Изкупление

16

Пашкул, помисли си Декър.

По време на срещата им Рейчъл Кац беше кръстосала ръце и крака, преди да отговори на по-сериозните му въпроси. Хората заемаха подобна поза, когато се канеха да излъжат или най-малкото да отговорят уклончиво. Сякаш се увиваха в нещо като пашкул, за да държат останалите далече от себе си. Това беше инстинктивна физическа реакция, която, както бе установил от опит Декър, служеше като достатъчно точен индикатор (макар и без стопроцентова гаранция), че някой се готви да излъже.

И така, за какво излъга Рейчъл Кац? Или какво се опита да скрие?

Декър изтика назад в съзнанието си тези въпроси, защото в момента беше невъзможно да им намери отговори.

Сега стоеше пред някогашния дом на семейство Ричардс и гледаше надолу по улицата към единствената къща, чиито обитатели бяха живели тук по време на убийствата. Преди години Декър бе разпитал и тях, и останалите съседи. Резултатът? Голяма кръгла нула. Надяваше се втория път да извади късмет, защото едва ли щеше да има трета възможност.

— Господин Деанджело, помните ли ме?

Декър се взираше във възпълния нисък и плешив мъж, който отвори вратата. Въпреки че навън беше доста студено, шейсет и няколко годишният Деанджело беше само по мръсен потник, изопнат на големия му корем, и светъл панталон с полуотворен цип. Държеше платнена салфетка и бършеше устата си с нея.

Той изгледа въпросително Декър, но после го позна.

— Вие сте онзи полицай… Пекър?

— Декър. Еймъс Декър.

— Да, да, точно така.

Декър кимна към салфетката.

— Май ви прекъснах вечерята.

— Не, тъкмо приключвахме. Влезте.

Деанджело затвори вратата зад Декър, чиито ноздри се изпълниха с аромат на чесън и песто.

— Мирише апетитно — отбеляза той, докато оглеждаше малката къща.

— Ще хапнете ли? Жена ми е сготвила за цяла рота. Както винаги. Затова съм толкова дебел — обясни Деанджело и весело се потупа по корема.

— Не, благодаря, вечерял съм.

— Мамче? — извика Деанджело. — Ела да видиш кой е дошъл.

От кухнята излезе дребна жена с посребрена коса, която бършеше ръцете си в кърпа за съдове. Беше препасала престилка върху блузата и полата си.

— Госпожо Деанджело, аз съм Еймъс Декър. Преди време работех в местното полицейско управление.

— Спомням си ви — отвърна тя. — Чух, че сте напуснали града.

— Съвсем вярно, но се върнах. Поне за известно време.

— Влизайте, сядайте — подкани го госпожа Деанджело. — Ще пийнете ли вино?

— С удоволствие.

Тя донесе вино, наля три чаши и всички седнаха в малката дневна, обзаведена по абсолютно същия начин, както и при предишното посещение на Декър тук.

— Вече сме пенсионери — каза Деанджело. — Поне аз. Жена ми винаги се е грижила за децата и къщата. А това си е повече работа, отколкото аз някога съм вършил.

— Е, сега трябва да се грижа само за теб — отвърна тя и се усмихна многозначително на Декър.

— Мислим да продадем къщата — продължи Деанджело. — Децата пораснаха, вече си имат собствени семейства. Може да си вземем апартамент във Флорида. Не мога да понасям зимите в Охайо. Студът прониква в костите ти…

— Така си е — съгласи се Декър.

Двамата съпрузи млъкнаха и го загледаха — очевидно чакаха да им обясни причината за посещението си. Декър бе усетил измъчващото ги любопитство още докато отпиваше първата си глътка вино.

— Научили сте, предполагам, за Мерил Хокинс — започна той.

Деанджело кимна.

— Странна работа. Мислех, че е с доживотна присъда. А той да вземе да дойде тук, че и да го убият! Затова ли се върнахте?

— Да… донякъде.

— И сега търсите убиеца? — обади се напрегнато госпожа Деанджело.

— Да, но търся и още нещо.

— Какво? — попита тя.

— Ако Мерил Хокинс не е убил съседите ви преди години, кой го е направил?

И двамата съпрузи бяха вдигнали чашите си, за да отпият. И двамата за малко да разлеят виното си.

— Не разбирам — каза Деанджело. — Онзи Хокинс наистина ги е убил. Това беше доказано.

— Той беше осъден за убийството — поправи го Декър.

— Нима не е едно и също? — попита госпожа Деанджело.

— Обикновено, да — каза Декър. — Но невинаги. Ще разследвам случая отново. Вие двамата сте единствените съседи, останали тук от времето на убийствата.

— Да — кимна Деанджело. — Семейство Мърфи заминаха за Джорджия. Балмър се пенсионираха и отидоха… Къде отидоха, скъпа?

— В Хилтън Хед.

— А къщата до вас беше празна — отбеляза Декър.

