Изкупление

8

Оказа се, че Кен Фингър все още е в Бърлингтън.

Декър се свърза с Ланкастър и се уговори да се срещнат в кантората на адвоката, която се намираше само на една пряка от съдебната зала.

Секретарката на Фингър, Кристин Бърлин ги изгледа строго, като чу, че искат да се срещнат с шефа ѝ.

— Господин Фингър е много зает в момента — заяви категорично тя, когато пред нея застанаха Декър, Джеймисън и Ланкастър.

Ланкастър извади значката си.

— Мисля, че Кен ще намери малко свободно време.

Погледът на Бърлин остана вперен в значката ѝ по-дълго от необходимото.

— Хайде, Кристин — подкани я Ланкастър, която започваше да се изнервя. — Много добре знаеш коя съм. Децата ти учат в едно училище със Санди. Познаваш и Декър, защото работеше с Кен.

— Опитвам се да поддържам дух на професионализъм в този офис, госпожо Ланкастър.

— И аз обичам професионализма — обади се Декър. — Къде казвате, че е Кен?

Бърлин го погледна и отговори:

— Чух, че сте се върнали в града за няколко дни. Още ли работите за ФБР? — Декър кимна и тя отмести поглед към Джеймисън. — И вас помня. Още ли консултирате Бюрото?

— Вече съм специален агент — отвърна тя.

— Странен професионален обрат, от журналист до федерален агент.

— Не чак толкова странен.

— Защо?

— Федералният агент се стреми да открие истината и да се погрижи виновните да си получат заслуженото. Журналистът събира информация, отново, за да открие истината и да я съобщи на обществото, след което виновните понякога си получават заслуженото.

— Хм — изгледа я скептично Бърлин. — Има известна логика.

— Къде е Кен? — попита нетърпеливо Декър. — Губим ценно време.

— Виждам, че изобщо не сте се променили — намръщи се Бърлин, посегна към телефона на бюрото си и позвъни на шефа си.

После ги съпроводи до кабинета му.

Стаята бе просторна, с големи прозорци. Бюрото беше изработено от тъмно дърво и отрупано с книги, папки, бележници и документи.

В голямата библиотека бяха подредени стари сборници със закони и червени папки, всичките грижливо надписани. Имаше масичка със столове около нея. Едно шкафче служеше за бар и върху него имаше две стъклени купички с бонбони „М & М“. Кен Фингър седеше зад бюрото си.

Той беше поел защитата на Хокинс едва трийсетгодишен. Явно никой друг адвокат не бе пожелал да представлява в съда човек, обвинен в жестоко убийство на двама възрастни и две деца.

Сега Фингър беше прехвърлил четиресет и работеше като адвокат по наказателни дела за онези, които можеха да си позволят услугите му. А в Бърлингтън, подобно на повечето градове в Америка, имаше твърде много хора, които се нуждаеха от адвокат.

Грижливо сресаната му кестенява коса, както и късо подстриганата му брада бяха започнали да посивяват. Яркочервени тиранти придържаха панталона с басти, а на бялата му риза проблясваха копчета за ръкавели. Беше развързал раираната си папийонка, която висеше свободно около масивния му врат. Коремът му стърчеше между тирантите.

Фингър се надигна и ги поздрави, след което ги покани с жест да седнат около масичката.

— Май се досещам защо сте тук — каза той, когато секретарката затвори вратата след себе си.

— Предполагам — отвърна Ланкастър.

— Как си, Декър? — попита Фингър.

— Добре. Чул си, значи?

— Как няма да чуя? Бърлингтън не е толкова голям. И макар това да не може да се сравни със стрелбата в гимназията по времето, когато ти още живееше тук, все пак всички научават, когато в града пристигне осъден за убийство и след това самият той бъде убит.

— Идва ли при теб? — попита Ланкастър.

Фингър поклати глава.

— Не съм го виждал, откакто влезе в затвора.

— И нито веднъж не сте го посетили там? — поинтересува се Джеймисън.

— Поправка, посетих го веднъж, когато подготвяхме документите за обжалване, но съдът го отхвърли. Не че имахме каквито и да било основания да обжалваме. В интерес на истината, попаднахме на добронамерен съдия. А и съдебните заседатели можеха да преразгледат решението си и да осъдят Мерил на смърт. Казах му, че е отървал кожата и това е най-доброто, на което е можел да се надява. Защо да привлича излишно внимание?

