Изкупление

60

На следващата вечер му се обади Алекс Джеймисън. Декър вече се беше прибрал в хотелската си стая.

— Как вървят нещата при вас? — попита тя.

— Вървят, ти как си?

— Боя се, че зациклихме. Не можем да се похвалим с почти никакъв напредък. Богарт се нуждае от помощта ти.

— Той ли го каза?

— Не, но си личи.

— Беше пределно ясен, когато разговаряхме за последно. Не съм сигурен, че ще мога да се върна в екипа, когато приключа тук — каза Декър, за да даде израз на притесненията си, но и за да провери реакцията на Джеймисън.

— И аз не съм сигурна, Декър.

Той помръкна. Вече беше осъзнал колко много иска да продължи да работи за ФБР след края на това разследване. А можеше да се окаже невъзможно.

— Да, разбирам.

— Виж, ако зависеше от Богарт, едва ли щеше да е проблем. Но той също си има началници. А те знаят, че си нарушил заповедите и си останал в Бърлингтън. И не са никак доволни. Богарт неведнъж се е застъпвал за теб. Измъквал те е, когато шефовете са ти били ядосани. Да, всички знаем какво си направил за Бюрото, колко хора си спасил в миналото. Опитвам се да кажа, че тези заслуги в един момент няма да са достатъчни, за да ти се разминава.

— Благодаря ти за откровеността, Алекс. Оценявам я.

— Бих очаквала същото от теб, ако бях на твое място.

— Не искам да сменям темата, но ако ти изпратя списък с компании, ще можеш ли да ги провериш?

— Декър, ти сериозно ли?!

— Знам, Алекс, но наистина е важно.

— А моята работа не е, така ли?

— Нямах това предвид. Просто тук не разполагаме с ресурсите на ФБР.

Настъпи продължителна тишина. Той се опасяваше, че Джеймисън просто ще му затвори. Но накрая тя каза:

— Добре, прати ми ги. Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ти.

Декър ѝ изпрати имената на компаниите и легна на леглото. Вятърът набираше сила, вероятно се задаваше нова буря. Застудяваше и можеше да завали суграшица или сняг.

Той се зави с палтото си, защото Резидънс Ин не можеше да се похвали с най-добрата отоплителна система. Мощността ѝ стигаше, колкото да позатопли някоя и друга стая, а останалите гости трябваше да се оправят както могат.

Зимите в Охайо никак не му липсваха. Разбира се, Източното крайбрежие също се сковаваше от студ понякога. Но тук нямаше какво да спира ветровете, които фучаха безмилостно.

И все пак това беше родният му град, родният му щат. Тук бе играл в „Бъкайс“ и макар и съвсем за кратко — в „Кливланд“. Беше продукт на Средния запад. Не хвърчеше нависоко и не се гмуркаше надълбоко. Гледаше на света с очите на реалист. Предпочиташе джинсите и бирата и нямаше да се чувства комфортно във ферари. Винаги щеше да се стреми да постъпва правилно. И да помага на другите, когато е необходимо.

Както и да преследва убийците. Неуморно.

Декър разтри слепоочията си и затвори очи. С него ставаше нещо странно. Прониза го безпокойство. Изправи се рязко, отиде в банята и пи вода с шепи, за да се успокои. Направи опит да блокира пороя от спомени, който го връхлетя, но не беше в състояние да попречи на собствения си ум да му причинява болка.

Легна отново, потрепери силно, сякаш имаше треска, и задиша дълбоко. Това чисто физическо усилие прогони тревогата.

Май трябва да се захвана с йога. Кой знае, може някоя поза — например Гледащо надолу куче — да ми помогне, ако я правя всяка сутрин.

Той погледна през прозореца и реши, че е гладен. Знаеше точно къде иска да вечеря.

Качи се на колата и потегли към „Американ Грил“.

Така и не бе открил отговора на въпроса защо Рейчъл Кац продължава да държи заведението. Не му се вярваше да не иска да го продаде само защото е бил първият проект на съпруга ѝ.

