Изкупление

30

Вече се смрачаваше и със залеза температурите бяха спаднали толкова, че човек виждаше дъха си.

Декър бе оставил Марс да го чака в колата, паркирана до бордюра. Сали Бримър едва ли щеше да се зарадва, че и някой друг знае за услугата, която му правеше, най-вероятно незаконно. Той прекоси малкия парк по една лъкатушна алея и стигна до езерото, разположено в края му. Не видя никого по пътя си.

От срещуположната посока се зададе Бримър. Беше с дълго палто, шапка и ръкавици. Видя Декър и ускори крачка покрай малкото езеро с фонтан в средата, от който долиташе приятен шум. Добре, помисли си Декър, така никой няма да може да ни подслушва.

Бримър застана пред него. Едната ѝ ръка беше мушната в джоба. Изведнъж тя се разтрепери.

— Да, идва зима — каза той.

— Не е от студа. Притеснявам се, че върша нещо, което може да ми струва работата.

— Никой няма да научи от мен. Ако това ще те успокои, ще използвам информацията само за да открия истината.

— Знам — отвърна Бримър с по-твърд глас, огледа се и извади ръка от джоба си. Държеше флашка.

— Как успя да сканираш всичко, без никой да разбере?

— Отдавна се опитвам да убедя управлението да дигитализира хартиените документи. Дори поех част от работата, макар да не ми влиза в задълженията. Но имам свободно време и помагам, тъй като част от по-възрастните колеги нито проявяват интерес, нито могат да сканират. Просто прибавих тези папки към целия куп, върху който работя в момента — обясни Сали Бримър и му подаде флашката.

— Добре си го измислила! — каза Декър.

— Сериозна похвала си е да го чуя от теб.

— Капитан Милър се е срещнал с полицейския комисар. Получих официално разрешение да работя по случая като наблюдател.

— И това е нещо.

— По-добре е от нищо — съгласи се Декър. — Намериха колата на Сюзан Ричардс и успях да я огледам.

— Как реагира Блейк?

— Беше там, но не възрази. Сигурно е преценил, че ще му бъда полезен, особено ако разреша случая. Тогава ще може да си припише всички заслуги.

— Но дадеш ли му възможност, ще ти забие нож в гърба — предупреди го тя.

— Не храня никакви илюзии по отношение на Нати — отвърна Декър и наклони глава. — А ти?

— Какво аз? — зае отбранителна позиция Бримър.

— Ти си човек с много достойнства, Сали. Можеш да си намериш някой много по-добър от Нати. Някой на твоята възраст, който да не е женен например. Не виждам какво те привлича в тази връзка.

— Защо си се загрижил за мен? Както вече ти споменах, смятах, че си нещо като… машина. — Изведнъж тя се смути и добави: — Съжалявам, не исках да те обидя.

— Не си първата, която го казва, няма да бъдеш и последната. Аз… ами не искам да те наранят или да се окажеш в ситуация, от която трудно ще се измъкнеш.

Бримър сведе поглед към плочките.

— Работя до късно. Познавам само ченгета. Нямам роднини тук, приятелите ми са съвсем малко. Блейк просто… прояви интерес. Е, използва, разбира се, и онази изтъркана реплика, че жена му не го разбирала — засмя се тя глухо. — А аз се вързах. Както става с милион други жени. Но той наистина ме караше да се чувствам специална.

— Но вече не?

Тя се усмихна тъжно.

— Скъсах с него, Еймъс. Не заради това, което ти ми каза, макар че имах нужда да го чуя. Да, той е женен. Нямаше да искам да постъпват така с мен, ако бях омъжена. Не е честно. Както сам каза, фактът, че изневерява на съпругата си, говори достатъчно за него.

— Радвам се, че си стигнала до това решение.

— Ти никога не си изневерявал на жена си, нали?

— И през ум не ми е минавало. Имах най-важното, Сали. Съпруга, която обичах безкрайно, и дъщеря, за която бях готов да жертвам всичко. А сега ги нямам.

— Но имаш спомени. И то хубави.

— И все пак не е същото. Дори за човек с памет като моята. Спомените не те топлят нощем. И не те разсмиват… — Декър помълча и добави: — Но могат да те разплачат.

Сали Бримър хвана ръката му и леко я стисна.

— Като си помисля само, че те смятах за голям гадняр.

— Мога да бъда и такъв. Знаеш го от личен опит.

— Но можеш да бъдеш и съвсем друг човек, Еймъс. Някой, когото с удоволствие бих нарекла мой приятел.

— Ние сме приятели, Сали. Знам, че не ти е било лесно да ми помогнеш. Дори някой ден паметта ми да отслабне, никога няма да забравя какво направи.

Двамата замълчаха, след което Бримър каза:

— Време е да тръгвам.

— Ще те изпратя. Стана доста тъмно, а тук е пълно с места, където може да се спотайват ненормалници.

— Винаги ли разсъждаваш като полицай?

— Така съм устроен.

Две минути по-късно двамата излязоха на улицата.

— Благодаря отново — каза Декър.

— Не, аз ти благодаря, Еймъс! — отвърна Сали Бримър и внезапно реши да го прегърне.

Той се наведе, за да отвърне на прегръдката ѝ.

Точно когато куршумът я улучи.