Изкупление

17

— Чакайте, къде е онова момиче от ФБР? Харесах я.

Агата Бейтс се взираше в Декър през дебелите стъкла на очилата си. Мери Ланкастър, която седеше до него в малката ѝ дневна, отговори:

— Разследва друг случай извън щата. Сега аз работя с агент Декър.

Бейтс кимна.

— Добре, радвам се, че има кой да го държи под око. Струва ми се особен — заяви тя, без да се притеснява от присъствието му. — Не е на хубаво, че е толкова едър, ако разбирате какво имам предвид.

— Отидох до Сюзан Ричардс, за да я разпитам отново — каза Ланкастър на Декър. — Колата ѝ я нямаше, позвъних, никой не отговори… Госпожа Бейтс беше на двора и ми обясни какво е видяла снощи.

Декър се обърна към прозореца, който гледаше към къщата на Сюзан Ричардс.

— Какво можете да ни кажете? — попита той.

— Вече го казах на тази госпожа. Беше към девет и половина вечерта. Чух я да пали проклетата кола…

— Имате предвид Сюзан Ричардс и колата ѝ с изгнилото гърне, нали? — уточни Декър.

— То е ясно — намръщи се госпожа Бейтс.

— Кажете му какво се е случило след това — намеси се Ланкастър.

Бейтс бавно отклони поглед от Декър и продължи:

— Видях Сюзан да излиза от колата, докато двигателят още работеше, и да влиза в къщата. След няколко минути се върна с голям стар куфар. От онези с колелца. Наведе се, отвори багажника и го напъха вътре. После затвори капака и се качи в колата.

— Как беше облечена?

— С дълго палто и шапка… само това успях да видя.

— Сигурна ли сте, че беше тя? — попита Декър.

— Естествено. Познавам Сюзан. Висока, слаба, с руса коса…

Ланкастър кимна.

— И замина?

— Да. Не знам къде, но явно се кани да отсъства известно време. Куфарът изглеждаше претъпкан.

Ланкастър погледна към Декър, който продължаваше да се взира през прозореца.

— Ричардс трябва много да е бързала — каза тя. — Не си е взела нито вестника, нито пощата. Проверих пощенската ѝ кутия.

— Значи е духнала, а? — попита Бейтс. — Така казвахме едно време, когато някой офейка. Нали се сещате, като в „Беглецът“. Обожавах този сериал. Вече не правят такива… — Дребното ѝ лице засия от удоволствие. — Много си падах по Дейвид Дженсън. Голям хубавец беше. Вече е покойник. Всичките ми любими актьори умряха.

— Не знаем защо е заминала — каза Ланкастър.

— Ако Сюзан е убила онзи човек, ще иска да се измъкне — предположи Бейтс. — Аз бих направила същото на нейно място.

— Видяхте ли някой друг снощи? — попита Декър.

— Не. Щях да ви кажа.

— А забелязахте ли нещо необичайно? — упорстваше той.

Бейтс се замисли.

— Не, освен ако не броите за необичайно бягството на Сюзан.

Декър и Ланкастър се сбогуваха с нея и прекосиха улицата. В дома на Ричардс вече работеше екип криминалисти.

Декър вдигна поглед към небето — задаваше се буря.

— Шантаво време — каза Ланкастър. — Снощи беше топло и влажно, нямаше и едно облаче. А сега ни чака буря и температурата сигурно ще падне с петнайсет градуса.

Декър кимна разсеяно.

— Обявила си я за издирване, нали? — попита той.

— Разбира се. Още няма резултат. Следим телефона и кредитните ѝ карти. Не е пазарувала с тях и по всяка вероятност си е изключила телефона.

— Все някой ще забележи колата ѝ. Или ще я чуе.

— Това доказва ли вината ѝ по отношение на Мерил Хокинс?

— Проверихте ли задната врата на Резидънс Ин?

— Нещата не са се променили от времето, когато ти живееше там. Още си е счупена. И няма охранителна камера. И така, смяташ ли, че Ричардс си е отмъстила на Хокинс?

— Не знам.

— Ако е невинна, защо да бяга?

— Нямам представа.

— Как ще намерим отговори на всички тези въпроси?

— Трябва да научим повече за Хокинс.

— Какво например?

— Всичко.

— Имаш предвид за убийството му?

— Не, за живота му.

— Как ще ни помогне това?

— Ако не е извършил той четворното убийство, трябва да има някаква причина истинският убиец да избере именно него за изкупителна жертва. Възможно е да открием тази причина в онова, което Хокинс е правил преди убийствата.

