Изкупление

6

Декър крачеше бавно по улицата, макар че ръмеше. Чувстваше се странно отново да разследва престъпление в родния си град. Миналия път то бе свързано със смъртта на семейството му. Сегашното убийство бе различно, но въпреки това го засягаше по много личен начин.

Нима съм пратил невинен човек зад решетките?

Беше решил да не се връща в Бърлингтън за рождения ден на Каси или за годишнината от сватбата им. Просто не можеше да го понесе. Но щеше да идва за рождените дни на дъщеря си. Трябваше да е тук на тази дата, макар това да го съсипваше.

Подмина хотела, в който бе отседнал, и след няколко километра се озова в добре познатия му квартал. Вече бе светло. Той спря, застана на ъгъла и впери поглед в мястото, което някога наричаше свой дом.

За последен път беше идвал тук преди две години. Къщата не се беше променила, сякаш времето между двете му посещения бе спряло. Единствената разлика бяха двата непознати автомобила на алеята отпред — форд пикап и нисан.

Докато Декър стоеше на ъгъла, от страничната врата излязоха трийсетинагодишен мъж с куфарче за документи и момиченце на седем-осем с училищна чанта. Мъжът беше облечен с бежов панталон, бяла риза и тънко яке. Момиченцето се прозяваше и търкаше очи.

Двамата се качиха в пикапа и излязоха на задна от алеята. И тогава мъжът видя, че Декър стои на улицата и наблюдава къщата. Той свали прозореца и попита:

— Мога ли да ви помогна?

— Вие трябва да сте Хендерсън.

Мъжът го изгледа подозрително.

— Откъде знаете?

— Една приятелка ми каза — отвърна Декър и посочи къщата. — Живеех тук допреди няколко години.

— Да не би да сте забравили нещо?

— Не, аз просто… — Декър замълча объркан.

— Вижте, не ме разбирайте погрешно — каза Хендерсън, — но ми се струва малко странно да стоите тук рано сутринта и да наблюдавате дома ми.

Декър извади служебната си карта от ФБР и му я показа.

— Моята приятелка от полицията ме осведоми, че сте купили къщата.

— Чакайте малко! — каза Хендерсън, вперил поглед в служебната карта. — Еймъс Декър?

— Да.

Хендерсън кимна, видимо смутен.

— Чух за… — започна той и погледна дъщеря си, която внимателно следеше разговора.

— Да… Е, приятен ден. Надявам се къщата и кварталът да ви харесват. Мястото е подходящо за отглеждане на деца — каза Декър, обърна се и продължи по улицата, а Хендерсън включи на скорост и потегли.

Беше глупаво да се връща тук. Притесни човека напълно излишно. И защо го направи? Не беше нужно да идва, за да си припомни каквото и да било. Всичко беше запечатано в главата му. Кристално ясно. Завинаги.

И ужасно болезнено.

Декър се върна по обратния път и влезе във фоайето на хотела. Джеймисън тъкмо излизаше от асансьора.

— Божичко, сега ли се прибираш? — възкликна тя и огледа мокрите му дрехи.

— Добро утро и на теб, Алекс. Искаш ли да закусим?

Джеймисън го последва в ресторанта. Двамата седнаха, поръчаха си закуска и отпиха от кафето си.

— Е, научихте ли нещо от Сюзан Ричардс? — попита тя.

— Не си призна за убийството на Хокинс, ако това имаш предвид. Но няма солидно алиби. Каза, че е спала през цялата нощ.

— Нормално е предвид часа, в който е убит Хокинс.

— Възможно е да стесним времевия диапазон, след като разговаряме със съседите. Не вярвам да е тя. Твърди, че не е имала представа, че Хокинс е в града. Струва ми се логично.

— Освен ако не го е видяла случайно на улицата.

— Аз го видях и не можах да го позная. А прекарах доста време с него, макар и преди години.

— Чу ли се с Богарт? Получи ли разрешение да работиш по случая?

— Ами… говорихме — каза Декър. — Изненадан съм, че не ти е звъннал.

— Не, не е. Какво ти каза?

В този момент храната им пристигна.

— Ще ти разкажа по-късно.

