Изкупление

27

— Алекс нямаше да одобри това — отбеляза Марс.

На следващата сутрин двамата с Декър стояха пред шведската маса в ресторанта на Резидънс Ин. Беше отрупана с храни, които спокойно можеха да се нарекат кошмара на всеки кардиолог.

— Навремето обожавах тази част от деня — отвърна Декър и впери жаден поглед в тавите със сочни резенчета бекон, наденички и бъркани яйца, в купчините палачинки и гофрети, в бурканите с кленов сироп.

— Едва ли ти се е отразявало добре.

— Еймъс!

Двамата се обърнаха и видяха дребна съсухрена жена, която бързаше към тях с чиния курабийки в ръце. Беше прехвърлила осемдесет, а снежнобялата ѝ коса бе покрита с мрежичка.

— Разбрах, че си се върнал — каза тя и вдигна чинията. — Искаш ли да я вземеш цялата и да я занесеш на твоята маса като едно време? Аз съм ги правила.

— Здравей, Джун — отвърна Декър и откъсна поглед от курабийките едва след като Марс го смушка с лакът. Той се сепна и каза: — Много ти благодаря, но този път ще пропусна. Ще си взема само… портокалов сок и овесени ядки.

Джун го изгледа подозрително.

— Отслабнал си. Станал си кожа и кости. Да не си болен?

— Отдавна не съм бил в толкова добро здраве.

Погледът ѝ подсказваше, че се съмнява в думите му.

— Добре, дай ми знак, ако размислиш. — Тя погледна Марс и добави: — Приятелят ти също може да качи някой друг килограм.

Марс се ухили.

— Права сте, госпожо. Ще се заема с това, но от утре.

— Добре, добре — отвърна Джун и им обърна гръб.

Марс огледа храната на шведската маса и поклати глава.

— Човече, нямам представа как си се опазил от инфаркт, докато си живял тук.

Тъкмо привършваха закуската си, когато телефонът на Декър иззвъня. Обаждаше се Сали Бримър.

— Копирах всички документи на флашка — прошепна едва доловимо тя. — Не искам да ги пращам по електронната поща, защото може да се проследи, а аз си харесвам работата.

— Тогава да се срещнем някъде, за да я взема.

— Приключвам работа в шест. Знаете ли къде се намира паркът „Макартър“? Източно от центъра е.

— Да.

— Добре. Става ли да се срещнем там до езерото, да речем, в… шест и половина?

— Ще ви чакам. Благодаря ви, госпожице Бримър.

— Наричайте ме просто Сали. Съучастниците се обръщат един към друг на малки имена, Еймъс — отвърна тя и затвори.

Марс погледна Декър и попита:

— Добри новини?

— Май да.

Телефонът му иззвъня отново. Предположи, че отново е Бримър, но номерът беше друг. И той го позна.

— Капитан Милър?

— Еймъс, искам първо да ти се извиня…

— За какво?

— За случилото се с теб. За ареста, за изслушването в съдебната зала… Бет ми разказа какво е станало. Нати и Чилдрес са се показали като големи тъпаци.

— Знаех го и преди. Но ти нямаш никаква вина за всичко това.

— Напротив, имам. Не биваше да позволявам на Чилдрес да се налага, но той просто ме изпревари. Аз обаче го надцаках снощи. Свързах се директно с неговия шеф. В крайна сметка ти получаваш правото да работиш по случая като наблюдател.

— Какво означава това?

— Позволено ти е да наблюдаваш действията на полицията. Нати и Чилдрес не могат да ти забранят да присъстваш. Можеш да проучваш събраните доказателства, да разговаряш със свидетели, да проследяваш улики. Нямаш право да арестуваш заподозрени и да ги водиш в управлението за разпит, но ще получаваш цялата информация от криминалистите и всички останали резултати от разследването.

— Но Нати ли ще го продължи?

— За съжаление, да. Яд ме е, че Мери трябваше да се оттегли.

— Мен също. Благодаря ти за помощта, капитане. Така отново ще мога да работя по случая — отвърна Декър и погледна Марс. — Имам нов помощник. Надявам се, че няма да е проблем да ме придружава.

— Пробвай, Еймъс. Нати едва ли ще е очарован, но ще намериш начин да се справиш с него. Има още нещо…

— Какво?

