Отмъстителят

58

Въпреки че все още беше напълно объркан от онова, което се случваше, Червей смело си пое дъх и предпазливо пристъпи няколко крачки към масата със закуската. Очите му бяха приковани в похитителя. Червей все още очакваше, че това е номер и че Чудовището ще скочи от стола и ще го удари толкова силно, че ще му счупи някоя кост, и после ще се хили колко лесно го е заблудил.

Това обаче не се случи.

— Хайде, Червей — отново го подкани мъжът и пак почука два пъти по масата с дясната си ръка. — Седни. Изяж си закуската. — Посегна към вестника и също го бутна встрани. — Прочети вестника, ако искаш. На мен ми е все едно.

Момчето се приближи и Чудовището издърпа стола до себе си.

— Това не е номер, Червей — добави похитителят, виждайки страха в очите му. — Давам ти честната си дума. Разбирам защо се колебаеш. На твое място и аз бих реагирал по същия начин, но всичко това е реално. Храната е твоя, ако я искаш.

Погледът на Червей най-после се отмести от лицето на мъжа и се насочи към чинията със закуската и устата му веднага се напълни със слюнка. Коремът му изръмжа като болно куче.

— Направо чувам колко си гладен — каза мъжът и сложи пластмасовите прибори до чинията. — Ето, вземи. Днес няма да ядеш с ръце, а ще използваш нож и вилица.

Червей най-после седна до масата. Все още притеснено, момчето не откъсваше очи от мъжа и ръцете му, сложени на коленете.

— Храната няма да скочи като по магия от чинията в устата ти, Червей. И аз със сигурност няма да те храня.

Гладът на момчето най-сетне спечели битката и то посегна към ножа и вилицата. Тежката метална верига, с която бяха оковани китките му, издрънча върху масата и едва не събори купата с корнфлейкс и чинията със закуската.

— Почакай — рече похитителят, бръкна в джоба на панталона си и извади ключ. — Нека ти помогна.

Той хвана момчето за ръката и отключи едната метална халка около китката му.

Червей погледна ръцете си. Кожата на свободната му китка, където дебелата метална халка се беше търкала толкова дълго, беше зачервена, изранена и възпалена. Той инстинктивно я докосна с пръстите на другата си ръка и усети пареща, изгаряща болка, която се стрелна нагоре към раменете му, но въпреки това се почувства по-добре.

„Да, сигурно е сън. Това не може да се случва наистина“ — помисли си.

Чудовището погледна закуската в чинията и врътна глава.

— Яж.

Червей хвана вилицата със свободната си ръка. Здравото му око огледа съдържанието на чинията, опитвайки се да реши какво да си вземе първо. Той вече не си спомняше кога за последен път е ял топла храна като цивилизован човек. Ръката му се насочи към чинията и Червей загреба колкото можа повече бъркани яйца и ги пъхна в устата си. След това мълниеносно изгълта още един залък. Мършавите му бузи се издуха като балони от количеството храна, което беше напъхал в устата си. Едва дъвчеше.

— Еха, хей! — възкликна мъжът и вдигна ръка. — Полека, Червей. Ще ти стане лошо. Храната няма да избяга. Казах ти, че всичката е твоя. Няма да ти я взема.

Червей дъвчеше колкото може по-бързо. Преглътна първия залък и избърса уста с опакото на ръката си. Пак погледна страхливо похитителя, който изглеждаше напълно равнодушен.

Момчето взе препечена филия.

Мъжът мълчаливо го наблюдаваше. Червей продължаваше да се храни, но вече дъвчеше по-бавно. Изпи портокаловия сок на големи глътки и излапа корнфлейкса за рекордно време, но без да разсипе нищо. Тъкмо се готвеше да изяде и последното парченце бекон, когато мъжът отново заговори:

— Ти не помниш какъв ден е днес, нали?

Червей спря, преди да пъхне парчето бекон в устата си.

— Изобщо? — попита похитителят.

Момчето се намръщи, но не можа да отговори.

— Добре, ще ти кажа. — Последва изпълнено с напрежение мълчание. — Днес е рожденият ти ден, Червей.

Стъписано, хлапето погледна мъжа. Парчето бекон на вилицата му падна обратно в чинията.

През последните дни животът му беше приел такъв драстичен обрат, че той съвсем беше забравил за рождения си ден. Последния път, когато си помисли за него, беше в деня на отвличането му, когато си тръгваше от училище. Тогава до рождения му ден оставаха девет дни.

