Изкупление

3

Къщата на семейство Ричардс. Местопрестъпление отпреди тринайсет години.

Намираше се на застлан с чакъл път с изровени в него коловози. Имаше две къщи отляво и две отдясно, а тази на Ричардс, отдавна запустяла и занемарена, бе в края на пътя. Парцелът от три-четири декара бе обрасъл с изсъхнала трева и неподрязани храсти.

Навремето къщата им се бе сторила самотна и дори зловеща. Днес, повече от десетилетие по-късно, тя създаваше същото впечатление.

Спряха пред нея и слязоха от колата. Ланкастър потрепери леко и това не се дължеше единствено на хладната вечер.

— Не се е променила много — отбеляза Декър.

— Семейството, което живееше тук, я постегна. Тя наистина имаше нужда от ремонт. Но обърнаха внимание предимно на интериора — боядисване, мокет, такива неща. Мястото беше изоставено от доста време. Никой не искаше да живее тук след случилото се.

— Човек би очаквал от един банкер да живее в по-хубав квартал.

— Не беше банкер, а кредитен инспектор. А те не изкарват много пари, особено в градове като този. Не забравяй, че къщата е доста по-голяма от моята. Дворът също.

Качиха се на предната веранда и Декър натисна дръжката на бравата.

— Заключено.

— Защо не отключиш? — попита тя.

— Позволяваш ми да разбия вратата?

— Няма да ни е за пръв път. Нито пък ще компрометираме местопрестъплението.

Декър счупи страничния прозорец, пресегна се и отвори вратата.

Включи фенерчето си и влезе пръв. Ланкастър го последва.

— Спомняш ли си? — попита тя. Въпросът, разбира се, бе реторичен.

Декър сякаш не я чу. Върна се назад във времето, когато още бе новобранец в отдел „Убийства“. Десет години беше патрулирал по улиците, след което дълго време бе разследвал крадци, взломаджии и наркотрафиканти, преди да стигне до „Убийства“. Двамата с Ланкастър бяха отишли в дома на семейство Ричардс, след като в управлението бе постъпил анонимен сигнал за нарушаване на реда и патрулните ченгета, отзовали се на мястото, бяха открили труповете. Разследваха убийство за пръв път и никой от тях не искаше да се издъни.

Още докато работеше като патрулен полицай, Ланкастър никога не слагаше грим, може би, за да прикрие своята женственост. Тя бе единствената жена в цялото полицейско управление, която не вършеше секретарска работа и не правеше кафе на мъжете. Единствената, на която бе позволено да носи оръжие, да арестува заподозрени и да им чете правата. Както и да отнема живота им при крайна необходимост.

По онова време Ланкастър още не беше пропушила. Това стана по-късно, когато двамата с Декър започнаха да прекарват все по-голяма част от времето си в компанията на мъртъвци и в опити да заловят убийците им. В онези години Ланкастър тежеше повече, но в границите на здравословното. Беше си спечелила репутацията на спокойно, методично ченге, което влиза във всяка ситуация с няколко предварително съставени плана как да се справи с нея. Нищо не бе в състояние да я извади от релси. Още като патрулен полицай тя беше получила куп похвали и награди за проявена находчивост и хладнокръвие. Ставаше въпрос за опасни ситуации, в които обаче никой не бе пострадал. По същия начин действаше и в отдел „Убийства“.

На Декър, от друга страна, му се носеше славата на най-смахнатия кучи син, който някога е носил полицейска униформа в Бърлингтън. Но никой не можеше да отрече огромния му потенциал в правоохранителните органи. И този потенциал се разгърна напълно, когато постъпи в отдел „Убийства“ и негова партньорка стана Мери Ланкастър. В кариерата им нямаше нито един неразрешен случай. Рекорд, на който всяко друго полицейско управление в страната, голямо или малко, само можеше да завижда.

Двамата се познаваха отпреди, тъй като бяха учили заедно в полицейската академия, но пътищата им рядко се пресичаха до момента, в който свалиха униформите и облякоха цивилните дрехи на следователи в отдел „Убийства“.

