Изкупление

63

Фред Палмър изглеждаше над седемдесет. Беше доста пълен, плешив, с червендалесто лице и приветлива усмивка. В кабинета му имаше един прозорец, едно бюро със стол за него, още два стола за посетители и нищо друго. Нито снимки по стените, нито дори мокет на пода.

Той прелистваше лениво книжата в папката пред себе си, докато Декър и Ланкастър го наблюдаваха нетърпеливо.

— В този бизнес съм от четиресет и пет години — каза Палмър.

— Да, вече го споменахте. Открихте ли онова, което търсихте? — попита Ланкастър.

— О, да, ето го. Така си и мислех… „Американ Грил“. Никога не яжте там. Пробвах няколко пъти и всеки път си докарвах киселини, каквото и да си поръчвах. Понеже имам рефлукс и…

— Какво можете да ни кажете за строителството? Съпругът ми спомена, че сте работили на обекта.

— Ърл е добро момче. Много свястно. Извадили сте голям късмет с него, госпожо.

— Да, така е. Какво открихте в документите?

Палмър заби месестия си показалец по средата на един лист и отвърна:

— Наем на тежка строителна техника.

— Наем ли? — учуди се Декър. — Не сте ли работили на обекта?

— Не. Точно това означава думата наем — каза Палмър и погледна развеселено Ланкастър. — Личи си, че партньорът ви не разбира нищо от строителство.

— За каква техника става въпрос? — попита Декър.

— Багер, самосвали, челен товарач, булдозер… Всичко е тук — каза Палмър и почука с пръст по папката.

— За колко време ги бяха наели?

Палмър погледна страницата.

— Тук пише… две седмици.

— Често ли давате техника под наем, или обикновено сами извършвате изкопните работи?

Палмър затвори папката и се облегна на стола си.

— Предпочитаме да свършим всичко сами, разбира се. Но този проект беше много странен.

— Защо? — попита Декър.

— Онзи Кац… Дарън?

— Дейвид — поправи го Декър.

— Да, така беше, Дейвид Кац. Убиха го след време. Знаете ли тази история?

— И още как! — отвърна Ланкастър.

— Убиха го. Него и още няколко души. Както и да е. Кац пристигна в града, изтегли кредит и се зае със строителството на ресторанта. В това няма нищо лошо, но в града имаше доста строителни фирми, които можеха да свършат тази работа. Ама той…

— Повикал е фирма от друг щат — прекъсна го Декър. — Това вече го знаем.

— Покривал е строежа с платнища и е поставил засилена охрана — добави Ланкастър.

— Точно така. Наистина беше странно. Опитах се да спечеля договора за изкопните работи, но не успях. Останах изненадан. Все пак бяхме най-голямата фирма по онова време. И сега сме сред най-големите. Учудих се, но пък парите си бяха негови.

— Това ли е единственото необичайно нещо, което забелязахте? — попита Ланкастър.

— Не, разбира се — отвърна Палмър и почука с пръст по папката. — Ей тук е най-странното.

— Нищо не разбирам — призна Ланкастър.

— За какво им беше цялото това тежко оборудване, ако ще копаят основи за ресторант? Какво толкова имаше да копаят? При повечето подобни заведения никой не копае нищо. Изравняват терена, полагат основите и строят. А с машините, които наеха от мен, можеха да прокопаят тунел до Китай. Чак до Китай! — засмя се Палмър.

— Не ги ли попитахте защо наемат толкова много машини? — поинтересува се Декър.

Палмър го изгледа с изумление.

— Шегувате ли се? Естествено, че не. Повече машини означават повече приходи за мен. Не ме интересуваше какво ще прави Кац с тях, стига да си плащаше. А той си плащаше. Трябва да ви кажа, че строителството отне повече време от обичайното. Удължиха сроковете, платиха ми допълнително. Помня, че от време на време минавах покрай строежа и се чудех кога ще приключат.

— Защо според вас се е проточило строителството? — попита Ланкастър.

— Не си спомням добре, но съм убеден, че беше така — отвърна Палмър, засмя се и добави: — Спомням си нещо друго обаче.

— Какво?

— Върнаха ни машините измити. Направо светеха. Не помня някой друг да го е правил. Обикновено ни ги връщат целите в кал и се налага сами да ги мием. Но не и този път. Бяха толкова чисти, че можех да си наредя обяда и да се храня върху тях — засмя се отново Палмър. — Да се храня върху тях. Представяте ли си?

— Да — отвърна Декър. — Представям си.

— Е, какво научихме току-що? — попита Ланкастър, след като двамата с Декър излязоха от офиса на Палмър.

— Че Дейвид Кац е реализирал най-необикновения строителен проект в историята на Бърлингтън.

— А това какво ни казва?

— Че е време да открием кой, по дяволите, е бил Дейвид Кац.

Тръгнаха пеша по улицата, когато до тях спря кола. Шофьорът свали прозореца и извика:

— Еймъс Декър?

Декър се обърна и погледна скъпия автомобил. Зад волана седеше Дънкан Ларкс.

— Господин Ларкс! Как сте?

— Аз съм добре, но ти изглеждаш чудесно. Много си се променил от последната ни среща.

— Да, нещата се пооправиха.

— Чух, че си в града.

— Да, за кратко.

— Никога няма да забравя какво направи за дъщеря ми.

— Как е тя?

— Добре е. Мисля, че най-после се взе в ръце.

— Радвам се.

— Научих какво се е случило с Рейчъл Кац. Ужасна работа! Ще се оправи ли?

— Надяваме се — отвърна Ланкастър.

— Работили сме заедно по няколко проекта. Справя се много успешно. Доста е умна.

Декър кимна.

— Може ли да ви задам няколко въпроса относно Кац? Разследваме кой се е опитал да я убие и всяка информация ще ни е от полза.

— Разбира се. Защо днес не дойдеш на вечеря у нас? — Ларкс погледна към Ланкастър. — Доведи и приятелката си.

— Не е нужно да го правите — каза Декър.

— О, настоявам! Това е най-малкото, което мога да направя, след като ми помогна с Джени. Да речем, около седем?

Декър кимна и Ларкс потегли.

Ланкастър погледна бившия си партньор.

— Може да се окаже интересна вечеря.

— Дано да не е само интересна.