Изкупление

18

Трамъл, Охайо.

Декър никога не бе идвал тук, макар че градът се намираше само на два часа път с кола югозападно от Бърлингтън. Разстоянието беше кратко, но голяма част от маршрута минаваше по тесни провинциални пътища.

Центърът на Трамъл бе мрачен и мизерен, копие на центъра в родния му град. Тук-там проблясваше надежда под формата на нови заведения и магазини или изкопи за новостроящи се сгради; забелязваха се млади хора по тротоарите и автомобили последен модел по улиците.

Кварталът, където живееше Мици Гардинър, му се стори луксозен. Имаше големи къщи, строени навремето за елита на Трамъл, които днес привличаха новобогаташите. Бяха тухлени, с просторни помещения, но с малки прозорци, характерни за миналия век. Дворовете бяха с идеално поддържани морави, огромни дървета и съвременни допълнения, заслуга на новите собственици. Повечето къщи имаха големи порти от ковано желязо и вити алеи с паркирани на тях скъпи коли.

Една такава порта се отвори пред Декър и той тръгна по алеята към входната врата. Забеляза прецизно подравнените лехи, макар цветята в тях да бяха повехнали или дори умрели, тъй като зимата наближаваше. Прозорците на къщата светеха от чистота, тухлената фасада, изглежда, беше измита с водоструйка, а двойната входна врата бе боядисана съвсем наскоро.

Хубаво, подредено, богато. Все определения, с които Мици Гардинър нямаше нищо общо при първата им среща. По онова време тя беше безработна наркоманка и дребна престъпничка, крадеше и проституираше, за да си купува дрога. Декър си я спомняше слаба, дори кльощава, бледа, с надупчени от иглите ръце и разяден от кокаина хрущял на носа. Зениците ѝ бяха разширени, а движенията ѝ резки и в повечето случаи некоординирани. Абсолютна развалина.

Той почука на вратата и веднага се чуха приближаващи стъпки. Беше позвънил предварително. Тя го очакваше.

Когато вратата се отвори, Декър не повярва на очите си. Или по-скоро, на безпогрешната си памет.

Жената, застанала на прага, беше около четиресетгодишна, висока и стройна. Русата ѝ коса беше подстригана така, че да изглежда още по-плътна и красива. Мици Гардинър бе облечена в светлосиня рокля, която подчертаваше бедрата ѝ и разкриваше част от деколтето ѝ. На врата си носеше семпло колие, а на лявата си ръка — годежен пръстен с голям диамант и златна халка. Тенът и гримът ѝ бяха безупречни. Увреденият ѝ някога хрущял бе напълно възстановен. Зениците ѝ не бяха разширени. Имаше бели и равни зъби, несъмнено фасети, тъй като Декър добре си спомняше колко почернели бяха нейните навремето.

Мици Гардинър явно забеляза изненадата му.

— Мина доста време, господин Декър — каза тя и присви устни в самодоволна усмивка.

— Така си е. Радвам се да видя, че сте…

— Че съм променила живота си? Да, успях да го направя. След като години наред вършех само глупости, най-накрая взех и някои умни решения. Няма ли да влезете?

Тя го поведе из дома си, докато не се озоваха в старомодна зимна градина в задната част на къщата, от която се откриваше изглед към басейна и идеално окосената морава около него. Появи се униформена прислужница с поднос, на който имаше кафе. След като тя ги остави насаме, Мици наля кафето.

— Предполагам, че сте научили за случилото се с баща ви още преди да ви позвъня — започна Декър, който беше обгърнал чашата с огромната си длан.

— Видях по новините — отвърна тя.

— Вие сте най-близката му роднина, вероятно ще ви повикат, за да го идентифицирате. Знаем, разбира се, че това е той. Просто формалност.

— Предпочитам да не го правя. Честно казано, не искам да имам нищо общо с това.

— Но той ви е баща.

— Който е убил четирима души.

— Няма други близки. Освен това трябва да се уреди погребението му.

— Предполагам, че общината си има процедури, в случай че някой не може да си позволи подобни разходи. Не може ли просто да го кремират?

Декър огледа луксозния интериор на зимната градина.

— Предполагам, че може, но само за онези, които действително няма как да си го позволят.

— Сигурно ме смятате за ужасен човек. Но истината е, че не съм виждала баща си, откакто влезе в затвора.

— Никога ли не сте го посещавали там?