— Ти беше ли убеден във вината му? — попита Ланкастър.

Фингър сви рамене.

— Няма никакво значение. Работата ми беше да го защитавам, а на прокурора — да докаже вината му. Аз се изхранвам с това да посявам съмнения относно вината на клиентите ми. Но то се отнася за всички адвокати по наказателно право.

— Смяташе ли обаче, че е виновен? — настоя Декър.

Фингър се облегна назад и опря длани една в друга.

— Знаете, че съм длъжен да пазя адвокатската тайна и след смъртта на клиента си.

— Не искам от теб да разкриеш каквато и да било поверителна информация — изтъкна Декър. — Просто искам да чуя мнението ти. То по никакъв начин не може да навреди на клиента ти. Бил е осъден отдавна, а сега е мъртъв.

— От теб би излязъл добър адвокат, Декър. Ами… да, смятах, че го е направил. Мисля, че е влязъл в къщата с намерение да краде, но нещо се е объркало и не е могъл да се справи със ситуацията. В края на краищата Мерил не беше изпечен престъпник. Нямаше дори глоби за неправилно паркиране. Предполагам, че затова отърва смъртната присъда. Изгубил е самообладание, започнал е да стреля и преди да се усети, в краката му са лежали четири трупа. А после е избягал панически.

— Само че никой не го е видял да пристига с кола, да влиза, да излиза… никой не е чул изстрелите, нали? — попита Декър.

— Знам ли — каза неопределено Фингър. — Съседите заявиха, че не са чули нищо. В една от къщите свирела силна музика, хората в другата казаха, че гледали телевизия или спели. В третата нямало никого онази вечер, а четвъртата беше необитаема. Освен това те не бяха разположени много близо една до друга. Да не забравяме и шума от бурята. — Той изгледа Декър и продължи: — Еймъс, та нали вие с Мери разследвахте случая и му повдигнахте обвинение? Отпечатъци. ДНК. Мотив. Възможност. Оръжието на убийството беше открито в дома му. Честно казано, нямаше на какво да стъпя като защитник. Наистина е цяло чудо, че получи само доживотна присъда.

— А откраднатите вещи?

— Той не даде никакво обяснение за тях, тъй като твърдеше, че не е извършил престъплението. Но мен ако питате, подозирам, че ги беше скрил добре. Знаел е, че опитът да ги продаде ще го свърже с убийствата.

Декър поклати глава.

— Когато го арестувахме, в портфейла му имаше петстотин долара.

— Прокурорът предположи, че това са парите, получени от продажбата на откраднатите вещи. Според мен обаче онова, което Мерил беше откраднал, струваше много повече.

— Пред съда ти разви теорията, че е възнамерявал да използва тези петстотин долара, за да купи обезболяващи за жена си Лайза. Той ли ти го каза, или сам си го съчини?

— Стига, Декър, нищо не съм си съчинил — възрази категорично Фингър. — Мерил ми го каза.

— А откъде е взел парите? — обади се Ланкастър.

— Не ми обясни.

— Защо? — попита Декър. — Можел е да измисли нещо съвсем правдоподобно и така да обори част от аргументите на обвинението.

— Повярвай ми, опитах се да изкопча някаква информация от него. Той обаче дума не обели.

— Останал е без работа малко преди убийствата. Семейството не е имало никакви пари — вметна Ланкастър.

— Предавам ви онова, което Мерил ми каза, а то на практика беше едно голямо нищо. Не му позволих да свидетелства, за да не може обвинението да го подложи на разпит по време на процеса. Заявих, че е възнамерявал да купи лекарства за смъртно болната си съпруга, за да спечеля малко симпатии в съдебната зала, но видях, че заседателите не се поддадоха. Те просто свързаха парите с откраднатите вещи. И това беше напълно логично. Убеден съм, че петстотинте долара са дошли именно от продажбата на откраднатото. Кой би платил повече за крадена стока, свързана с четири убийства? А и кой търговец на крадени вещи би свидетелствал пред съда? Нямаше как да разбера какво се е случило, освен ако Мерил не ми кажеше. Но той мълчеше.

— Да се върнем на самото престъпление — каза Ланкастър. — Защо е влязъл в къщата привечер, когато тя е била пълна с хора?