— Откриха колата на Сюзан Ричардс.

— Къде?

Милър му съобщи подробностите.

— Но от самата Сюзан няма и следа, така ли? — попита Декър.

— Никаква. Сигурен съм, че Нати вече е там. Така че внимавай. Съжалявам, че не мога да направя нищо друго за теб, но такива са правилата на бюрокрацията — каза капитан Милър и затвори.

Декър обясни набързо на Марс какво се е случило.

— Открили са колата ѝ, но не и нея? Какво трябва да означава това?

— Засега нищо.

— Там ли отиваме?

— Да.

Дребничката старица Джун мина покрай тях и Декър сви две курабийки от чинията, без тя изобщо да забележи. Подхвърли едната на Марс и отхапа от другата.

— Да не кажеш, че никога нищо не съм ти давал.

Марс погледна курабийката, преди да я налапа.

— Аха. Възможност да получа инфаркт например.

Декър спря колата под наем съвсем близо до полицейската лента, която плющеше на силния вятър. Беше пълно с патрулки както на местните, така и на щатските ченгета.

Автомобилът на Сюзан Ричардс беше открит на два часа път от Бърлингтън. Полицаите го бяха намерили зад изоставен мотел, който бе затворил врати преди четиресет години. Откакто наблизо бяха построили магистрала, шосето покрай него не се използваше.

Декър и Марс слязоха от колата и се огледаха. При тях дойде един полицай. Декър извади служебната си карта и я показа.

— ФБР? — учуди се полицаят. — Какво правите тук?

— Същото като вас. Опитваме се да открием Сюзан Ричардс.

— Хей!

Декър го очакваше, но въпреки това кръвното му започна да се покачва. Нати се приближи до тях.

— Предполагам, че си говорил с Милър.

— Капитан Милър. Който е твой началник.

Нати тикна пръст пред лицето на Декър.

— Ти наблюдаваш, нищо повече. Иначе се връщаш зад решетките.

Полицаят възкликна:

— Вкарали сте агент на ФБР в ареста?

— Той не е истински федерален агент.

— Така ли?! — сопна му се Марс. — Този човек спаси живота на президента и има директна връзка с Белия дом. Получи медал и благодарствено писмо от него, снимали са се заедно. Двамата са много гъсти.

Ченгето изгледа смаяно Декър. Нати се наежи и се обърна към Марс:

— Ти пък кой си, по дяволите?

— Помощникът ми — отвърна Декър.

— Мислех, че работиш с Джеймисън.

— Тя пое друг случай.

— Помощникът ти федерален агент ли е?

— Ще работи в рамките на моите пълномощия.

— Какво по-точно означава това? — попита Нати.

— Означава, че ще се обърна директно към полицейския комисар, ако се опиташ да ми попречиш да наблюдавам разследването.

— Говориш глупости!

— Кой откри колата?

Нати май нямаше намерение да му отговори.

— Виж, Нати, винаги съм бил честен с теб. Открия ли кой го е направил, заслугата пак ще бъде твоя.

— Изобщо не се нуждая от помощта ти!

— Добре тогава, няма да си съдействаме. Но ако аз разкрия случая, цялата заслуга ще бъде на ФБР. Струва ми се, че Чилдрес няма да остане доволен от такъв развой. В момента той може и да те подкрепя, Нати, но невинаги е било така. Ще те хвърли на вълците, без да се замисли, ако реши, че това му е от полза. Помниш ли случая „Харгроув“?

При споменаването на това име Нати видимо се напрегна и макар че остана все така начумерен, отвори бележника си и каза:

— Някакъв мъж, който претърсвал контейнерите за боклук, открил колата в четири сутринта. Звъннал на местните ченгета. Те видели, че тя е обявена за издирване, и се свързали с нашето управление.

— Може ли да я огледаме?

— Криминалистите вече го правят.

— Просто като наблюдатели?

Нати облиза устни, изсумтя, обърна се и тръгна към колата. Декър и Марс го последваха.

— Не разбирам защо не го харесваш, Декър. Той се оказа пич.

— По-скоро пръч.

— Чилдрес още по-зле ли е?

— Много по-зле, защото, за разлика от Нати може да се прави, на какъвто не е, пред когото трябва. И точно затова е особено опасен.