Изкупление

9

— Тук е.

Намираха се в склад с климатик.

След като се консултира с таблета, който държеше, Кристин Бърлин посочи един рафт в дъното на помещението.

— Всичко е изрядно подредено — отбеляза одобрително Ланкастър.

— Налага се. Господин Фингър не се справя добре в това отношение, затова аз се грижа за архива.

Ланкастър прошепна на Джеймисън:

— Има четири деца, най-голямото е в осми клас, а най-малкото сигурно още не е тръгнало на училище.

Бърлин им каза, че материалите по случая са събрани в два кашона, и помоли Ланкастър да се разпише, преди да ѝ позволи да ги вземе. Когато приключиха, Декър помъкна кашоните, а останалите го последваха към колите.

— Можеш да ги занесеш в управлението — каза Ланкастър. — Капитан Милър е предоставил стая на твое разположение.

— Как е той?

— Готов да се пенсионира. Но това май се отнася за всички ни. Ще се видим по-късно.

— Чакай малко, къде отиваш? — попита Декър.

— Работя и по други случаи — отвърна Ланкастър, учудена от въпроса. — Освен това нито аз, нито управлението сме поели официално това разследване.

— Нали разследвате убийството на Хокинс?

— Но не знаем дали е свързано с онова, което се намира в тези папки. Прегледай ги и ми кажи, ако откриеш нещо. А междувременно ме остави да се занимавам с новите престъпления, като убийството на Хокинс например.

Ланкастър се качи в колата си и потегли. Когато Декър не направи нито крачка към тяхната кола, Джеймисън застина с ръка на дръжката на вратата.

— Какво има?

— И аз това се питам. Какво ѝ има на Мери?

— В смисъл?

— Познаваме се отдавна. Крие нещо от мен.

— Това си е нейна работа, Декър. Но може да размисли. Хубаво е, че се тревожиш за бившата си партньорка.

Двамата се отправиха към полицейското управление, където бившите колеги на Декър го упътиха към отредената му стая. Вървяха по коридора към нея, когато от един кабинет излезе мъж на шейсет и няколко години.

Нисичкият капитан Макензи Милър беше все така пълен, подпухнал и с нездрав цвят на кожата. Но усмивката му беше широка и сърдечна.

— Виж ти кой е дошъл! — възкликна той.

Протегна ръка и се здрависа с Декър. После кимна на Джеймисън, здрависа се и с нея и посочи значката ѝ.

— Чух вече. Поздравления, Алекс. Знам, че не ти е било лесно.

— Благодаря, Мак.

Декър огледа човека, който му беше началник през цялото време, докато работеше в полицията. Милър бе добро ченге. Беше смел, честен, прям… Веднъж, тъкмо когато Декър мислеше да си пусне куршум в главата, той беше успял да го разубеди. След тази случка вече нямаше как да не го харесва.

— Създал си си отлична репутация в Бюрото. Рос Богарт ми съобщава новините от време на време.

— Не знаех — каза Декър, като продължаваше да притиска кашоните към широките си гърди.

— Радвам се да чуя, че има неща, които не знаеш — отвърна Милър, погледна кашоните и попита: — Документите на адвоката ли са това? По делото „Хокинс“?

— Да — отвърна Джеймисън.

— Беше ми приятно. Обади се да изпием по бира, ако ти остане време.

— Може ли да те питам нещо? — каза Декър.

— Ако ти отговоря с „не“, ще те откажа ли?

— Какво става с Мери?

Милър скръсти късите си ръце.

— Защо смяташ, че става нещо с нея, Еймъс?

— Познаваме се отдавна. Усещам го.

— Познавал си я отдавна. Минаха повече от две години, откакто ти напусна. Хората се променят.

— Не чак толкова — отвърна Декър.

— Тогава я попитай — каза Милър и размаха пръст. — Но бъди готов да приемеш отговора ѝ, какъвто и да е.