Декър влезе, избра си маса, седна и прегледа менюто. Беше седем часът и салонът беше доста пълен. Повечето клиенти изглеждаха съвсем обикновени хора, предимно работници, някои с жените си, други с децата си. Имаше и група тийнейджъри, които лакомо нагъваха бургери и крилца. На огромния телевизор, окачен на стената, вървеше спортно предаване за предстоящите футболни мачове в неделя.

Декър погледна през прозореца към сградата отсреща. Беше банка. Същата, в която бе работил Дон Ричардс. От другата страна на „Грил“ се издигаше жилищен блок. Той беше живял за кратко в него преди години, когато се върна в Бърлингтън след края на футболната си кариера.

Огледа интериора. От тавана висяха големи модели на витлови самолети, кораби, автомобили… По стените бяха окачени снимки на стари кинозвезди, а между тях — табели със забавни надписи. В ъглите се виждаха прашни изкуствени цветя. По средата имаше салатен бар. Униформата на персонала се състоеше от бяла риза и черен панталон.

В кухнята се влизаше през двойна летяща врата. Вдясно от нея се намираха мъжките тоалетни, вляво — дамските. Точно до входа беше катедрата на хостесата. В един ъгъл бяха компютрите, в които сервитьорите въвеждаха поръчките. В дъното на салона имаше дълъг бар с телевизори на стената. Мокетът беше тъмнозелен, за да не личат петната и мръсотията. Масите бяха от масивно дърво, като тези за четирима души бяха покрай стените. Във въздуха се носеше неподражаемият аромат на пържено и евтина бира.

Типично американско заведение за бързо хранене. То със сигурност не беше особено доходоносно. Но продължаваше да работи, въпреки че Кац имаше много по-бляскави проекти, на които да посвещава времето си.

Декър си поръча вечеря — сандвич „Рубен“, пържени картофи и бира. За малко да се огледа виновно, да не би отнякъде да изскочи Джеймисън и да го смъмри.

Сандвичът беше хубав, достатъчно сочен, но не чак толкова, че сосът да се разтече. Картофите бяха топли и хрупкави. Бирата имаше приятен вкус.

Той погледна към масата, на която бе видял Ърл Ланкастър с „приятелката“ му. Не беше очаквал разговорът му с Мери на футболното игрище да доведе до такъв резултат, но се радваше, че двамата ще си дадат втори шанс.

Тази приятна мисъл изчезна, когато той си представи какво може да поднесе животът на бившата му партньорка през следващите няколко години.

Мозъкът бе най-забележителният орган в човешкия организъм. Декър го знаеше по-добре от повече го хора. Да не работи нормално мозъкът ти не беше като да ти се повреди, който и да било друг орган. Ако сърцето ти спре например, отиваш два метра под земята. Заминаваш си и в най-добрия случай си спомнят за теб с обич.

Но ако мозъкът ти откажеше, пак си заминаваш, само че тялото ти оставаше тук, зависещо от други хора, които да се грижат за него. И тази гледка щеше да бъде последният спомен, който близките ти ще запазят от теб, макар всъщност да не си бил ти.

Декър прогони тези тягостни мисли и вдигна глава. Погледна към кухнята и забеляза, че някакъв мъж го наблюдава иззад прозорчето на вратата. Само миг по-късно мъжът се скри. Декър успя да види единствено черната му коса и пронизващите очи.

Ченгето в него веднага се заинтригува. Все пак бе прекарал почти всичките си зрели години като полицай. Разчиташе израженията на хората срещу себе си, различаваше добрите от лошите, уплашените от онези, които криеха нещо. Не беше умение, което можеше да предаде някому. С годините усещаше, че върши всичко това почти инстинктивно. А всъщност бяха милион дребни неща, които съзнанието му анализираше едновременно, за да стигне до логичен извод, от който да извлече практическа полза.

В момента антените му потрепваха, настроени да засекат и най-малкия сигнал.

Декър извади бавно телефона от джоба си и изключи светкавицата, след което се престори, че разглежда нещо на дисплея, и направи няколко снимки на персонала. Разпозна сервитьорката от предишния път. По петите я следваше същият стажант на име Даниъл.