— Отпред не е имало коли — намеси се Декър. — Колата на Дейвид Кац е била паркирана зад къщата. Хокинс не би могъл да я види, ако е дошъл отпред, а той е направил точно това. В този ден семейство Ричардс са разполагали само с една кола и Сюзан била излязла с нея. Имали са втора, но точно тогава била на ремонт.

— Но когато полицаите са пристигнали, видели, че в къщата свети — възрази Ланкастър. — Глупаво е да обираш къща, в която лампите светят.

Фингър разпери ръце.

— Ами това се е случило и толкова. Както вече ви казах, Мерил не беше изпечен престъпник. Освен това нямаше алиби, както добре знаете.

— Може да е решил, че лампите светят заради бурята — каза Декър. — След като отпред не е имало коли, а къщата не е имала гаражи, вероятно е решил, че вътре няма никой.

— Ако ли пък не го е направил — добави Фингър, — някой здравата се е потрудил да го натопи. Но защо да го прави? Мерил беше никой. През целия си живот е бил обикновен работник. Не казвам, че е лошо. Напротив, уважавам го за това. Баща ми беше механик, умееше неща, които просто не са ми по силите. Казвам само, че Мерил беше най-обикновен човек с най-обикновен живот. Не си струва труда да го натопиш за убийство.

— Но въпреки това някой си е направил труда да го убие — отвърна Декър. — А животът му не е бил съвсем обикновен. Жена му е умирала, дъщеря му е била наркоманка.

— Съгласен съм. Говорихте ли със Сюзан? Тя все още живее тук.

— Божичко! Как не се сетихме? — възкликна Ланкастър.

— С други думи, не смяташ, че тя има нещо общо със смъртта на Мерил, така ли? — попита Фингър.

— Смятам само, че не бива да задаваш въпроси, свързани с текущо полицейско разследване, Кен.

— Стига, Мери, мислех, че сме приятели.

— Но в професионално отношение сме противници, защото аз свидетелствам в съда, за да пратя зад решетките твоите виновни клиенти, а ти правиш всичко възможно да дискредитираш напълно обективните ми показания.

— Ей, това се нарича кръстосан разпит. Защитата не разполага с много козове и това е един от най-важните. Обвинението може да разчита на всички ресурси на тази държава, а аз съм сам.

— Продължавай да си го повтаряш. В полицейското управление се радваме, когато имаме интернет. Служебният ми компютър е на петнайсет години. И не съм получавала увеличение на заплатата от осем.

— Винаги можеш да преминеш на наша страна — усмихна се многозначително Фингър. — От теб ще излезе чудесен съдебен експерт. Работата е отлично платена.

— Благодаря, но ще откажа. Искам да спя спокойно.

— Че аз си спя като бебе — ухили се Фингър.

Декър погледна отрупаната с папки библиотека.

— Трябва да прегледаме записките ти по случая.

— Защо?

— Защото може да съдържат отговор на въпроса кой би искал смъртта на Хокинс.

— Принципът за поверителност не е изгубил сила, Декър.

— Хокинс дойде при мен и ме помоли да докажа, че е невинен. Обърнал се е със същата молба и към Мери.

Фингър се извърна рязко към Ланкастър, която кимна.

— Това е единствената причина Хокинс да се върне в града. Да каже на мен и Декър, че сме сбъркали, и да ни помоли да изчистим името му. Отидохме в Резидънс Ин, за да обсъдим нещата, и го заварихме мъртъв.

— Струва ми се, че думите и действията му отменят принципа, за който говориш, Кен — каза Декър. — Как иначе бихме могли да докажем, че е невинен, ако не прегледаме записките ти по случая?

— Признавам, аргументът ти е необорим — въздъхна Фингър. — Предполагам, че няма да му навредя, ако ви предоставя документите. Но мина доста време. Не знам дали още ги пазя.

— Повечето адвокати, които познавам, никога не изхвърлят нищо.

— Значи изведнъж след толкова много време решихте, че Мерил може да е невинен?

— В града имаше хора, които смятаха, че аз съм убил собственото си семейство — припомни му Декър.

— Никога не съм бил сред тях — отвърна бързо Фингър.

— Да вземем документите — каза Декър и стана от мястото си.

— Какво? Още сега ли? Най-вероятно са в архива.

— Да. Сега, веднага.

— Но аз трябва да съм в съда след двайсет минути.

— Сигурен съм, че секретарката ти може да ни помогне.

— Защо си се разбързал?

— След толкова години нямам намерение да чакам и една секунда повече от необходимото — отвърна Декър.