— Благодаря, че ни позволи да работим по случая.

— И аз искам да стигнем до дъното на тази история точно колкото и вие. Ако сме допуснали грешка, трябва да я оправим. Имате пълната ми подкрепа.

— Благодаря, Мак — отвърна Джеймисън.

— Е, оставям ви да работите — каза Милър и влезе в кабинета си.

Декър и Джеймисън продължиха към своята стая. Той остави двата кашона върху металната заседателна маса, свали палтото си и го метна на облегалката на един стол. После отвори първия кашон и каза:

— Ще се захвана с този. Ти прегледай другия. — Декър плъзна кашона към нея.

— Какво по-точно търсим? — попита тя, докато го отваряше.

— Надявам се да разбереш, когато го видиш.

Джеймисън въздъхна, седна и взе най-горната папка.

След четири часа вече бяха изчели всичко.

— Тук няма кой знае какво — отбеляза Джеймисън.

— Това са документите на защитата. Помолих Мери да възложи на някого да открие делото в полицейските архиви.

— Смяташ ли, че ще го пазят след толкова време?

— Да, но вероятно само защото никой не е намерил време да го изхвърли.

— Кен Фингър не е имал никакви аргументи в полза на защитата.

— Затова съдебните заседатели осъдиха клиента му само след двучасово обсъждане. Между другото, това включваше и един час обедна почивка.

— Фингър е подходил доста агресивно към теб по време на кръстосания разпит — каза Джеймисън, която държеше стенограмите от свидетелските показания на Декър в съда.

— Това му е работата.

— Но ти си бил доста категоричен в твърденията си.

— Защото бях убеден, че отговарят на истината.

— Това означава ли, че си променил мнението си?

Декър я погледна над листа в ръката си.

— Означава, че взирайки се в дърветата, може да не съм видял гората.

— Тоест?

— Така силно съм искал първото ми разследване на убийство да завърши с осъдителна присъда, че не съм се запитал защо някой ще прониква в чужда къща привечер, когато тя може да е пълна с хора.

— Да, определено е глупаво. Но както стана ясно, Хокинс не е бил опитен престъпник. Сигурно не е знаел как да си подбира мишените.

— Той не беше глупав. Освен това никога преди това не е имал проблеми със закона. Не се замислих върху тези неща, защото уликите бяха твърде красноречиви. Но да нямаш дори глоби за паркиране и после да извършиш четири убийства, е все едно днес да прескочиш локва, а утре — Гранд Каньон. Това е трябвало да привлече вниманието ми.

— Всички смятат, че той вероятно не е влязъл в къщата с намерението да убива. Ситуацията просто е излязла извън контрол.

— Да, не бива да забравяме, че е бил отчаян. Съпругата му се е нуждаела от обезболяващи. Дъщеря му е била наркоманка и той се е опитвал да ѝ помогне. Може да се е почувствал притиснат до стената. Влязъл е да краде, но после всичко се е объркало.

— В джоба му е имало пари.

— Защо тогава е продължил да скита по улиците? Нали така са го открили полицаите?

— Може да е търсил наркотици за жена си.

— Възможно е — отвърна Декър. — Работата е там, че в съседство с къщата на Ричардс има друга, която наистина е била празна онази вечер. Нямам предвид изоставената, а къщата на семейство Балмър. Били са извън града на гости при роднини. Защо Хокинс не е влязъл да обере нея? Така би избегнал четворното убийство. И защо изобщо е избрал този квартал? Той е толкова далече от дома му!

— Но е и доста уединен.

— Не ми звучи съвсем основателно.

— В къщата е живеел банкер. Може би според Хокинс това е означавало, че ще има ценности за крадене.

— Твърде пресилено предположение. Това в никакъв случай не е богатата част на града. Ако си крадец, няма да отидеш в беден квартал, а там, където са парите.

