Изкупление

46

Декър, Ланкастър и Марс се събраха на импровизирано съвещание в празния салон за закуска на Резидънс Ин, докато в мрака навън се лееше проливен дъжд.

— Това предполага, че теорията ти е вярна, Еймъс — заяви Ланкастър. — Стивънс е бил замесен по някакъв начин.

— И разговорът му с нас е бил равносилен на смъртна присъда — допълни с горчивина Марс. — Знам, че беше отрепка, но никой не заслужава такава смърт.

Декър седеше с поглед, вперен в някаква точка на тавана.

— Стрелецът, убил Сали Бримър, беше със същите татуировки. Между него и Карл Стивънс очевидно има връзка. Видях тези татуировки съвсем ясно върху ръцете му в онази уличка, огледах добре и Стивънс в затвора. Мисля, че той разбра какво правя, защото, когато улови погледа ми, бързо скри ръцете си под масата, за да не мога да продължа да разглеждам татуировките.

— Членували са в една и съща банда — предположи Ланкастър. — Това ми се струва най-вероятният отговор.

— Действат много експедитивно — отбеляза Декър. — Два часа след срещата ни Стивънс вече беше мъртъв.

— Но как е възможно да реагират толкова бързо? — попита Ланкастър. — Освен ако смъртта му няма нищо общо с нашето посещение. В затворите често се случват такива убийства.

— Това би било най-голямото съвпадение на света.

— А ти не вярваш дори в малките съвпадения — каза Марс.

— Сам видя, че Стивънс млъкна, когато разбра, че Мерил Хокинс е бил убит. Уплаши се за живота си. Опита се да се престори, че не знае нищо, но вече беше прекалено късно.

— Как ще открием истината, след като Стивънс вече го няма? — попита Ланкастър. — Възможните нишки се късат една по една. Не знаем дори как убиецът на семейство Ричардс и Дейвид Кац е влязъл в онази къща. И как си е тръгнал.

— Не, мисля, че това поне вече го знаем — отвърна Декър.

Той ѝ разказа теорията си за отвличането на Кац и за това как е бил откаран у Ричардс в собствения си автомобил. А също и за подмяната на ключа за осветлението и за вземането на ДНК от Мерил Хокинс, което най-вероятно бе работа на Мици.

— Разказах всичко това и на Нати.

— Ето защо искаше да говориш със Стивънс — отвърна Ланкастър.

Декър кимна.

— Мисля, че Франки Ричардс е подслушал разговора между баща си и Кац и е казал на Стивънс, когато са се видели, а може и да му е звъннал по телефона. Обаждането е извършено в празничен ден, когато и бащата, и синът са си били у дома. Каквото и да е казал Франки на Стивънс за онзи телефонен разговор, Стивънс го е предал на други хора. И те са планирали всичко, дошли са на следващата вечер и са ги убили. Така са избрали и вечерта, и мястото, тъй като Ричардс и бездруго е очаквал Кац да дойде. Мисля, че затова са се чули по телефона.

— Кац и Ричардс може да са избрали тази вечер и защото са знаели, че Сюзан няма да си е вкъщи — предположи Марс. — Вероятно не е била запозната с нещата, които са смятали да обсъждат.

— И така, разберем ли какво са си говорили двамата, ще разплетем целия случай — заяви Ланкастър.

— Единствената известна връзка е „Американ Грил“.

— Който Рейчъл Кац притежава и в момента — отбеляза Марс. — Странно е, защото тя спомена, че нощният ѝ клуб изкарва за един месец толкова пари, колкото „Американ Грил“ за половин година.

— Именно. Защо тогава продължава да го държи, след като е инвестирала в толкова много други неща? — каза Декър.

— Рейчъл Кац сподели, че това е бил първият проект на мъжа ѝ — отвърна Марс, — но тя не ми изглежда никак сантиментална.

— Освен това каза, че партньорите ѝ осигуряват финансовите средства, а тя ги консултира — отбеляза Декър.

— Смяташ ли, че те също са замесени? — попита Ланкастър.

