Изкупление

78

Декър и къщата.

Отново.

Къщата, в която беше открил семейството си мъртво. Не можеше да стои далече от нея въпреки всички проблеми, които имаше да решава в момента. Тя беше магнит, а той — парче желязо.

Телефонът му изпиука. Пристигна имейл от съдебния лекар. Декър го прочете и научи, че резултатите от сложните тестове на ДНК пробата, взета изпод ноктите на Абигейл, са готови. Те потвърждаваха, че под ноктите на убитото момиче е открита ДНК на трети човек. Но категорично отхвърляха възможността въпросният трети човек да има кръвна връзка с Мерил Хокинс.

Значи Мици Гардинър отпада. Кой остава тогава? Кой?

Както си седеше в колата и анализираше информацията, Декър извади рязко пистолета си и го насочи към десния прозорец. Там току-що се бе появил нечий силует. Миг по-късно прибра оръжието и отключи вратата.

Джеймисън се настани до него и го погледна.

— Не исках да те стресна.

— Разбира се, че не си искала — каза рязко Декър, — но въпреки това можех да те прострелям.

— Вярвам в добрата ти преценка… поне в повечето случаи.

Декър я изгледа ядосано, след което продължи да се взира в къщата, а пръстите му потропваха нервно по волана.

— Сигурно се чудиш какво търся в твоя квартал? — каза Джеймисън.

— Не, предполагам, че си ме потърсила в Резидънс Ин, не си ме открила там и затова си решила, че съм тук.

— Грешиш.

Той я погледна отново.

— Дойдох тук преди теб — отвърна тя и посочи нещо в далечината надолу по улицата. — Колата ми е ей там. Видях те да идваш. И не съм сама.

На левия прозорец се появи друга фигура и почука по стъклото. Раздразненият Декър отключи отново вратите и на задната седалка се разположи Мелвин Марс.

— Вие да не ме следите? — попита сърдито Декър.

— Как е възможно да те следим, след като дойдохме първи? — отвърна Марс. — Просто исках да видя предишния ти дом. Много е хубав.

Декър погледна през прозореца.

— Беше хубав — каза тихо той. — Първият и вероятно единственият, който някога ще имам.

— Не бъди толкова категоричен — посъветва го Марс. — Съдбата обича да ни поднася изненади. И двамата го знаем.

Декър го погледна в огледалото.

— Какво искаш да кажеш?

— Никога не казвай „никога“. Няма как да си сигурен. Аз смятах, че ме очаква смъртно наказание. И за миг не съм си представял, че ще се озова тук с теб.

— Ти беше необикновен случай, Мелвин.

— А ти да не би да си обикновен? — подсмихна се Джеймисън.

Декър замълча и отново впери поглед в къщата.

Беше късно, но прозорецът на втория етаж вляво светеше. Там някога беше стаята на Моли. Декър предполагаше, че сега тя принадлежи на дъщерята на семейство Хендерсън.

Нямаше представа защо светеше по това време. Може би момиченцето беше болно и майка му беше при него.

Декър затвори очи и в главата му отново нахлу порой от ярки образи и светлини. Мъртвите тела заплашваха да го пречупят, да го смажат под тежестта си. Разтрепери се целият.

— Еймъс, добре ли си?

Той почувства как някой го хваща за ръката, стиска го за рамото. Отвори очи и видя ръката на Джеймисън върху своята. Марс стискаше рамото му. И двамата го гледаха разтревожено. Декър примигна бързо и, слава богу, образите изчезнаха.

— Имам… проблеми от известно време.

— Какви? — попита Джеймисън.

— Спомените от нощта, когато намерих семейството си убито, нахлуват в главата ми бурно, неудържимо, повтарят се непрекъснато, а цветовете и образите… — Той въздъхна и разтри слепоочията си. — Нямам представа кога ще се случи отново и не съм в състояние да го спра.

— Но сега престана, нали? — каза Марс, докато Джеймисън наблюдаваше ужасена Декър.

Декър я погледна за миг, но бързо извърна глава, след като видя измъченото ѝ изражение.

— Засега.

— Кога друг път се е случвало? — попита тихо тя.

— Веднъж, докато бях в хотела — отвърна Декър и се обърна към Марс. — Когато ти заспа в стаята ми. Едва се добрах до банята. После излязох навън в дъжда. Реших… реших, че полудявам. После… случвало се е и след това — добави той и почука слепоочието си с пръст.

— А случвало ли се е, преди да се върнеш тук? — попита Джеймисън.

— Знам какво ще кажеш, Алекс. Знам, че не мога да живея в миналото.

— Едно е да го знаеш, друго е да направиш нещо по въпроса.

Той не отговори.

— Какво те кара да се връщаш тук, Еймъс? — обади се Марс. — Разбирам защо идваш в Бърлингтън. Но какво те тегли към къщата, в която се е случило всичко?

Декър се върна назад във времето. Видя се да излиза уморен от колата си след тежката смяна, която бе изкарал. Наближаваше полунощ. Трябваше да се е прибрал преди няколко часа. Но реши, че може би ще разплете случая, по който работеше, стига да му отдели още малко време. Затова звънна на Каси и я предупреди. Тя не остана никак доволна, защото се бяха разбрали да излязат на вечеря с брат ѝ, който беше пристигнал в града и щеше да отседне у тях. Но все пак жена му прояви разбиране. Заяви, че знае колко важен е този случай за него.

Проклетото разследване.

А после му каза, че ще отидат на ресторант на следващата вечер. Брат ѝ щеше да остане още няколко дни, така че щяха да имат и друга възможност.

Но се оказа, че нямаха друга възможност.

Това бяха последните думи, които Декър размени със съпругата си. Прибра се с намерението да си легне тихо, а на сутринта да заведе Моли, Каси и брат ѝ на закуска. Да ги изненада приятно, за да им се реваншира за пропуснатата вечеря.

Но когато влезе в дома си, завари там същински кошмар.

Животът му се промени. И то по немислим начин.

Декър си беше направил категорична равносметка за случилото се онази вечер.

Не бях там, когато семейството ми имаше най-голяма нужда от мен. Не оправдах надеждите им. Не оправдах собствените си надежди. Не знам дачи мога да живея с тази мием.

— Еймъс? — подкани го Марс.

— Предполагам, че се връщам тук — започна Декър, — за да си представя колко… колко различно би могло да бъде всичко.

Лампата в стаята на втория етаж угасна. Поради някаква причина това накара Декър да се оттегли още по-навътре в дупката, която мислено си беше изкопал.

Главата му пулсираше от болка. Имаше чувството, че мозъкът му се разтапя.

Някой почука на прозореца.

— Още някой ли сте довели, по дяволите? — ядоса се Декър.

Той погледна към Джеймисън, която седеше вцепенена до него. Погледна и към Марс в огледалото. Мелвин също не смееше да помръдне.

Декър бавно се обърна наляво.

Видя неясен силует. И пистолет, насочен към главата му.

Извърна се надясно и видя друга фигура с пистолет от страната на Джеймисън. Още двама души чакаха до всяка от задните врати.

Някой отвори рязко шофьорската врата и го удари по тила с такава сила, че той заби лице във волана.

Това беше последното, което си спомняше.