Погледът му се плъзна по мършавите му ръце. Върху кокалчетата и ноктите му имаше засъхнала кръв. Всичките бяха изпочупени. Червей нямаше представа как изглежда лицето му, защото никъде в къщата нямаше огледала или лъскави повърхности, но не беше сигурен дали иска да знае. Знаеше обаче, че е отслабнал страшно много. Приличаше на човек, който се бори с анорексия или булимия.

„Боже! Тук съм само от девет дни?“ — Струваше му се, че е изминала година или повече.

— Мисля, че това обяснява защо днес съм добър с теб — каза мъжът и се облегна назад на стола си. — Честит рожден ден, Червей. Закуската беше подаръкът ти.

Момчето почувства, че очите му се изпълват със сълзи, но си спомни, че се беше зарекло да не плаче, и някак намери сили да ги преглътне.

— Няма ли да прегледаш вестника?

Червей погледна вестника, но ръцете му не помръднаха.

— Сигурно си любопитен какво става навън, нали? Вече пропусна доста дни. Полицията сигурно усилено те търси, не мислиш ли?

Хлапето не отговори и не помръдна.

— Хайде, погледни. Ще ти помогна. — Похитителят протегна ръце към вестника, прелисти на криминалната секция и го сложи на масата пред момчето. Той видя как здравото око на Червей бързо прегледа заглавията.

Нищо.

— О! — иронично възкликна Чудовището. — В днешния вестник няма нищо. Странно, нали? Искаш ли да провериш и в предишните броеве?

Червей го погледна.

— Запазил съм ги всичките. В шкафа са. Ще ти ги донеса. — Той стана, приближи се до шкафовете високо на южната стена, отвори втория отляво надясно и извади купчина сгънати вестници. — Ето ги — каза и ги хвърли на масата. — Всеки брой на „Ел Ей Таймс“ от деня, в който те взех от училището ти.

Червей се изуми, че Чудовището го каза така, сякаш в онзи ден не се беше случило нищо, освен да го вземе от училище.

— Хайде — подкани го похитителят. — Прегледай ги.

Момчето взе най-горния вестник от купчината, вчерашния брой на „Ел Ей Таймс“, и го разгърна. Установи, че вестникът вече е отварян на секция „Кино“. Този път Червей прегледа поравно репортажите и заглавията. В секция „Изчезнали лица“ той видя няколко снимки, повечето на деца горе-долу на неговите години или по-малки. Той не беше един от тях. Остави вестника и бързо взе следващия — отпреди два дни. Снимката му пак не беше в секция „Изчезнали лица“.

В стомаха му започна да се заражда студено, неприятно чувство.

Третият вестник.

Нямаше негова снимка.

Четвъртият.

Нищо за него.

Неприятното усещане се превърна в чувство на гадене и се разклони като трънливо растение, което прониза сърцето му.

Петият вестник.

Нищо.

Чудовището го наблюдаваше с очи, искрящи от задоволство.

Шестият.

Не.

Последният вестник. Онзи от деня, в който Червей беше отвлечен.

Снимката му не беше там.

Ако все още имаше нещо, което Червей можеше да нарече „свят“, то рухна пред него.

„Сънувам. Това трябва да е сън. Няма друго обяснение за това откачено утро“ — мислеше си.

— Нищо? — попита Чудовището и устните му се разтеглиха в злобна усмивка.

Червей не откъсна погледа си от вестниците, които сега бяха разпръснати по цялата маса. Здравото му око все още търсеше от вестник на вестник.

„Пропуснал съм съобщението. Някъде тук е. Трябва да е тук“ — повтаряше си.

— Ако продължаваш да ги гледаш, снимката ти няма да се появи като по чудо във вестника, Червей. Нека ти спестя усилията. Тя не е тук. Никога не е била.

Момчето се разтрепери.

— Не се ли зачуди откъде знам, че днес имаш рожден ден, Червей? — Мъжът повдигна рамене. — Не съм те питал. И ти не си ми казвал.

Момчето обърна глава и погледна Чудовището. Всичката лудост се беше случила толкова бързо тази сутрин, че не се беше замислил за това.

„Да, откъде знае той, че днес имам рожден ден?“ — повтори.

— На този въпрос може да се отговори с отговорите на други два въпроса. — Чудовището пак млъкна и повдигна вежди, за да наблегне на думите си. — Защо няма твои снимки във вестниците? Защо няма съобщение за момчето, което е изчезнало, след като си е тръгнало от училище преди седмица и половина?

Червей почувства, че се задушава. Не каза нищо. Не знаеше какво да каже.

— И отговорът е — защото никой не е съобщил, че си изчезнал, Червей.