Декър върна лентата на спомените към онази нощ, а Ланкастър го наблюдаваше от ъгъла на дневната.

— Ченгетата получили сигнал за нарушаване на реда. Обаждането постъпило в девет и трийсет и пет. Пет минути по-късно пристигнали два патрулни автомобила. Колегите огледали периметъра и влезли в къщата. Предната врата била отключена.

Декър пристъпи към друга част на помещението.

— Жертва номер едно, Дейвид Кац, открит тук — каза той и посочи едно място до вратата на кухнята. — Трийсет и пет годишен. Два изстрела. Първият в лявото слепоочие, вторият в тила. Всеки от тях смъртоносен. — Той посочи друго място, непосредствено до вратата. — Тук имаше бирена бутилка. С отпечатъците на Кац. Беше здрава, но бирата се беше разляла по пода.

— Кац имаше ресторант в града, „Американ Грил“ — добави Ланкастър. — Отбил се на гости.

— И никакви улики, че той би могъл да е мишената — заяви Декър.

— Никакви — потвърди Ланкастър. — Просто се озовал на неподходящото място в неподходящия момент. Като Рон Голдман в случая „О Джей Симпсън“. Лош късмет.

Влязоха в кухнята с мръсен линолеум, издраскани шкафове и ръждясала мивка.

— Жертва номер две, Доналд Ричардс, но всички го наричали Дон. Петдесет и четири годишен. Кредитен инспектор в банка. Огнестрелна рана в сърцето, лежеше тук. Смъртта беше настъпила мигновено.

Ланкастър кимна.

— Познавал е Кац, тъй като преди време банката му одобрила кредит за „Американ Грил“.

Декър се върна в дневната и вдигна поглед към стълбите. Качиха се горе и той посочи две врати, разположени една срещу друга.

— Идва ред на тези две спални — каза, бутна лявата врата и влезе. Ланкастър го последва. — Жертва номер три. Абигейл Ричардс, Аби. Дванайсетгодишна.

— Била е удушена. Лежеше на леглото. Следите по врата показваха, че убиецът е използвал въже, което е отнесъл със себе си.

— Нейната смърт не е била мигновена — добави Декър.

— Борила се е яростно за живота си.

— А под ноктите ѝ беше открита ДНК на Мерил Хокинс — изтъкна Декър. — Така че в известен смисъл тя го е победила. — Той излезе от стаята, прекоси коридора и отвори вратата отсреща. Посочи едно място до стената и продължи: — Жертва номер четири. Франки Ричардс. Четиринайсетгодишен. Току-що постъпил в гимназията. Открит на пода. Една-единствена огнестрелна рана в сърцето.

— Намерихме наркотици и пособия за разфасоване на дози, както и достатъчно пари, скрити в стаята, за да стигнем до извода, че дрогата не е била само за лични нужди. Франки Ричардс е бил пласьор, но не успяхме да открием връзка с убийствата. Разкрихме кой го е снабдявал — Карл Стивънс. Дребна риба, нямал е мотив да убие четирима души. Освен това имаше желязно алиби.

Декър кимна.

— Добре, ние с теб получихме обаждането в десет и двайсет и една. Качихме се в колата и пристигнахме четиринайсет минути по-късно.

Той се облегна на стената и надзърна през прозореца към улицата.

— В съседство има четири къщи. В две от тях имаше хора онази вечер. Но никой не беше видял, нито чул абсолютно нищо. Убиецът е дошъл и си е тръгнал, без никой да го забележи.

— Но по време на огледа ти откри нещо, което промени всичко.

Декър поведе Ланкастър надолу по стълбите. Отново влязоха в дневната.

— Отпечатък върху ключа за осветлението на онази стена, както и следи от кръвта на Кац — каза той.

— А също кожа, кръв и оттам генетичен материал на извършителя под ноктите на Аби.

— Той е започнал да я души, тя го е сграбчила за ръцете, за да се освободи, и така негова ДНК е попаднала под ноктите ѝ. Всеки, който е гледал поне един епизод на „От местопрестъплението“, знае как става това.

