Отмъстителят

77

Хънтър и Гарсия прекараха остатъка от следобеда на местопрестъплението в Националния парк „Анджелис“. Те гледаха как Алисън Аткинс беше освободена от оковите, сложена в найлонов чувал и натоварена в микробус на Института по съдебна медицина.

Двамата детективи продължаваха да поглеждат телефоните си на всеки пет-шест минути. Все още нямаше следа от Мат Хейд. Робърт беше проверил и в Калифорнийската автомобилна инспекция — в момента на името на Матю Хейд нямаше регистрирани превозни средства. Последната му кола беше черен „Форд Ескейп“, модел 2003 година, която той си беше купил на старо през февруари 2007 година и задържал до октомври 2014 година. След това — нищо. Нямаше и неплатени глоби.

В осем и половина вечерта доктор Снайдър отново им се обади, за да им съобщи резултата от първия от двата анализа — мастилото на химикалката. Криминалистите първо бяха събрали малко мастило от писмото, което убиецът беше изпратил на кмета Бейли, и бяха сравнили химичния състав с мастилото на „ВIС Кристал“, която Гарсия беше намерил в апартамента на Мат Хейд. Резултатът не беше убедителен, но лаборантите не се бяха отказали. Те бяха разгледали химикалката под електронен микроскоп „Лайка“ и бяха открили две драскотини върху топчето на писеца. Макар и невидими за невъоръжено око, драскотините се повяват при всеки замах, направен от химикалката. Когато бяха сложили писмото под същия микроскоп, криминалистите бяха получили идеално съвпадение. Бележката беше написана със същата химикалка.

Мат Хейд беше убиецът.

Само че все още не го бяха заловили.

След това ново разкритие беше разпратен и нов бюлетин за издирване. Заповедта беше променена от „наблюдавайте и уведомете детективите по случая“ на „приближете се внимателно и заловете“. Сега трябваше само да седят и да чакат, докато Мат Хейд бъде арестуван. Надяваха се, че това ще стане, преди той да погуби още един живот.

Гарсия си тръгна за вкъщи към девет вечерта, но едва след като Хънтър направо го изгони.

— По дяволите, махай се оттук, Карлос — каза той и посочи вратата. — Защото ако не го направиш, Ана ще се разсърди не на теб, а на мен. А аз предпочитам да се изправя пред гнева на сериен убиец, отколкото на ядосана жена, особено Ана.

— Много мъдро решение, приятелю мой — отвърна Гарсия и изключи компютъра си. — Защото когато Ана се ядоса, пред нея дяволът изглежда като доброто духче Каспър. — Той спря, когато стигна до вратата на кабинета. — Ами ти, Робърт? Няма пак да прекараш нощта тук, нали? Не можем да направим нищо друго, освен да чакаме. Скоро ще го спипат. Издирва го цялата лосанджелиска полиция и шерифският отдел. Не може да се крие вечно.

— Да, знам. Скоро ще си тръгна. Искам само да проверя още някои неща и след това се прибирам. Десет, най-много петнайсет минути.

— Нуждаеш ли се от помощ?

— Не, ще се оправя. Поздрави Ана от мен.

След повече от час Хънтър все още седеше зад бюрото си.

Той завъртя стола си и отново погледна таблото със снимките. Вече бяха добавили няколко нови неща — двете снимки на Матю Хейд, с които разполагаха, и снимки от новото местопрестъпление от днес следобед. Оперативният отдел все още събираше данни, за да състави пълно досие на Алисън Аткинс.

Хънтър въздъхна, докато гледаше снимките от местопрестъплението. Той не познаваше отблизо Алисън, но я беше виждал как; работи, изпълнена с жизненост и усмихвайки се на всеки клиент, и това неизменно променяше начина, по който видът ѝ, увиснала на гредата, му беше въздействал — от всеобхватна тъга до силен гняв.

— Къде си, боклук? — измърмори Робърт през стиснати зъби, отмествайки вниманието си към снимките на Мат Хейд.

Той отново погледна мобилния си телефон. Все още нищо.

Хънтър бутна стола си от бюрото, облегна се назад и потърка лице с ръце. Чувстваше се уморен, гладен и без сили. Гарсия беше прав. Повече нищо не можеха да направят. Може би беше време да си отиде вкъщи, но когато през ума му мина тази мисъл, Робърт си спомни нещо, за което беше забравил — обаждането до 911. Беше се обадил убиецът, използвайки телефона на Алисън Аткинс.

Трябваше да чуе записа.

Той бързо приближи стола си до бюрото и започна да пише команди и да търси в папки и локации. Намери го за малко повече от минута. Усили звука на тонколоните на компютъра и щракна два пъти върху звуковия файл.

Докато слушаше записа и спокойния, равнодушен глас на убиеца, почувства, че сърдечният му ритъм се ускорява, защото знаеше, че Мат Хейд е изкормил Алисън Аткинс малко преди да се обади. Говорейки с оператора, той вероятно беше стоял в локва от кръвта ѝ и е гледал безжизненото ѝ лице.

Как беше възможно човек да е толкова студен и безчувствен?

Щом записът свърши, Хънтър го пусна отначало. И после пак. И още веднъж. И тогава нещо му се стори странно.

— Чакай малко — измърмори Робърт и отново пусна записа.

— Защо? — попита на глас, размишлявайки върху нещо конкретно, което беше казал убиецът на диспечерката. — Защо го прави? Няма логика.

Хънтър стана, отиде до таблото със снимките и препрочете бележката, която убиецът беше пъхнал под вратата му.

Нещо задвижи зъбчатите колелца в мозъка му.

Отстъпи назад и се втренчи в таблото. След това очите му започнаха да се местят от жертва на жертва. Ту към едната, ту към другата и после към третата и обратно.

Хънтър прочете бележката още веднъж. Сега зъбчатите колелца в главата му се движеха на пълни обороти.

— Това е тъпа идея, Робърт — каза си и поклати глава, сякаш за да се опита да прогони новата мисъл.

Не стана.

Хънтър погледна часовника на стената — единайсет без две минути.

— Мамка му! — възкликна, отново седна пред компютъра и започна да търси.