Изкупление

48

— Това си е чиста проба полицейски тормоз!

Декър и Ланкастър стояха на верандата пред дома на Мици Гардинър, а тя препречваше прага и се взираше гневно в тях.

— Напълно ви разбираме, госпожо Гардинър, но ние полагаме всички усилия, за да разрешим четворно убийство, в което е замесен баща ви, и независимо дали ви харесва или не, вие сте един от най-добрите ни източници на информация. Искаме да ви зададем няколко въпроса и ще се постараем да го направим колкото е възможно по-деликатно. Обещавам.

Ланкастър наблюдаваше Декър с изумление. Очевидно никога не го беше виждала да разговаря по този начин със заподозрян.

Гардинър отмести поглед към Ланкастър.

— Спомням си и вас. Разследвахте случая заедно.

— Точно така. Трябва да призная, че не съм сигурна дали щях да ви позная — заяви Ланкастър и погледът ѝ се плъзна по стройната фигура на Мици Гардинър, по красивите ѝ дрехи, скъпата прическа и безупречната кожа на лицето ѝ.

— Да, знам, че съм се променила от последната ни среща.

— Изглеждате чудесно.

— Благодаря.

— Никога не съм предполагала, че ще разследваме отново този случай. Но баща ви се върна в града и заяви, че е невинен…

Гардинър посочи Декър.

— Вече му казах, че това са пълни глупости. Баща ми просто е искал да ви обърка… да ви накара да се усъмните във вината му.

— Още не сме открили кой го е убил — отвърна Декър.

— Нали казахте, че проверявате двете вдовици?

— Да. Едната от тях също беше убита.

Гардинър зяпна от изумление и Декър видя как пръстите ѝ започват да треперят върху дръжката на бравата.

— Убита? Коя?

— Сюзан Ричардс. Предполагаме, че е била отвлечена от дома си и убита.

Когато тя не отговори, Декър добави:

— Може ли да влезем?

Мици Гардинър ги поведе по коридора към зимната градина. Покани ги да седнат, а самата тя остана права, като непрекъснато кършеше пръсти.

— Изглеждате изумена — отбеляза Декър.

— Разбира се, че съм изумена. Първо баща ми, а сега и Сюзан Ричардс.

Гардинър седна сковано и заби поглед в скута си. Ланкастър огледа елегантно обзаведеното помещение.

— Имате прекрасен дом.

Тя кимна разсеяно, но продължи да избягва погледите им. Декър извади нещо от джоба си и ѝ го подаде.

— Може би ще искате да я задържите.

Гардинър вдигна глава, но не взе снимката.

— Тук сте като малко момиче. Открих я в портфейла на баща ви. В него нямаше почти нищо друго. Знам, казахте, че никога не сте го посещавали в затвора, но той очевидно я е пазил през всичките тези години.

Тя поклати глава.

— Аз… аз не я искам.

Декър остави снимката на масичката.

— Какво щяхте да ме питате? — продължи Гардинър, хвърли поглед към снимката и бързо извърна глава.

— Не го приемайте лично, разпитваме всички, свързани с този случай. Трябва да ни кажете къде сте били, когато Сюзан Ричардс е изчезнала.

— Не вярвате, че имам нещо общо със смъртта ѝ, нали?

— Не искам да вярвам, че някой е способен да извърши убийство. Но действителността непрекъснато ме опровергава. Не ви обвинявам в каквото и да било. Просто елиминирам заподозрените и за целта трябва да ни кажете къде сте били по това време.

— Кога по-точно?

Декър ѝ съобщи точния ден и час.

Гардинър се облегна и затвори очи. После си извади телефона от джоба. Отвори календара, прегледа няколко страници и въздъхна с облекчение.

— Бях на вечеря със съпруга ми. Делова вечеря в ресторант заедно с още шестима души. Тук, в Трамъл. От седем часа до след полунощ.

— И съпругът ви може да го потвърди? — попита Ланкастър.

