Изкупление

14

Рейчъл Кац изгледа Декър, който я спря на тротоара. Промяната в изражението ѝ подсказваше, че го е познала.

— Помня ви.

— Еймъс Декър. Разследвах убийството на съпруга ви, докато работех в полицията тук.

— Точно така. — Тя се намръщи. — Чух по новините, че убиецът му се е върнал в града. И е бил застрелян.

— Да. Мерил Хокинс.

Рейчъл Кац потрепери.

— Не мога да кажа, че ми е жал за него. Мислех, че ще лежи в затвора до живот. Какво е правил тук? По новините не казаха нищо по този въпрос.

— Освободили са го, тъй като е бил болен от рак в последен стадий.

Рейчъл Кац посрещна невъзмутимо тази новина.

— А вие какво правите тук? — попита тя.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса.

— Още ли работите в полицията? Чух, че сте напуснали.

— Сега работя във ФБР. Но все още съм полицай от Охайо.

Декър ѝ показа служебната си карта.

— И какво по-точно разследвате?

— Убийството на Хокинс. Както и на съпруга ви и останалите жертви в дома на Ричардс.

Тя поклати глава. Изглеждаше объркана.

— Всички знаем кой уби съпруга ми и семейство Ричардс. Мерил Хокинс.

— Проверяваме дали е така.

— Защо?

— Има някои странни неща. Търсим обяснение.

— Какви странни неща?

— Искате ли да отидем някъде, за да не ги обсъждаме на улицата? Може и в полицейското управление.

Рейчъл Кац огледа минувачите наоколо, които ги зяпаха.

— Живея съвсем наблизо.

Декър я последва. Влязоха в сграда с портиер, а асансьорът ги качи до нейния етаж.

— Не знаех, че в Бърлингтън има подобни места — отбеляза Декър, докато вървяха по елегантния коридор. — Със сигурност нямаше, когато аз живеех тук.

— Завършихме сградата преди година. Имам дял във фирмата, която я реновира. В момента работим по две други. Партнирам си с още едно дружество по няколко проекта в града, включително ресторанти. Имаме големи планове за Бърлингтън.

— Смятате, че икономика най-после се съживява?

— Така изглежда. Надяваме се да привлечем няколко големи компании. На практика им постиламе червен килим. Две от най-големите фирми в страната вече изграждат тук регионални представителства. В центъра на града току-що започна работа високотехнологичен стартъп, който привлече много млади интелигентни хора. Животът в Бърлингтън е далеч по-евтин, отколкото в Чикаго, да речем. Убедихме здравните власти да изградят нова клиника. На финалната права сме в преговорите с крупен производител на авточасти в Детройт за строеж на нов завод в северната част на града. Тези хора ще трябва да живеят, да пазаруват, да се хранят някъде. В центъра вече се появяват нови ресторанти и жилищни сгради. Да, Бърлингтън определено има бъдеще.

— Чудесно.

Влязоха в апартамента ѝ и се озоваха в просторно помещение с много прозорци, високи пет-шест метра. Кац отвори щорите с дистанционно, за да пропускат повече светлина.

— Прекрасно жилище — отбеляза Декър, докато оглеждаше скъпите дизайнерски решения: голите носещи греди, декоративните тухлени стени, каменните плочи по пода, ултрамодерните кухненски уреди, маслените платна по стените…

Мебелите, разпределени в няколко зони за сядане, бяха достатъчно масивни, за да не изглеждат твърде малки в огромното пространство.

— Снимаха го за „Лукс“ — каза Кац. — Списание за интериорен дизайн — допълни тя, когато забеляза недоумяващия поглед на Декър. — Насочено е към по-заможната класа. — Помълча и добави: — Съжалявам, ако ви е прозвучало снобски.

— Няма проблем. Никога не съм разбирал от тези неща. И никога не съм бил от по-заможната класа.

— И аз не съм родена със сребърна лъжичка в устата. Като счетоводител работя по сто часа седмично.

— Явно днес сте приключили по-рано. Още няма пет часът. Предполагах, че ще чакам доста повече, преди да ви видя, че си тръгвате от работа.

— Това е просто кратка почивка. Връщам се в офиса след два часа за среща с клиенти. А по-късно трябва да присъствам на едно събитие. Надявах се да свърша някои неща у дома. Може ли да продължим по същество?

Тя седна на канапето и посочи на Декър фотьойла отсреща.

— Та за какви странни неща става въпрос?

— Не мога да навлизам в подробности, свързани с текущо разследване. Мога да ви кажа само, че Мерил Хокинс се върна в града, за да помоли полицията да преразгледа случая му.

— Да го преразгледа ли? Защо?

— Твърдеше, че е невинен.

Лицето на Кац се разкриви в гримаса.

— Приемате думите на един убиец за чиста монета и подновявате разследването? Шегувате ли се?

— Не, не става въпрос само за твърденията на Хокинс. Както споменах, има някои странни неща.

— И няма да ми кажете нищо по-конкретно? Какво искате от мен? — попита тя внезапно.

— Бихте ли ми казали защо съпругът ви е бил там онази вечер?

— За бога, вече давах показания!

— Ще ви отнема само няколко минути. Възможно е да си спомните нещо ново.

