Изкупление

2

Декър стоеше на верандата. Бе помолил Джеймисън да не идва с него. Предпочиташе да дойде тук сам поради куп причини.

Спомняше си всеки сантиметър от тази къща, построена преди повече от четиресет години. И поради феноменалната си памет, и защото тя бе точно копие на къщата, в която бе живяло семейството му.

Мери Ланкастър, съпругът ѝ Ърл и дъщеря им Санди се бяха нанесли тук, когато Мери бе постъпила на работа в полицейското управление на Бърлингтън. А това беше горе-долу по същото време, когато и Декър бе облякъл униформата. Ърл се занимаваше със строителство, но не работеше постоянно, тъй като Санди бе дете със специални потребности, което се нуждаеше от много време и внимание. От доста години именно Мери крепеше семейния бюджет с полицейската си заплата.

Декър пристъпи към вратата. Тъкмо се канеше да почука, когато тя се отвори.

На прага стоеше Мери с протрити джинси, аленочервен пуловер и тъмносини маратонки. Някога косата ѝ беше пепеляворуса, но вече бе започнала да посребрява и висеше вяло на раменете ѝ. В едната си ръка тя държеше цигара, от която се виеше струйка дим. Лицето ѝ бе осеяно със ситни бръчици. Беше на възрастта на Декър, но изглеждаше поне с десет години по-стара.

— Очаквах да се появиш тази вечер — заяви тя с дрезгавия глас на заклета пушачка. — Влизай.

Той погледна дали лявата ѝ ръка — онази, с която държеше пистолета — потреперва както навремето. Сега не забеляза нищо подобно.

Добре. Това е хубаво.

Тя се обърна и Декър я последва. Все едно малък влекач теглеше след себе си огромен товарен кораб към пристанището. Или към скалите. Декър не бе сигурен накъде точно. Поне засега.

Той забеляза и още нещо: Ланкастър, която и преди беше доста слаба, сега изглеждаше още по-крехка. Костите ѝ стърчаха под широките ѝ дрехи, които сякаш бе облякла направо със закачалките.

— Дъвките не вършат ли работа вече? — попита Декър и погледна запалената ѝ цигара.

Седяха в дневната, сравнително малко помещение, в което цареше хаос — беше пълно с играчки, купчини вестници, отворени кашони и какво ли не. И навремето домът на семейство Ланкастър не беше особено подреден. Малко преди Декър да напусне града. Мери и съпругът ѝ си бяха взели домашна помощница, решение, което бе породило други проблеми. Явно бяха предпочели хаоса пред тях.

Тя си дръпна от цигарата и изкара дима през ноздрите си.

— Позволявам си само по една на ден, и то когато Ърл и Санди не са си вкъщи. После проветрявам и пръскам с ароматизатор.

Декър си пое дълбоко дъх, но се закашля и подхвърли:

— Използвай повече ароматизатор.

— Да разбирам ли, че Мерил Хокинс те е открил?

Той кимна.

— Да. Ти си му била казала къде съм.

— Вярно е.

— Първо трябваше да ме попиташ. Знаеш защо съм дошъл. Предупредих те, обясних ти…

Тя седна и почисти с нокът някакво петънце на кожата си.

— Не го направих от нехайство. Прецених, че ще искаш да го изслушаш.

— Хокинс каза, че си му повярвала.

— Значи е преувеличил. Казах, че разбирам логиката му.

— И каква по-точно е тя?

— Защо безнадеждно болен човек ще ни моли да изчистим името му, освен ако не е невинен?

— Сещам се за поне една причина да се облагодетелства от това.

Мери си дръпна от цигарата и поклати глава.

— Едва ли. Когато човек знае, че е с единия крак в гроба, мисленето му се променя. Той няма време за губене, всяка секунда му е ценна.

Декър погледна отворените кашони.

— Ще се местите ли?

— Може би.

— Може би? Не е ли сигурно?

— Има ли нещо сигурно в този живот? — сви рамене тя.

— Как са нещата в Бърлингтън?

— Не са се разпаднали съвсем.

— Безработицата намалява из цялата страна.

— Да, и тук има доста работни места за по десет долара на час. Но дори в Бърлингтън не може да се живее с двайсет хиляди годишно.

— Къде са Ърл и Санди?

— На училищно мероприятие. Обикновено той се занимава с тези неща. Напоследък съм затрупана с работа. Трудните времена водят до тежки престъпления. Повечето са свързани с наркотици.

— Да, видях го с очите си. Защо Хокинс е дошъл при теб?

— Ти и аз работехме заедно по случая, Декър. За пръв път разследвахме убийство.