— Но богатите имат охранителни системи, допълнителни ключалки, понякога дори частна охрана. Кварталът на семейство Ричардс може би му се е сторил по-достъпен.

Декър поклати глава.

— Не ми се струва логично, Алекс. Нещо не е наред.

— Значи въпреки предишния си скептицизъм сега вярваш, че Хокинс е невинен.

— Не, просто се опитвам да стигна до истината — каза той и се надигна. — Ще прегледам полицейските досиета. Искаш ли кафе от автомата? Не е никак хубаво, но поне е горещо.

— С удоволствие.

Декър излезе и тръгна по коридора. Размина се с двама патрулни полицаи и един следовател, с които бе работил навремето. И тримата го поздравиха, макар да не изглеждаха радостни, че го виждат. Той ги разбираше добре. Беше се разчуло. Ако Хокинс бе осъден несправедливо, това щеше да е шамар за цялото управление.

И ритник в слабините за мен. Беше първото убийство, което разследвах. Толкова отчаяно ли исках да осъдя заподозрения? Наистина ли съсипах живота на Мерил Хокинс, за да спечеля в съда?

Декър бе погълнат от мислите си до такава степен, че едва не се блъсна в нея.

Сали Бримър не се беше променила много. Трийсетинагодишна, красива, делова. Както Декър бе установил още навремето, тя носеше прекалено тесни панталони и блузи с твърде много разкопчани копчета. Работеше в отдел „Връзки с обществеността“. Веднъж той я беше преметнал, представяйки се за адвокат, за да получи достъп до заподозрян. Това я бе изложило пред капитан Милър и останалите ѝ колеги. После Декър пое пълна отговорност за случилото се и направи всичко възможно никой да не държи Бримър отговорна за гафа. И все пак навъсеното ѝ изражение подсказваше, че действията му не са били достатъчни, за да изчистят вината му.

— Здравейте, госпожице Бримър — каза сърдечно Декър.

Тя беше застанала с ръце на кръста и гледаше нацупено.

— Чух, че сте се върнали. Надявах се да е само слух… неверен слух.

— Да… добре. И аз се радвам, че ви виждам.

— Какво правите тук?

— Ревизирам един стар случай. И ми трябваха разни документи. Очаквах вече да съм ги получил.

— Вие дори не работите тук.

— Водя разследване с Мери Ланкастър. С разрешението на капитан Милър.

— Май пак се опитвате да ме преметнете — каза недоверчиво тя.

— Това е самата истина.

— Този път няма да се хвана.

— Агент Декър, в малката заседателна зала ли да ги занеса?

Декър и Бримър се обърнаха и видяха един млад полицай да бута по коридора количка, натоварена с четири големи кашона.

— Да, благодаря. Партньорката ми е там. Аз отивам за кафе и се връщам.

Бримър изгледа изумено младежа, който продължи към заседателната зала.

— Не ме лъжете, значи. Кой случай ревизирате?

— На Мерил Хокинс.

— Не си го спомням.

— Беше доста преди да постъпите в полицията.

— Чакайте малко… Това не е ли онзи, когото са убили снощи?

— Да.

— Но това е текущо разследване.

— Вярно е, но причината да убият Хокинс вероятно е свързана с четири други убийства отпреди тринайсет години.

— Откъде знаете?

— Защото аз ги разследвах.

— Четири убийства? Кой ги е извършил?

— Ето това е въпросът.

Декър отмина, за да потърси кафе, и така стигна до стаята за почивка. Вместо кафе автомат в нея имаше модерна машина „Кюриг“. Да, времената се меняха, прогресът бе стигнал и дотук. Той направи две кафета и вече се бе запътил към вратата, когато вниманието му бе привлечено от монтирания на стената телевизор.

Каналът беше местен и тъкмо започваше прогнозата за времето. В късния следобед се очакваха бури.

Веднага щом чу това, в главата му сякаш прищрака нещо.

Дъжд.