Кац изпусна дълга въздишка на досада, след което кръстоса ръце и крака.

— Беше много отдавна.

— Кажете каквото си спомняте — настоя Декър.

— Дон Ричардс работеше като кредитен инспектор в банката и Дейвид го познаваше. Именно Дон беше съдействал за отпускането на кредита за строителството на „Американ Грил“. Съпругът ми беше много амбициозен. Това беше едно от нещата, които ме привлякоха у него. Искаше да печели много пари, но също и да реализира проекти, които да помогнат на града. Оцених това.

— Кога се запознахте?

— Малко след отварянето на ресторанта. — Погледът на Рейчъл Кац се отнесе нанякъде и на лицето ѝ се появи усмивка. — Беше уредено от приятели запознанство. И двамата бяхме много заети, не ни оставаше време да се срещаме с хора. Веднага си допаднахме и шест месеца по-късно се оженихме.

— Споменахте, че още притежавате заведението „Американ Грил“?

— Да. Ресторантът беше на името и на двама ни. Наследих дела на Дейвид, след като Хокинс го уби.

— Носи ли ви печалба?

— Имали сме и добри, и лоши години. В момента върви добре.

— Знаете ли дали съпругът ви е отишъл у Дон Ричардс просто за да се видят, или срещата им е била делова?

— Не знам, казах ви го и тогава. Нямам представа какво е правил там онази вечер. Възможно е да са обсъждали някакви проекти, защото Дейвид се беше захванал с няколко неща едновременно, а Дон беше основният му контакт в банката. Но наистина нямам представа защо е бил при него… Както ви е известно, не се прибра жив, за да сподели какво са обсъждали — добави тя с леден тон. — Смятах, че ще сме заедно цял живот. Оказа се, че бракът ни беше съвсем кратък.

— Те бяха ли приятели с господин Ричардс? Вие със съпругата му виждахте ли се?

— Нищо подобно. Те имаха деца, ние — не. Освен това бяха по-възрастни. И аз, и Дейвид работехме непрекъснато, нямахме време за приятели.

— Вие сте работили и онази вечер, нали?

— Тъкмо бях основала счетоводната къща и понякога работех до среднощ. — Рейчъл Кац се намръщи и продължи: — Бях в офиса, когато се обадиха от полицията. Реших, че някой си прави шега… жестока шега. — Тя замълча и вдигна очи към Декър. — Трябваше да идентифицирам трупа му. Налагало ли ви се е да правите подобно нещо? Да идентифицирате трупа на любим човек.

— Сигурен съм, че ви е било много тежко — отвърна тихо Декър.

Изведнъж Кац впери поглед в него.

— О, боже, налагало ви се е. Вашето семейство… Сега си спомних. Съобщиха по новините. Извинявайте много.

— Няма значение — отвърна Декър. — Портфейлът и часовникът на съпруга ви липсваха. А също и златен пръстен с инкрустирани диаманти.

— Аз му го подарих. За последния му рожден ден, както се оказа — изтъкна хладно Кац.

— Спомняте ли си нещо друго, което може да ми помогне?

— Изобщо не искам да ви помагам — заяви откровено тя. — Защото Мерил Хокинс уби съпруга ми. Щяхме да имаме деца. Щяхме да пътуваме. Щяхме да се преместим в Чикаго. В град като Бърлингтън не можеш да постигнеш кой знае какво…

— Тогава защо сте още тук? — попита Декър също толкова откровено.

— Аз… съпругът ми е погребан тук.

Изражението на Декър омекна.

— Разбирам ви.

Рейчъл Кац стана от канапето.

— Трябва да тръгвам, освен ако нямате още въпроси.

Декър се надигна от фотьойла.

— Благодаря ви за отделеното време.

— Няма да ви пожелая успех. И се радвам, че Хокинс е мъртъв.

— Още един въпрос. Можете ли да ми кажете къде бяхте между единайсет и дванайсет в нощта, когато Мерил Хокинс беше убит?

Тя пребледня.

— Наистина ли смятате, че имам нещо общо с убийството му?

— Не знам. Затова питам. Но ако имате алиби, най-добре ще бъде да го споделите. От полицията ще ви попитат абсолютно същото.

— Но защо?

— Защото Хокинс е бил в града, а вие смятате, че той е убил съпруга ви. Ако това ще ви помогне да се почувствате по-добре, зададохме същия въпрос и на Сюзан Ричардс.

— А тя има ли алиби?

Декър не отговори.

— За кога по-точно става въпрос? — попита Рейчъл Кац, очевидно разстроена.

Той ѝ каза отново точния ден и часовия интервал.

Кац остана на място, полюлявайки се леко напред-назад.

— Трябва да погледна графика си и да видя какво ще успея да открия. Толкова съм заета, че ми е трудно да си спомня какво съм вършила преди един час.

Когато Декър тръгна към вратата, тя извика след него:

— Защо го правите всъщност?

Той се обърна с ръка върху дръжката на бравата.

— На света има достатъчно виновни. Не е нужно да прибавяме към тях един невинен.

— Наистина ли смятате, че Хокинс е невинен? — попита с недоверие тя.

— Това възнамерявам да разбера.

— Звучите доста уверено, но е минало много време. Спомените избледняват.

— Нямам този проблем — отвърна Декър.