— Кога са го пуснали? Наистина ли е пътник? Не изглеждаше никак добре.

— Дойде в управлението преди два дни. Изкара ми ангелите. Отначало реших, че е избягал. Не му повярвах и звъннах в затвора. Оказа се, че не е излъгал нито за болестта, нито за освобождаването си.

— Искаш да кажеш, че затворите гонят неизлечимо болните, за да умрат навън?

— Очевидно за някои това е добър начин да намалят разходите.

— Хокинс каза, че ще остане в града още два дни. Отседнал е в Резидънс Ин.

— Където навремето живееше ти.

— Може да се възползва от шведската маса, за да качи някой и друг килограм, но не мисля, че има апетит. Заяви, че кара на наркотици, които купува от улицата.

— Тъжна работа.

— И иска да се срещнем отново.

Ланкастър пак си дръпна от цигарата.

— Не се съмнявам.

— Дойде да ме види на гробището.

Тя всмукна силно за последен път, преди да угаси фаса.

— Съжалявам. Когато той ме попита, не му обясних защо точно си дошъл в града, но му разказах за семейството ти. Не съм му казвала да ходи на гробището. — Светлите ѝ очи се взряха в лицето му. — Предполагам, че вече си прехвърлил подробностите по неговия случай, които удивителната ти памет несъмнено е съхранила.

— Да. И не открих да сме допуснали каквито и да било грешки. Отидохме на местопрестъплението, събрахме улики. Тези улики посочиха Хокинс като с лазер. Арестувахме го и той се изправи пред съда. Ние дадохме показания. Адвокатът му ни подложи на кръстосан разпит, направо ни извади душите. Съдебните заседатели осъдиха Хокинс и той получи доживотна присъда без право на замяна, при положение че можеха да го осъдят на смърт. Всичко ми се струва съвсем нормално и логично.

Тя се облегна на стола си.

— Не изглеждаш добре, Мери — каза Декър.

— Еймъс, аз не изглеждам добре поне от десет години. Би трябвало да си го забелязал.

— И все пак…

— Отслабнал си доста, откакто замина.

— Заслугата е основно на Джеймисън. Тя ме кара да спортувам, следи с какво се храня. Освен това готви. Предимно салати, зеленчуци и тофу. Вече е специален агент, получи значка и служебна карта. Гордея се с нея.

— Значи живеете заедно? — повдигна вежди Мери.

— Делим един апартамент във Вашингтон.

— Само колеги ли сте?

— Мери, аз съм много по-възрастен от нея.

— Не отговори на въпроса ми. Освен това, ако не си забелязал, хиляди по-възрастни мъже ходят с по-млади жени.

— Да, само колеги сме.

— Добре — каза Ланкастър, изправи гръб и попита: — И така, какво мислиш за Хокинс?

— Защо изпитваш съмнения? Всичко е толкова ясно.

— Може би прекалено ясно.

— Това е абсурдно. Имаш ли някакви доказателства?

— Никакви. И не мога да бъда сигурна дали той казва истината. Но си мисля, че след като се връща тук да изчисти името си, когато е на крачка от смъртта, заслужава да прегледаме отново случая.

Декър не изглеждаше убеден, но каза:

— Добре, да го направим още сега.

— Какво? — зачуди се Ланкастър.

— Да отидем на местопрестъплението. Предполагам, че там не живее никой, нищо че минаха толкова години… Не и след случилото се. — Декър помълча и добави: — Също като в моята къща.

— Тук грешиш. В твоята вече живее едно семейство.

— Какво семейство? — зяпна той.

— Млади хора с малко момиченце. Казват се Хендерсън.

— Познаваш ли ги?

— Не. Но знам, че се нанесоха преди шест месеца.

— А в другата къща? И там ли живее някой?

— Преди около пет години там също се нанесе едно семейство. Но миналата година напусна, след като затвориха фабриката за пластмаса и изнесоха производството в чужбина — като всички останали фабрики в Средния запад. Оттогава къщата е необитаема.

Декър се надигна от мястото си.

— Добре, идваш ли? Ще бъде като едно време.

— Не съм сигурна, че имам нужда от това, което наричаш „едно време“ — отвърна Ланкастър, но въпреки това стана и взе якето си от закачалката. — Какво ще правим, ако се окаже, че Хокинс казва истината? — попита тя, докато вървяха към вратата.

— Тогава ще разберем кой го е направил. Но засега е рано да мислим за това. Твърде рано.

— Ти вече не работиш тук, Декър. Не е твоя работа да издирваш убиец след толкова време.

— Единствената ми работата е да издирвам убийци. Където и да са.