„Травис“ се намираше насред пустошта на Охайо и имаше всички характеристики на затвор с максимална степен на сигурност, какъвто всъщност беше — бетонни огради, бодлива тел, специално обучени кучета и кули със снайперисти в тях.
Декър спря пред входа, където охраната провери и тримата. В този момент се изсипа същински порой и ги принуди да се скрият на сухо. Нати им бе уредил свиждане с Карл Стивънс и надзирателите ги ескортираха до една от залите за посетители.
И тримата — Декър, Ланкастър и Марс — отлично познаваха затворите, макар и по различни причини. „Травис“ се огласяше от викове и подсвирквания и бе наситен с миризмата на две хиляди мъже, натъпкани на площ, проектирана за два пъти по-малко затворници. Към това се добавяше и смесеният мирис на десетките нелегално внесени субстанции.
Седнаха на една маса и зачакаха Карл Стивънс. Надзирателите го доведоха след няколко минути. Декър си го спомняше като висок и слаб, с мръсна коса, вързана на опашка, и тридневна брада. Човекът в оранжев затворнически гащеризон, който се появи пред тях, беше здрав и мускулест — личеше му, че вдига тежести. Главата му бе обръсната и брадата я нямаше. Ръцете му бяха покрити с татуировки, които продължаваха по врата чак до тила му.
Стивънс им се усмихна, докато сядаше пред тях. Надзирателите заключиха веригата на краката му за халката в пода, отстъпиха и застанаха в ъгъла на залата, без да го изпускат от полезрението си.
А той погледна Декър и заяви:
— Помня те. Декър, нали?
Декър кимна.
Стивънс се обърна към Ланкастър.
— И теб те помня. Ти си причината да лежа тук.
— Не съм аз, Карл. Фактите са достатъчно красноречиви. Тук си, защото уби човек.
— Излишни подробности — подсмихна се Стивънс. Погледна към Марс и изражението му се промени. — Теб не те познавам.
— И аз не те познавам — отвърна Марс.
— И ти ли си ченге?
— Той ни помага в разследването — обади се Декър.
Стивънс не откъсваше поглед от Марс.
— Приличаш ми на човек, който е лежал в пандиза.
— Бил ли си някога в тексаски затвор? — попита Марс.
— Не, защо?
— Не ти го препоръчвам.
Стивънс погледна Декър.
— За какво си тук? Щях да ходя във фитнеса, когато ми казаха, че искаш да говориш с мен.
— Съжалявам, че възпрепятствам заниманията ти — отвърна сухо Декър. — Интересува ме дали си продавал дрога на Мици Хокинс.
— Коя е Мици Хокинс?
— Дъщерята на Мерил Хокинс.
Стивънс сви рамене.
— Това име не ми говори нищо. Продавах на много хора. Не съм им искал документи за самоличност — каза насмешливо той.
Декър му описа Мици.
— Майтап ли си правиш? Току-що описа всяка дрогирана кучка, на която съм продавал някога.
— А Франки Ричардс? Него спомняш ли си го? Бил е едва на четиринайсет. Умрял е в дома си заедно с баща си, сестра си и човек на име Дейвид Кац. И четиримата са били убити.
— Не, не си го спомням. Нещо друго?
Декър огледа татуировките по ръцете му. Думи и символи.
Когато Стивънс забеляза какво прави, той се наведе и скри ръцете си под масата, при което оковите му издрънчаха.
— В кои банди си се включил тук, Карл? — попита Декър.
— Хей, човече, аз съм като Швейцария — ухили се Стивънс. — Неутрален. Повечето типове тук са латиноси или пък имат неговия цвят на кожата — каза той и посочи Марс. — Те сформират банди, а не ние, белите. Ние сме малцинство.
— Ти не си единственият бял тук — каза Ланкастър. — Има много като теб.
— Но през повечето време имам усещането, че съм малцинство. Трябва да направим нещо по въпроса — ухили се отново Стивънс. — Да си върнем страната.
— Как? Като напълнят затворите с бели? — попита Марс.
— Не — присви устни Стивънс. — Като не даваме на такива като теб да минават границите.
— Аз съм роден тук.
— Няма значение — усмихна се самодоволно Стивънс. — Е, приключихме ли?
— Ако си откровен с нас, Карл, можем да ти помогнем — каза Ланкастър.
Думите ѝ привлякоха вниманието му.
— И как ще ми помогнете?
— Срокът на наказанието ти не е фиксиран. Може да се промени.
— Присъдата ми е от десет до двайсет години, вече излежах пет. Какво можете да направите по въпроса?
— Зависи от това, което ти можеш да направиш за нас.
Стивънс извъртя театрално очи.
— Всеки път стигаме до едни и същи глупости. Аз ще ви кажа каквото знам, а вие после ще решите какво да направите. Кажете ми в кой друг бизнес се преговаря по тоя начин?