— Между другото, браво, че си поръча вегетариански омлет и пропусна бекона.

— С какъвто се събереш, такъв ставаш.

— Изглеждаш добре, Декър, и това ме радва.

— Преувеличаваш, но все пак благодаря.

Той остави ножа и вилицата и допи кафето си.

— За какво си мислиш? — попита Джеймисън.

— Как в града се разхожда убиец, който смята, че му се е разминало, и това ме вбесява.

— Само за това ли?

Декър я изгледа с любопитство.

— Малко ли ти се струва?

— Искам да кажа, изпитваш ли някаква вина за случилото се с Мерил Хокинс?

— Не съм натиснал аз спусъка. Не съм го убил аз. Не съм го карал да идва тук и да иска преразглеждане на случая.

— Но някой го е убил и ти смяташ, че този факт потвърждава възможността да е невинен, нали? Сам почти го каза.

— А това ще означава, че съм допуснал грешка — изрече бавно Декър.

— Не бих го нарекла така. Ти си разследвал случая и всички доказателства за вината му са били налице. Аз бих стигнала до същия извод.

— Но ако действително е невинен, трябва да оправя нещата.

Джеймисън повдигна вежди.

— Защото бремето на всички световни проблеми неизменно пада на твоите рамене?

— Не на световните проблеми. А на един случай, върху който работих някога. Нося отговорност за него. Моите действия са отнели свободата на Хокинс.

— Не, смятам, че неговите действия са отнели свободата му.

— Но само ако е виновен — каза Декър. — Ако не е, нещата се променят.

Джеймисън завъртя чашата кафе в ръцете си.

— Ако някой го е натопил, то със сигурност е знаел какво прави. Кой би могъл да му има зъб?

— Логичен въпрос — кимна Декър. — Но нямам отговор. Хокинс е бил опитен механик, преди да го съкратят от завода, в който е работил. После се хващал тук-там, но все временно. Не отказвал работа, само и само да свърже двата края.

— Това се случва с доста хора в наши дни.

Декър погледна значката на ФБР, която Джеймисън бе закачила на ревера си.

— Как се чувстваш? — попита я.

— Много добре. Защо и ти не кандидатстваш?

— Прекалено стар съм. Има възрастово ограничение — трийсет и седем години. Изключения се правят само за ветерани от армията. А и дори да ме приемат, няма да издържа изпита за физическа годност.

— Не се подценявай. И след като си запознат с изискванията, предполагам, че си проучил тази възможност.

Той сви рамене.

— Мога да работя и без федерална значка. Все още съм полицай. Имам право да извършвам арести. — После помълча и добави: — А ти винаги ми пазиш гърба.

— Вярно е.

— Рано сутринта минах покрай старата ми къща.

Джеймисън се изненада от признанието му.

— Защо?

— Не знам. Краката ми сякаш сами ме понесоха натам и докато се усетя, вече стоях отпред. Запознах се с човека, който живее в нея, видях момиченцето му. Ланкастър ми разказа за тях. Малко се стреснаха, като ме видяха да стоя на ъгъла, но бащата знаеше какво се е случило… Мина добре.

Джеймисън се приведе напред.

— Сигурно не искаш да го чуеш, Декър, но въпреки това ще го кажа. — Тя замълча, явно подбираше думите си много внимателно. — В някакъв момент ще се наложи да загърбиш миналото. Разбирам желанието ти да се връщаш тук, да идваш на гробовете им… Но трябва да живееш. Това означава, че трябва да продължиш напред и по-рядко да поглеждаш назад. Каси и Моли не биха искали да останеш в плен на миналото.

— Дали? — каза рязко Декър. — Те не биваше да умират, Алекс. Ако някой трябваше да е мъртъв, това съм аз.

— Но не си. Ти си жив и трябва да продължиш да живееш заради тях и заради себе си. В противен случай всичко е било напразно.

Декър се надигна.

— Ще взема душ и ще се преоблека. А после отиваме да търсим убиеца. Среща във фоайето след половин час.

— Но ти трябва да поспиш!

— Би било чиста загуба на време.

Той се отдалечи, а Джеймисън го проследи с тъжен поглед.