Ланкастър бръкна в джоба си, извади пакет цигари и запали.

— Ще изпушиш и утрешната си доза, а? — подхвърли Декър.

— Наближава полунощ. Напрегната съм. Имам достатъчно основания да запаля още една — отвърна тя и изтръска пепелта на пода. — Открихме отпечатъците на Хокинс в базата данни, защото се оказа, че е работил за компания, изпълняваща държавни поръчки в областта на отбраната. Работодателите му са взели отпечатъци от всичките си служители и са проверили миналото им. Когато отпечатъкът от местопрестъплението съвпадна с един от тези на Хокинс, извадихме заповед за обиск на жилището му.

— Арестувахме го като заподозрян на основание на открития отпечатък — продължи Декър, — отведохме го в управлението и му взехме ДНК проба. Тя съвпадна с откритата под ноктите на Аби. Освен това той нямаше алиби за онази нощ. По време на обиска в дома му колегите откриха четиресет и петкалибров пистолет в кутия, скрита зад стената на дрешника. Балистичната експертиза доказа, че това е оръжието на убийството. Хокинс твърдеше, че пистолетът не е негов и няма представа как е попаднал там. Проследихме оръжието. Оказа се откраднато от оръжеен магазин две години преди убийството. Серийните номера бяха заличени. Вероятно е било използвано и за други престъпления. Накрая се е озовало в дрешника на Хокинс. — Декър погледна бившата си партньорка. — Което повдига въпроса защо смяташ, че сме сбъркали някъде. Доказателствата изглеждат непоклатими.

Ланкастър завъртя цигарата между пръстите си.

— Продължавам да се чудя защо един умиращ човек ще си губи времето да пътува дотук, за да ни моли да изчистим името му. Той много добре знае, че шансовете не са на негова страна. Защо да прахосва и малкото време, което му остава?

— А какво друго може да прави? — възрази Декър. — Не твърдя, че е дошъл тук с намерението да убие четирима души. Вероятно е набелязал тази къща, за да извърши по-дребно престъпление — обир с взлом например, но неволно е поставил началото на лавина от събития, които не е могъл да спре. Наясно си как става, Мери. Престъпниците често губят самообладание, когато са под стрес.

— Знаеш мотива за евентуалния обир — каза Ланкастър. — Научихме го по време на процеса. Защитата не призна вината му, но се опита да спечели симпатиите на съдебните заседатели. Може би заради това Хокинс отърва смъртната присъда.

Декър кимна.

— Съпругата му беше неизлечимо болна. Той се нуждаел от пари за болкоуспокояващи. Неотдавна останал без работа и изгубил здравната си застраховка. Порасналата им дъщеря имала проблеми с наркотиците и Хокинс искал да я настани в специализирана клиника. Затова откраднал кредитни карти, бижута, лаптоп, малък телевизор, часовници и разни други дреболии, които намерил в къщата и по джобовете на жертвите. Всичко съвпада. Нуждаел се е от пари поради съвсем благородни подбуди, но действията му определено не са били благородни.

— Не успяхме да открием нито една от тези вещи. Нямаше ги нито в дома му, нито в заложните къщи из града. С други думи, Хокинс не е получил и един цент за тях.

— По време на ареста у него бяха открити доста пари — каза Декър. — Не можахме да докажем, че са от продажбата на откраднатите вещи, нищо чудно да се е уплашил след убийствата и затова да не ги е пласирал. Това поне беше тезата на прокурора в съдебната зала. Според мен парите бяха именно от вещите, които е продал. Това е най-логичното заключение.

— Но никой от съседите не е видял друга кола, освен колата на Кац — възрази Ланкастър.

— Много добре знаеш, че онази нощ имаше силна буря с проливен дъжд. Нищо не се виждаше. И ако Хокинс е шофирал с угасени фарове, никой не би могъл да го забележи.

— И никой не го е чул? — попита Ланкастър.