— Това не е бизнес — отвърна Декър. — Предлагаме ти да изкараш по-малко години зад решетките.
— Мога да ви излъжа и да ви кажа каквото си поискам — заяви Стивънс. — А после ще ме изкарате навън. Как ви звучи?
— Лъжите не се броят. Интересува ни само истината. Подкрепена с доказателства.
— Случи се много отдавна. Как очаквате да си спомня каквото и да било? — попита Стивънс и в следващия миг лицето му се изопна от напрежение.
— Какво се случи много отдавна? — попита Декър. Когато Стивънс не отговори, той добави: — Мислех, че не си спомняш нищо за Франки Ричардс или Мерил Хокинс.
— Просто си говорим — отвърна смутено Стивънс, който вече не изглеждаше толкова самоуверен.
— Искаш ли сделка или не? — намеси се Ланкастър. — Можем да си тръгнем още сега, но ще отбележим в досието ти, че си отказал да ни сътрудничиш. Така ще излежиш максимума. Двайсет години.
Стивънс рязко се наведе напред — щеше да прескочи масата, ако не бяха оковите. Лицето му бе разкривено като на озъбен звяр.
— Прецакаш ли ме, кучко, ще съжаляваш! Не съм те канил да идваш тук!
— Така ли, Карл? — отвърна Ланкастър. — Искаш да кажеш, че имаш приятели навън?
— Имам приятели навсякъде.
— И къде бяха тези приятели, когато задникът ти се оказа зад решетките? — попита Ланкастър. — Страхотни приятели, няма що! Защо смяташ, че им дължиш нещо?
— Кой казва, че дължа нещо на когото и да било?
Надзирателите пристъпиха напред, но Декър ги спря с ръка.
— Такива като теб с лопата да ги ринеш. С Мери сме виждали стотици хора в твоето положение. Направят някоя глупост, ченгетата ги спипат, а „приятелите“ им веднага им обръщат гръб. Резултатът: ти си тук, а те — навън.
— Нямате представа в какво се забърквате.
— Хайде, кажи ни тогава — подкани го Декър. — Винаги е добре да знаеш срещу какъв противник се изправяш.
Стивънс махна с ръка и оковите му издрънчаха.
— Само си говоря, човече. Нямам нищо предвид.
— Да се върнем на Ричардс и Хокинс. Обзалагам се, че си доставял дрога и на двамата. Може да си подочул нещо, свързано с убийствата.
— Или пък може да си срещнал Мерил Хокинс тук и двамата да сте си поговорили — добави Ланкастър. — Преди да го пуснат.
— Това неговото беше скапана измислица! И аз съм болен! Имам проблеми с черния дроб!
— Значи знаеш, че Хокинс е бил освободен, защото е имал рак в последен стадий? — попита Декър.
На лицето на затворника, който бе попаднал в капана на собствените си думи, отново се изписа раздразнение.
Декър продължи:
— За втори път те хващаме да ни лъжеш, Карл. Мисля, че трябва да ни кажеш каквото знаеш, за да ти уредим добра сделка. Така ще излезеш навън много по-рано.
— Да не смяташ, че е толкова лесно?
— Нямам представа. Защо не ни кажеш?
— Трябва да си помисля.
— Какво толкова има да го мислиш? — попита Ланкастър. — Ти помагаш на нас, ние помагаме на теб.
Стивънс поклати глава.
— Кажи ни само това, говори ли с Хокинс? — попита Декър.
— Може да сме се засичали наоколо.
— И може да сте обсъждали убийствата.
— Защо не попитате него?
— С удоволствие бихме го попитали, но е мъртъв — отвърна Ланкастър. — Някой го уби.
Стивънс пребледня. Имаше вид на човек, който ще повърне всеки момент.
— Трябва да тръгвам — каза той, извърна се към надзирателите и извика: — Ей, приключих тук!
— Не е нужно да го правиш, Карл — отвърна Декър.
— Напротив! А сега ме оставете на мира!
Докато надзирателите отвеждаха Карл Стивънс, Ланкастър се обърна към Декър:
— Издъних се! Не биваше да му казвам какво се е случило с Хокинс.
— Не мисля, че щеше да има значение, Мери, но намерихме нова улика.
— Каква?
— Татуировките на ръцете на Стивънс бяха почти същите като тези на стрелеца, убил Сали Бримър.
— Моля? Сигурен ли си?
— Да, напълно.
Когато се върнаха в Бърлингтън, Нати ги очакваше в управлението.
— Какво, по дяволите, се случи в „Травис“?
— Какво искаш да кажеш? — попита Ланкастър.
— Току-що са открили Карл Стивънс със самоделен нож във врата. Мъртъв е.