Двамата тръгнаха към колите си. Когато стигнаха до тях, Декър каза на бившата си партньорка:

— Видях Ърл в „Американ Грил“.

Тя като че ли се изненада. Взе си дъвка и попита:

— Така ли? Сам ли беше?

— Не.

Ланкастър кимна.

— Говори ли с него?

— Той дойде на масата ми. Ами… разменихме няколко приказки.

— Никога не те е бивало в тези работи, Декър. В професионално отношение можеш да бъдеш непроницаем, но стане ли въпрос за лични неща, веднага се издаваш. Казал ти е за нас, нали?

Декър я изгледа неловко. Вятърът около тях набираше сила.

— Имаш ли време за едно питие? — попита Ланкастър.

Той кимна.

Отидоха в „Съдс“. След като убиха семейството му, Декър идваше в този бар толкова често, че собственикът бе издълбал името му върху стола, на който сядаше всеки път.

Салонът беше почти пълен, хората пиеха и си поръчваха храна. Свиреше музика, а флиперите, наредени покрай едната стена, присветваха и пиукаха. От съседния салон долиташе потракване на билярдни топки; клиентите можеха да играят на воля, стига да правеха някакъв оборот на заведението.

Декър и Ланкастър се настаниха на висока маса до стената. Той си поръча бира, а тя — водка с тоник.

— Доволен ли си, че започна в Бюрото?

— Не се оплаквам — отвърна напрегнато Декър. — Но не дойдохме тук да говорим за мен.

Ланкастър отпи от водката си и взе няколко фъстъка от купичката пред себе си.

— Животът е сложен. Поне моят.

— Но защо това трябва да води до развод? Мислех, че двамата с Ърл държите един на друг.

— Да, но не там е проблемът.

— А къде тогава?

— Например във въпроса кой какво иска от живота.

— По какво това, което ти искаш, се отличава от онова, което Ърл иска?

— Аз искам да продължа да работя в полицията.

— А той не е съгласен?

— Много му е трудно, Декър. На Санди също. Разбирам ги. Но винаги съм мечтала да бъда ченге. През целия си съзнателен живот съм работила в името на тази цел. Не мога да зарежа всичко, колкото и да ги обичам.

— В такъв случай въпросът е или-или?

— За Ърл очевидно е така. Не му се сърдя. Спомняш ли си как преди две години онези чудовища оставиха вкъщи манекени, които приличаха на убити хора? Всички се уплашихме, но Ърл го прие особено зле. Само за това говореше. Ами ако се беше случило наистина? Нещата между нас се промениха след този случай. Никога няма да бъдат същите.

— Ами Санди? Ърл каза, че тя ще прекарва повечето време при него.

— Няма друг вариант заради работата ми. Иначе на нея ще ѝ бъде много тежко. Не бих ѝ го причинила.

— Тя е твоя дъщеря.

— Но е дъщеря и на Ърл. И има специални нужди. Работата му е по-гъвкава от моята. Аз не мога да зарежа разследване на убийство или да пропусна явяване в съда, за да я взема от училище. Знам, че няма да се получи. Опитах се, но не стана. Ти сам си го изпитвал на гърба си.

— За което много съжалявам.

Ланкастър се усмихна едва-едва.

— Разкайваш ли се? Да не би да се размекваш с възрастта?

— Съмнявам се — отвърна Декър и отпи от бирата си. — Съжалявам, че моите проблеми се прехвърлиха и в твоя живот. Онова, което се случи със семейството ти, е заради мен.

Тя се пресегна и постави длан върху ръката му.

— Не се опитвай да разрешиш всички проблеми на този свят. Знам, че имаш широки рамене, но никой не може да поеме подобна отговорност. Освен това вината не беше твоя, а на престъпници с много извратено съзнание. Знаеш го.

— Така ли? — отвърна Декър. — Не съм на това мнение.

— Недей да живееш по този начин, Еймъс. Не е здравословно.

— И бездруго не съм очаквал да живея толкова дълго.

Ланкастър дръпна ръката си и каза хладно:

— Никой не бива да си пожелава кратък живот.

— Аз не си го пожелавам. Просто съм реалист.

— Отслабнал си. Изглеждаш в много по-добра форма от последната ни среща.

— Не теглото ме тревожи.

Тя погледна главата му и се намръщи.

— Там ли е проблемът?

— Има ли значение? Ще продължа, докато… мога.

— Премълчаваш нещо.

— Предпочитам да се съсредоточа върху случая.

— Спомена миналото на Хокинс. Откъде ще започнеш?

— От времето, преди да се превърне в убиец.

— Имаш предвид… да разпиташ дъщерята?

— Именно.