Изкупление

10

— Какво правим тук, Декър? — попита Джеймисън. — Така и не ми каза. — След което тихо добави: — Както обикновено.

Той сякаш не я чу. Взираше се в различни кътчета от някогашната дневна на семейство Ричардс, но най-голямо внимание обръщаше на пода. Паметта му го върна в онази нощ и насложи видяното тогава върху обстановката пред очите му.

Двете картини съвпадаха почти напълно.

— Дъжд.

— Какво? — недоумяваше Джеймисън.

— В нощта на убийствата се изсипа много дъжд. Заваля към шест и петнайсет и когато с Ланкастър пристигнахме тук, още валеше. Имаше силна гръмотевична буря.

— Да, адвокатът спомена за нея. Но какво от това?

Декър посочи пода.

— В къщата нямаше мокри стъпки, освен от полицаите, отзовали се на сигнала. Нямаше кал или камъчета от чакъла. А Мери, аз и криминалистите обухме калцуни.

— Как е възможно убиецът, който очевидно е дошъл в дъжда, да не остави никакви влажни следи по пода или килима? — каза Джеймисън, замълча за миг и добави: — Чак сега ли се сети за това?

Погледът на Декър продължи да обхожда стаята.

— Декър, попитах те…

— Знам какво ме попита, Алекс — отвърна рязко той.

Тя се сепна от грубата му реакция. Декър избегна погледа ѝ, но заразказва:

— Открих пръстовия отпечатък и следите от кръв върху ключа за осветлението в дневната. Някой беше поставил ръката си, за да светне лампата. Един от криминалистите сне отпечатъка. Проверихме го в базата данни и изскочи името на Хокинс…

— Защо е бил в системата? Досието на Фингър не казва нито дума по въпроса, а според теб Хокинс никога не е имал проблеми със закона.

— Работил за компания, изпълняваща поръчки в областта на отбраната. Работодателят проверил миналото му, снел отпечатъците му…

— Какво се случи после?

— После Хокинс се превърна в основния… всъщност в единствения заподозрян.

— Колко време ви отне да го посочите като такъв?

— Идентифицирахме го по отпечатъците към един през нощта. Научихме адреса му и веднага го потърсихме в дома му. Нямаше го. Там бяха само жена му и дъщеря му. Те обаче не знаеха къде е.

— Как го открихте?

— Обявихме го за издирване, два часа по-късно полицейски патрул го забелязал да се разхожда в източната част на града. Колегите го арестували. Доведоха го в управлението, а ние с Мери вече чакахме там.

— Разхождал се е? Не е ли имал кола?

— Ръждясала таратайка. Когато отидохме до тях, я заварихме паркирана отпред на улицата. Впоследствие се потвърди, че това е единствената кола, която семейството притежава. Предвид дъжда и студеното време, когато пристигнахме, нямаше как да преценим дали е била използвана скоро. Все пак потърсихме Хокинс в дома му няколко часа след убийствата. Не очаквахме да заварим двигателя топъл. По-късно разпитахме съседите и установихме, че колата е била там през целия ден и цялата вечер. Въпреки това проверихме както купето, така и гумите за следи от двора на Ричардс, но дори Хокинс да беше карал дотам, дъждът щеше да ги отмие. Нямахме заповед за обиск, затова претърсването на дома му трябваше да почака.

— Какво ви разказа той?

Декър се върна назад във времето. Двамата с Ланкастър влязоха в същата стая за разпити, в която бяха разговаряли със Сюзан Ричардс. Същите жълти като горчица стени. Същият тип събеседник. Заподозреният. Животно, попаднало в клопка, от която отчаяно се опитва да се измъкне.

— Знаеше си правата. Искаше адвокат. Казах му, че той пътува към управлението, но ако се съгласи да отговори на няколко въпроса, ще ни помогне да снемем подозренията от него. Не се ли съгласи, няма проблем. Искахме да свършим всичко както трябва.

— Казахте ли му, че негов отпечатък е бил намерен на местопрестъплението?

— Задържахме тази информация. Искахме да я използваме по-късно, за да го поставим натясно. Бяхме получили заповедта за обиск — полицейски екип вече претърсваше дома и колата му. Целта им бе да открият улики и дори оръжието на убийството. Както знаеш, колегите го намериха скрито в дрешника.

— Което означава, че Хокинс се е върнал в дома си и го е скрил. И нито жена му, нито дъщеря му са разбрали?

— Лайза Хокинс беше много болна и спеше в отделна стая. Дъщерята, Мици, отвори входната врата… Беше по бельо. Изглеждаше ужасно. Беше надрусана. Не можеше да ни каже нищо. Влязохме в спалнята на госпожа Хокинс, за да говорим с нея. А тя не беше в състояние дори да стане от леглото. Стаята приличаше на хоспис… само че в домашни условия.