— Защо да го правя? — Тя се приведе по-близо до Декър. — Имам нов живот, положих много усилия, за да стигна дотук. Брад, съпругът ми, не знае нищо за миналото ми, абсолютно нищо. Напуснах Бърлингтън, изчистих се от дрогата, смених си името, завърших колеж, започнах работа във финансовата сфера, срещнах съпруга си… Оженихме се и сега съм се отдала изцяло на грижите за детето. Не искам нищо повече.

— Какво работи съпругът ви? Явно е добре платен.

— Има онлайн платформа за набиране на висококвалифицирани кадри.

— Какво имате предвид под висококвалифицирани?

— Висши мениджъри, юристи, финансисти, програмисти от Силициевата долина, лобисти, хора за високи позиции в областта на отбраната и дори за правителствени постове. Бизнесът му е много успешен.

— Нищо не разбирам от тези неща.

Мици замълча и отпи от кафето си.

— Но разбирате защо нямам никакво желание да се връщам към миналото. И не искам семейството ми да научи за… изпитанията, през които съм преминала. Всъщност съпругът ми знае, че съм кръгъл сирак. Е, това вече е самата истина.

— Спомням си, че майка ви почина преди началото на процеса.

— Слава богу! Той щеше да я довърши.

— Баща ви направи ли опит да се свърже с вас, докато беше в затвора или след като излезе?

— Изпрати ми няколко писма, докато беше там. Но аз така и не му отговорих. А после напуснах Бърлингтън, без да оставя адрес, на който да ми препращат пощата.

— А когато го пуснаха?

— Нямах представа, че е излязъл. Мислех, че ще остане в затвора до края на живота си.

— Такива бяха очакванията. Включително неговите.

— Защо тогава са го освободили? По новините не казаха нищо…

— Бил е много болен, малко му е оставало. Очевидно държавата не е искала да поеме разходите по лечението му.

Мици Гардинър кимна мълчаливо.

— Сигурна ли сте, че не се е опитал да се свърже с вас?

— Не би могъл да ме открие. Казаха, че някой го е убил. Убеден ли сте, че не е било самоубийство? Нали е умирал?

— Не, не е самоубийство. Не мога да ви кажа защо, просто ми се доверете.

Тя се облегна на стола си.

— Странна история. Защо ще го убиват? Минаха толкова години.

— Някои хора са особено злопаметни.

— Вдовиците ли имате предвид? Как се казваха?

— Сюзан Ричардс и Рейчъл Кац.

— Предполагам, че вече сте ги проверили.

— Да.

— И?

— Работим по случая.

— Какво искате от мен? По телефона казахте, че трябва да поговорим. Но аз не знам нищо за убийството на баща ми.

— Искам да поговорим за убийствата, за които беше осъден.

— Защо?

— Ами ако баща ви не ги е извършил?

Лицето ѝ се изопна.

— Това е лудост! Разбира се, че ги е извършил!

— Откъде знаете?

— Както самият вие казахте, той беше осъден за тях. И вие помогнахте да го осъдят. В онази къща имаше негови отпечатъци и ДНК.

— Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че баща ви се върна в Бърлингтън, за да заяви, че е невинен? Помоли ме да го докажа.

— Да се изненадам ли? Не. Но ще остана изненадана, ако ми кажете, че сте приели думите му на сериозно.

— Да, и аз мислех като вас. Но той се беше върнал, за да заяви, че е невинен, а после някой го уби, и то в същия ден.

— Както казах, имате двама потенциални заподозрени.

— Вдовиците. Знаехте ли, че още живеят в Бърлингтън?

— Защо трябва да знам? — побърза да отвърне тя.

— Понеже казахте, че са сред възможните заподозрени. Би трябвало да живеят в Бърлингтън, за да реагират толкова бързо на появата на баща ви.

— О, да… предполагам, че е било просто догадка.

— Може ли да се върнем на случая?

— Налага ли се? Положих доста усилия, за да загърбя всичко това.

— Наистина е важно. И няма да ви отнеме много време.

Тя си погледна часовника.

— Няма как да ми отнеме много време. Със съпруга ми ще вечеряме навън. Предпочитам да не ви вижда тук, когато се върне. Ще трябва да му обяснявам твърде много неща.

— Ще се постарая да съм бърз.

Мици Гардинър въздъхна, наля си нова чаша кафе, облегна се на стола и впери в Декър подканящ поглед.