— Отново заради бурята. Но виждам, че започваш да изпитваш съмнения…

— Не бих отишла толкова далече. Казвам само, че случаят заслужава да му хвърлим още един поглед.

— Едва ли.

— Въпреки това виждам, че си заинтригуван. — Ланкастър замълча, дръпна си от цигарата и добави: — Да не забравяме Сюзан Ричардс.

— Съпругата. Излязла около пет, пазарувала, отишла на заседание на училищното настоятелство, после вечеряла с приятелки. Всичко е потвърдено. Прибра се в единайсет. Когато ни завари в дома си и разбра какво се е случило, изпадна в истерия.

— Ти едва я удържа, опасявахме се, че ще се нарани.

— А това не беше поведение, характерно за виновен човек. Дон Ричардс имаше застраховка „Живот“, направена от банката, но на стойност едва петдесет хиляди долара.

— Познавам хора, които са убивали и за по-малко. Ти също познаваш такива.

— Ами да вървим тогава — каза Декър.

— Къде?

— Как къде? Да говорим с Мерил Хокинс.

Когато спряха пред Резидънс Ин, Декър получи усещане за дежавю. Беше живял тук, след като откри семейството си убито и напусна дома си. Хотелът не се бе променил особено. И тогава беше долнопробен. А сега дори повече. Учуди се, че още съществува.

Влязоха и той погледна наляво към малката зона за хранене. Беше я използвал като неофициален офис за срещи с клиенти, които искаха да го наемат като частен детектив. Бе изминал дълъг път за кратко време. Ситуацията лесно можеше да се развие и в друга посока. Можеше да получи удар и да умре в големия кашон зад паркинга на „Уолмарт“, който му беше служил като дом, преди да се премести в „по-луксозния“ Резидънс Ин.

Декър не изглеждаше изненадан, когато Джеймисън се появи във фоайето.

Тя кимна на Ланкастър и след като разчете правилно изражението на партньора си, каза:

— Предполагам, че появата ми тук е очаквана, нали?

— По-скоро бих казал, че не е неочаквана — отвърна Декър. — Все пак ти показах листчето с адреса.

— Прегледах основните факти около случая, публикувани в интернет — продължи тя. — Тезата на обвинението ми се струва желязна.

— Точно това обсъждахме — намеси се Ланкастър. — Възможно е желязото да е ръждясало. — Тя кимна към значката на колана на Джеймисън. — Разбрах, че си станала пълноправен федерален агент. Поздравления.

— Благодаря. Стори ми се логична стъпка… дори само за да се грижа по-добре за Декър.

— Желая ти успех. Никога не съм се справяла с тази задача въпреки моята значка.

— Хокинс е в стая номер четиринайсет — прекъсна ги Декър. — Оттук, по стълбите.

Качиха се до втория етаж, като вървяха един зад друг. Стаята на Хокинс се намираше по средата на коридора.

Декър почука. Веднъж, втори път…

— Хокинс? Еймъс Декър е.

Отвътре не се чу никакъв звук.

— Може да е излязъл — предположи Джеймисън.

— Къде би могъл да отиде? — отвърна Декър.

— Ще сляза да проверя — каза Ланкастър и хукна по стълбите. Върна се след минута и заяви: — Според рецепционистката Хокинс е дошъл преди два часа и не е излизал повече.

Декър почука по-силно.

— Ей, Хокинс? Добре ли си? — Погледна Ланкастър и Джеймисън и добави: — Може да му е прилошало.

— А може и да е умрял — каза Ланкастър. — Все пак е много болен.

— Или да е припаднал — добави Джеймисън. — Ако е прекалил с дозата. Нали сам призна, че взема наркотици, за да облекчи болката. Действието им понякога е непредсказуемо.

Декър натисна дръжката на бравата. Беше заключено. Опря рамо във вратата и я блъсна. На втория опит тя поддаде под тежестта му и се отвори.

Хокинс седеше на фотьойла срещу леглото.

Несъмнено мъртъв.

Но не болестта бе отнела живота му.

Куршумът в центъра на челото му бе свършил тази работа много по-ефективно.