— И то от доста време — каза Деанджело. — Сега отново е празна, макар че междувременно в нея се смениха две семейства. Друго семейство пък се нанесе в къщата на Ричардс, но не се задържа кой знае колко.

— Пистолет да ми опрат, не могат да ме накарат да живея там — каза жена му. — Ще сънувам кошмари всяка нощ. Едно време наистина ги сънувах… след всичко, което се случи.

— Тогава заявихте, че онази вечер не сте чули и видели нищо — продължи Декър.

— Самата истина — потвърди Деанджело. — Валя пороен дъжд. Имаше гръмотевици, светкавици, силен вятър… Боже! Спомням си бурята съвсем ясно. Изплашихме се да не връхлети торнадо.

— И въпреки това ти заспа пред телевизора — вметна жена му. — Гледахме някакъв филм.

— „Блейд Рънър“ — припомни им Декър. — Това поне казахте.

— Вярно — отвърна Деанджело, несъмнено впечатлен. — Имате добра памет.

— Нищо друго ли не можете да си спомните от онази вечер?

— Видях една кола, която мина — отговори госпожа Деанджело. — Беше точно преди бурята. Тъкмо приключвах с готвенето, погледнах през прозореца и я мярнах. Казах ви го още тогава.

— Била е колата на Дейвид Кац. Мерцедес. Сребрист седан с четири врати.

— Да, да, разкошна кола.

— Вероятно е струвала повече от къщата ни — отбеляза Деанджело.

— Но не сте го видели да излиза от колата пред дома на Ричардс, така ли?

— Не. Къщата им не се вижда от кухнята, съседната я закрива.

— Онази вечер тук сте били само вие и съпругът ви, нали?

— Да, най-голямото ни дете вече беше в колежа, а двете по-малки бяха излезли с приятели.

— И не сте видели други коли? Не сте чули нищо? Знам, че вече са ви задавали тези въпроси, но помислете пак.

— Не, не чух никакъв звук от къщата на Ричардс — каза госпожа Деанджело.

Декър тъкмо щеше да продължи със следващия си въпрос, когато нещо в гласа ѝ привлече вниманието му.

— А от другите къщи? — попита той.

— От онази, празната. Вляво от нас.

— Която се намира най-близо до семейство Ричардс ли?

— Да. Беше изоставена от доста време. Понякога там се събираха тийнейджъри, които пиеха, пушеха и…

— И се чукаха — довърши вместо нея Деанджело.

— Антъни! — скастри го тя. — Внимавай с приказките!

Той се ухили и се облегна назад във фотьойла си.

— Така си беше.

— Възможно ли е това да се е случило и онази вечер? — попита Декър. — В изоставената къща да са влезли тийнейджъри? Какво по-точно видяхте или чухте?

— Зърнах една фигура за миг — отвърна госпожа Деанджело и разтри слепоочията си. — Беше толкова отдавна. — Тя погледна съпруга си. — Но ми се струва, че беше на тийнейджър.

— Момче или момиче?

— Момче. Така поне си мисля. Наистина го видях само за миг.

— Спомняте ли си по кое време?

— Със сигурност след началото на бурята. Защото си казах, че ще стане вир-вода.

— Но не си спомняте точен час?

— Не, съжалявам.

— Всичко е наред — кимна Декър. — Благодаря ви за отделеното време.

Той се сбогува със семейство Деанджело и си тръгна. Какво друго би могъл да очаква след толкова години? Повечето свидетели не можеха да си спомнят какво са видели предишния ден, какво остава за вечер преди тринайсет години.

Декър отиде до празната къща и надзърна през един прозорец. Не видя почти нищо. Натисна дръжката на вратата. Беше заключена. Той нямаше представа чия е къщата, но явно никой не се грижеше за нея.

Продължи към дома на Ричардс.

Дейвид Кац беше минал по алеята за коли и бе заобиколил отзад, за да спре на малкия затревен паркинг.

Декър отиде там и погледна през рамо. Невъзможно беше госпожа Деанджело да го види как слиза от колата и влиза в къщата. Останалите съседи казаха същото: никой не бе видял Кац да влиза в къщата, където по-късно щеше да умре.

Така или иначе, несъмнено беше влязъл в нея.

След дъжда гумите на мерцедеса му бяха хлътнали леко в пръстта. Кац беше пристигнал преди началото на бурята, затова колата му не бе оставила следи наоколо. Както отбеляза Ланкастър, проливният дъжд със сигурност би заличил леки следи. Но кола, пристигнала в пороя, би трябвало да остави дълбоки отпечатъци. Това означаваше ли, че убиецът е дошъл пеша? В бурята? Без да остави никакви мокри стъпки в къщата? Нямаше логика.

Телефонът му иззвъня. Беше Ланкастър.

— Мисля, че е избягала — заяви тя. — Явно сме я подплашили.

— Кого?

— Сюзан Ричардс.