— Ужас! — възкликна Джеймисън. — Само това ѝ е липсвало.

— Беше много разстроена. Питаше какво става. Но не говореше свързано и не съм съвсем сигурен, че разбираше какво ѝ казваме. Същото се отнасяше и за дрогираната дъщеря. Хокинс спокойно можеше да връхлети с колата през входната врата и те нямаше да забележат.

— А той отговори ли на някакви въпроси?

— При ареста полицаите му казали в какво е заподозрян, без да му съобщават подробности. Аз му обясних в общи линии.

— Как реагира той?

Декър се потопи в спомените си. Вече не се намираше в стария дом на семейство Ричардс. Пренесе се в стаята за разпити в компанията на доста по-младата Ланкастър. Срещу тях седеше Хокинс, висок и слаб, но добре сложен, преди болестта да го разяде отвътре. В изсечените му черти имаше сурова привлекателност. Декър си спомни и силните му ръце, покрити с мазоли. Спокойно биха могли да отнемат живота на едно младо момиче.

— Господин Хокинс, докато чакаме да пристигне служебният ви защитник, може ли да изясним някои неща? — попита Декър. — Много ще ни помогнете, но държа да отбележа, че имате право да не отговаряте на въпросите ни.

Хокинс скръсти ръце на гърдите си и отвърна:

— Какво ви интересува?

— Например къде бяхте снощи между седем и девет и половина?

Хокинс се почеса по бузата.

— Разхождах се. Разхождах се цяла нощ. Точно това правех, когато хората ви ме арестуваха. Няма закон, който да забранява нощните разходки.

— В проливния дъжд?

Хокинс докосна мокрите си дрехи.

— Ето доказателството.

— Къде се разхождахте?

— Къде ли не. Исках да поразмишлявам.

— За какво?

— Не е ваша работа. — Хокинс помълча и попита: — Чакайте малко… така и не ми казаха кой е бил убит?

Ланкастър му съобщи кой и къде.

— Аз не познавам тези хора.

— И никога не сте били в дома им? — попита небрежно Декър.

— Никога. Не съм имал причина да ходя там.

— Срещнахте ли някого, докато се разхождахте? Може ли някой да потвърди думите ви?

— Не. Валеше силно. Никой, освен мен не е толкова глупав, че да се разхожда в такова време.

— Били ли сте някога в „Американ Грил“ на Франклин стрийт? — попита Ланкастър.

— Не се храня навън. Не мога да си го позволя.

— А познавате ли собственика?

— Кой е той?

— Дейвид Кац.

— Никога не съм го чувал.

Ланкастър му описа Кац.

— Не, нямам спомен за такова лице.

В този момент се появи далеч по-слабият тогава Кен Фингър, който беше назначен от съда за служебен защитник на Хокинс. Самият Хокинс трябваше да отвори уста, за да му вземат ДНК проба според съдебното разпореждане. Той попита какво ще правят с тази проба.

— Не е ваша работа — отвърна му Декър.

Декър приключи с описанието на първия разпит, погледна Джеймисън и продължи:

— По-късно сутринта колегите намериха пистолета, скрит в нещо като ниша зад стената на дрешника на Хокинс. Балистичната експертиза откри съвпадение с куршумите, извадени от телата на жертвите.

— А ДНК пробата?

— Резултатите дойдоха по-късно, но отново дадоха съвпадение със следите от ДНК под ноктите на Абигейл Ричардс.

— Значи случаят е можел да се смята за приключен.

— Очевидно.

Декър отново огледа пода.

— С изключение на следите от дъжда. Или по-скоро, на липсата им.

— Може Хокинс да е носил със себе си друг чифт обувки… и чорапи. Може да се е събул и да е оставил обувките си на верандата. Може да се е преобул със сухи обувки.

— Не — поклати глава Декър.

— Защо?

— Виж верандата.

Джеймисън отиде до прозореца и погледна малката веранда, открита от всички страни.

— Двамата с Мери подгизнахме, докато чакахме там. Верандата не предлага абсолютно никаква защита. Освен това не си представям Хокинс да е бил толкова предвидлив, че да си донесе втори чифт обувки и чорапи. А и как би могъл да губи време с преобуване, преди да влезе в къща, пълна с хора? Всеки, който погледне през прозореца, е щял да го види. Да не говорим, че за да не остави мокри следи, е трябвало да си носи и резервен комплект дрехи и сешоар.

— Възможно ли е да е проникнал в къщата по друг начин?

— Това не би решило проблема.

— Ами ако е почистил следите си, преди да излезе?

— Смяташ ли, че след като е убил четирима души, е намерил време за това? И е избърсал навсякъде, където е стъпвал? Да не забравяме килимите. Едва ли е изкарал парочистачката и е почистил всички следи от кал, камъчета и стръкчета трева.

— Вината не е твоя.

— Моя е и още как!