Декър остави телефона и погледна към двойната врата на кухнята. Отново му се стори, че някой го наблюдава оттам. Дали беше същият мъж?

Махна на младата жена, която го беше обслужила. Даниъл бе влязъл в кухнята.

Тя дойде при него.

— Желаете ли още нещо?

— Не, храната беше чудесна.

— Ще ви донеса сметката.

— Днес има доста хора.

— Да, понякога е истинска лудница.

— Отдавна ли работите тук?

— От около година.

— Миналия път, когато идвах, имахте стажант.

— А, да… така обучаваме новите колеги.

— И вие ли сте минали по същия път?

— Не, аз вече бях работила няколко години като сервитьорка. Назначиха ме само защото имах опит. Но мен ако питате, всичко това е много глупаво.

— Кое?

— Да обучаваме тези хора, които никога не се задържат тук. Работят два-три месеца и напускат. Предполагам, че просто не уважават времето и средствата за обучението им.

— Да, права сте. Не ми изглежда логично.

— Аз също няма да остана дълго тук, така че не ме интересува. Получих предложение да започна на друго място и реших да приема. С по-висока заплата, застраховки, осигуровки…

— Чудесно.

— Майка ми работеше тук преди десетина години. Тя ме посъветва да кандидатствам. Заплатата е мизерна. Не че сервитьорите са с високи заплати някъде, но пък бакшишите са добри, особено през уикендите, когато мъжете се напиват и си разтварят портфейлите. Така ни компенсират за всички глупости, които са изприказвали, но започнат ли да ни опипват, а това често се случва, ставам лоша.

— Браво на вас. Майка ви дълго ли е работила тук?

— Не. Искаше да остане, но след около година я уволниха.

— Защо?

— Така и не ѝ казаха. След време нейна приятелка започна работа като сервитьорка тук. Мина една година и уволниха и нея. Отново без причина.

— Много странно.

— Е, не е проблем. Нямам намерение да се задържам. Като се замисля, и аз работя тук от около година. Предполагам, че ако не им бях казала, че напускам, щяха да ме уволнят.

— Може шефовете да са се сменили от времето, когато майка ви е работила в ресторанта.

— Не, не са.

— Моля?

— В момента управител е Бил Пейтън. Той е бил управител и по времето на майка ми. Тя не го харесваше. Още тогава е следял всичко много изкъсо.

— Шефовете по принцип са за това.

— Сигурно. Ами кухненският персонал? И той е същият от едно време.

— Откъде знаете?

— Тези хора са работили в „Грил“ и по времето на майка ми. Споменах ѝ няколко имена, когато започнах. Познаваше ги всичките. Доколкото знам, те са тук, откакто съществува ресторантът.

— Искате да кажете готвачите, миячите и всички останали?

— Точно така.

— Какви са те?

— Как какви?

— Млади или стари, мъже или жени? От Охайо ли са?

— Всичките са мъже. И не, сред тях май няма дори един, който да е роден в Охайо. Честно казано, не знам откъде са, те почти не общуват с нас. Но всичките са по-възрастни, над петдесет.

— Доста време са изкарали като готвачи и миячи.

— Предполагам, че са доволни от работата си. Човек понякога влиза в коловоз, свиква с рутината. Затова се махам. Освен това карам курс за програмисти. Не искам да работя като сервитьорка цял живот.

— В такъв случай успех на новото място.

— Благодаря. Ще ви донеса сметката.

Декър ѝ остави щедър бакшиш и си тръгна.

На излизане хвърли поглед към табелката отстрани на вратата. Там пишеше: Управител: Бил Пейтън.

Обърна се и огледа отново ресторанта. Така и не беше станал редовен клиент, макар че бе идвал няколко пъти, преди животът му да се обърне наопаки. Досега го смяташе за съвсем обикновено заведение.

Но ето че нещо, което бе открил в офиса на Кац, изведнъж придоби съвсем ново значение.