа.

Хънтър най-после отклони вниманието си от Алисън. И Гарсия направи същото. Двамата се обърнаха към големите врати зад тях и се смразиха.

На вътрешната страна на двете врати с кръв беше написан автографът на убиеца — АЗ СЪМ СМЪРТ.

— Мислите ли, че той пак е заснел всичко? — попита доктор Снайдър, гледайки зловещия надпис.

— Вероятно — отговори Карлос. — Филмирането, заснемането и така нататък е неговият сувенир. Трофеят му. Извратеният му начин да държи живи завинаги жертвите. За него видеозаписът е важен колкото нападението или жертвата, или самото насилие.

Тримата мълчаливо огледаха стаята още една минута и после криминалистът отново заговори:

— Тази сграда е порутена. Изоставена е от години. Има отломки, които са от кой знае кога. Ако решим да огледаме всичко, може да стоим тук дни. — Той направи гримаса.

Хънтър нямаше представа дали ще намерят нещо там. Ако намереха, това щеше да е само защото убиецът е искал, но сега нямаше да има значение. Убиецът обаче не знаеше, че те са разбрали кой е. Оставаше само да го открият.