— Не знам. Но ако имат пръст в тази история, това означава, че са били в Бърлингтън и тогава, преди тринайсет години. Може би си заслужава да се поровим около тях.

— Които и да са, явно имат сериозни връзки в затвора „Травис“ — каза Ланкастър.

— Как ще действаме с Кац? — попита Декър. — Партньорите ѝ вече знаят, че душим наоколо. Срещата ни със Стивънс им го е показала съвсем ясно. Не искам да ги уплашим още повече.

— Ами аз? — обади се Марс.

— Какво ти? — попита Ланкастър.

— Тя очевидно ме харесва.

— Но знае, че работиш с нас — изтъкна Декър.

— Сподели доста неща снощи. Възможно е да ми каже и още.

— Идеята не ми харесва — каза Ланкастър.

— И на мен — заяви Декър. — Но може да се окаже единствената ни възможност да разберем кои са партньорите ѝ. А и такива проекти предполагат някаква документация.

— Добре, аз ще се заема — обеща Ланкастър и посочи Марс с пръст. — Това не е игра. Тези хора са убийци.

— Знам — отвърна Марс, — точно затова ще ги преследваме до дупка.

— Въобразяваш си, че знаеш много за убийците?

— Да, прекарах доста време в затвора.

Ланкастър погледна Декър.

— Ще му кажеш ли да се държи сериозно?

— Той е напълно сериозен, Мери.

Ланкастър се извърна и изгледа подозрително Марс.

— Не се притеснявай — отвърна той. — Оказа се, че съм невинен. Но това ми струваше двайсет години и възможността да играя в НФЛ.

— Гадна работа! — промърмори Ланкастър.

— Меко казано.

— Как ще подходиш към Кац? — поинтересува се Декър.

— Тя най-вероятно смята, че ще измъкне от мен информация за разследването. Снощи се опита, но не ѝ казах почти нищо, само пуснах някой и друг намек. Мога да я накарам да повярва, че ѝ имам доверие. И ще гледам да изкопча каквото мога от нея. — Марс замълча и добави: — В тази жена има нещо странно.

— Какво имаш предвид? — попита Ланкастър.

— Не съм сигурен. Тя е привлекателна, богата, образована. Но имам чувството, че предпочита да е сама. Защо не се е омъжила повторно? Защо винаги е толкова резервирана, толкова предпазлива? Когато ѝ предложих да се срещна със съдружниците ѝ, наистина се смути.

— Да, възможно е да си прав — отбеляза Ланкастър.

— Ако извадя късмет и се озова на място, където да науча нещо повече, ще го направя.

— Ти какво, да не се мислиш за шпионин? — подкачи го Ланкастър.

— Е, приятелката ми е шпионин.

— Пак ме пързаляш, нали?

Марс вдигна дясната си ръка.

— Заклевам се, че това е самата истина.

Ланкастър погледна Декър, който кимна.

— Във военното разузнаване е.

— Мамка му! Интересни приятели имаш, Еймъс!

— Човек трябва да се развива, нали? — отвърна Марс.

Декър постави ръка на рамото му.

— Това наистина е опасно, Мелвин. Противникът знае на чия страна си. Ситуацията може да се промени много бързо. Усетиш ли, че нещо не е наред, изчезваш! На секундата!

— Винаги съм бил бърз, Декър, и ти го знаеш още от колежа.

— Чакайте малко… да не би да сте играли футбол един срещу друг? — попита Ланкастър.

— „Лонгхорнс“ срещу „Бъкайс“ — отвърна Марс. — Познай кой спечели?

— Ти — обяви Декър. — И се надявам да спечелиш отново. Защото, за разлика от мачовете в колежа играем в един отбор и ти стискам палци.

Марс се усмихна, щом видя изражението му, и побърза да каже:

— Виж, знам, че това не е игра. Загинали са хора. Някакъв мръсник е решил, че те не бива да живеят повече. Част от жертвите са деца. Ако мога да направя нещо, за да пипнем убийците, ще го направя.

Ланкастър погледна Декър.

— Оказваш благотворно влияние върху приятелите си, Еймъс.

— Знам — отвърна той. — И затова много искам да ги предпазя.