— Необходимо ли е да разговаряте с него? — отвърна притеснено Гардинър. — Той не знае нищо за миналото ми.

— Тогава можете да ни дадете имената на хората, с които сте били?

— Това е все едно да му кажете всичко — тросна се Мици Гардинър. — Той си изгради отлична репутация в града и хората му имат доверие. Подобно нещо може да го съсипе.

— Добре, кой тогава може да потвърди присъствието ви на тази вечеря? — настоя Ланкастър.

Изведнъж Гардинър се оживи.

— Чакайте, познавам собственичката на ресторанта. Говорете с нея. Настани ни в отделен салон, платихме с кредитна карта… Можете да проверите трансакцията.

— Добре, устройва ни.

Ланкастър извади бележник и записа адреса на ресторанта.

— Това ли е всичко? — попита Гардинър, която очевидно си мислеше за нещо съвсем друго.

— Трябва да ни кажете също къде сте били, когато баща ви е бил убит.

— Баща ми? Да не би да ме обвинявате, че съм убила собствения си баща?

— Отново повтарям, не ви обвиняваме в нищо. Елиминираме заподозрени, както направихме току-що със смъртта на Сюзан Ричардс.

Декър ѝ съобщи деня и часа и Мици Гардинър отново провери календара си.

— Бях у дома със семейството си. Вероятно по това време съм спяла. Като повечето хора.

— И съпругът ви може да го потвърди?

— Ако е необходимо — процеди тя през стиснати зъби. — Нещо друго?

— Има още едно несъответствие — каза Декър. — Но не се съмнявам, че ще изясните и него.

Гардинър го погледна уморено.

— Сега си спомням, че навремето не спряхте да задавате въпроси.

— Боя се, че не съм се променил особено. Върви си с професията.

— Какво несъответствие?

— Споменахте, че никога не сте били в дрешника на родителите ви.

Гардинър веднага мина в отбранителен режим.

— Кой ви го каза?

— Вие. По време на първия ни разговор.

— А, добре. Но не разбирам за какво несъответствие става въпрос.

— Според полицейския доклад именно вие сте показали на криминалистите онзи панел в стената.

— Не си спомням — намръщи се Гардинър.

— Пише го в доклада.

— В такъв случай докладът греши. Възможно е, нали?

— Твърдите, че не сте им го показали, така ли? — попита Декър.

— Не си спомням да съм им го показвала.

— Значи сами са го открили, докато са претърсвали помещението.

— Предполагам.

— Но защо тогава са вписали в доклада, че вие сте им казали за него? — намеси се Ланкастър.

Гардинър пребледня като платно.

— Аз… аз не знам. Може и да съм го направила. Може да съм им помогнала да погледнат нещо. Възможно е. Беше отдавна. Тогава не бях на себе си… не си спомням добре.

— Разбирам — отвърна Декър. — Е, благодаря ви за отделеното време — каза той и се изправи.

Ланкастър го последва, но не скри изненадата си, че са приключили толкова бързо.

— Това… това ли е всичко? — попита Гардинър, изненадана не по-малко от Ланкастър.

— Засега да — каза Декър и побутна към нея снимката ѝ като дете.

— Казах ви, че не я искам.

— Знам, но понякога хората си променят мнението.

Тя не посегна да вземе снимката.

— Сами ще намерим изхода — каза Декър.

Качиха се в колата и Ланкастър се обърна към Декър:

— Добре, хареса ми новият ти „изтънчен“ подход. Но мисля, че приключихме прекалено бързо. Тъкмо бяхме стигнали до интересната част.

— Така си е. Но не биваше да прекаляваме.

— Тя е уплашена.

— И още как. Защото знае повече, отколкото ни казва. И се притеснява, че някой друг ще го забележи.

— Искаш да кажеш, че е в опасност?

— Всички, свързани с този случай, може да са в опасност, включително ние двамата.

— Ние сме ченгета, знаем какво да очакваме. За разлика от Мици Гардинър.

— Дали? — попита Декър и включи на скорост.