— В онзи ден баща ви е излязъл към три часа, така поне сте заявили.

— Мисля, че да. Но все пак минаха толкова години…

— Това е записано в показанията ви.

Тя махна небрежно с ръка.

— Добре, добре, щом така пише.

— Рано на следващата сутрин са го видели да върви из квартал, който по онова време беше доста опасен.

— Е, и какво?

— Беше ли ходил и преди в тази част на града?

— Доколкото знам — не.

— А вие ходили ли сте там?

— Имате предвид дали съм търсила наркотици там? — намръщи се тя. — Не знам. Възможно е.

— Баща ви имаше възможност да представи алиби, но така и не го направи. Заяви, че просто се е разхождал в дъжда. И нямаше кой да потвърди думите му.

Мици Гардинър разпери ръце, но не каза нищо.

— Първо го потърсихме вкъщи, но не го открихме там. Вие ни казахте, че е излязъл.

— Така беше.

— Без да спомене къде отива?

— По онова време почти не си говорехме.

— Но се бяхте върнали да живеете при родителите си, нали?

— Нямаше къде да отида. Бях пълна наркоманка. И вие го знаете, и аз го знам. Мама умираше, нуждаеше се от грижи, а аз не направих дори това…

— С други думи, баща ви се е грижел за нея.

Гардинър се поколеба.

— В свидетелските си показания не казвате нищо по този въпрос — добави Декър.

— Рядко се виждахме, но трябва да му отдам дължимото. Той много се грижеше за мама. Правеше всичко по силите си. Но после остана без работа и без пари. А тя изпитваше ужасни болки — каза Мици Гардинър и неволно потръпна.

— Онази нощ беше на система — продължи Декър. — Спомням си, че я видях.

— Да, но през половината време в банката нямаше обезболяващи. Не можехме да си ги позволим. Заради гадните застрахователни компании! — Мици Гардинър се сепна, постави ръка пред устата си и добави: — Съжалявам, това е болна тема.

— Значи майка ви е имала застраховка?

— Да, но преди да съкратят баща ми. След това не можеха да плащат вноските. А и нямаше как да сключат нова полица, тъй като мама вече се беше разболяла от рак.

— Какво направи баща ви?

— Хващаше се на всяка работа, която успееше да намери… не отказваше нищо, а с парите купуваше каквото можеше и откъдето можеше.

— Но после влезе в ареста и остана там до съдебния процес. Какво се случи тогава?

— Мама изпитваше неописуеми болки — отвърна Гардинър и очите ѝ се напълниха със сълзи. — Страдаше ужасно, а аз не бях в състояние да направя нищо.

— И това продължи, докато почина?

— Да. За щастие, не след дълго тя си отиде. В съня си. — Гардинър поклати глава. — А беше работила толкова много, и то през целия си живот.

— С какво се е занимавала?

— Родена е близо до Кълъмбъс. Беше интелигентна, но не е имала възможност да учи в колеж. Започнала работа в Университета на Охайо, в студентския стол, когато била на двайсет и няколко.

— Играл съм футбол там.

— Наистина ли? — Тя го огледа. — Да, изглеждате достатъчно едър. После срещнала баща ми и двамата се оженили. Той работел в завод, май някъде близо до Толидо. Запознали ги приятели, или така поне ми е казвала мама. Любов от пръв поглед. Мерил и Лайза. Не след дълго съм се появила аз. — Мици Гардинър помълча и добави: — Живееха добре. Докато не пораснах и не прецаках всичко.

— Заради зависимостта от наркотиците?

Тя кимна.

— Родителите ми се опитаха да ми помогнат, но аз пак се връщах към дрогата. Полагах усилия да се откажа, но беше толкова трудно.

— Наистина е трудно, но заслужавате поздравления. В крайна сметка сте се справили.

— Така е.

— Баща ви споменавал ли е някога семейство Ричардс? Или Дейвид Кац?

— Не, никога. Нямах представа, че ги познава.

— Може и да не ги е познавал.

— Защо тогава е влязъл в онази къща?

— Това е въпросът всъщност, нали? Сюзан Ричардс и Рейчъл Кац заявиха, че не са го познавали и доколкото знаят, съпрузите им също не са го познавали.

— Значи е било случаен обир? Просто е шофирал из квартала…

— Отишъл е пеша. Не е имал друга кола, освен онази, паркирана пред вас. А тя е стояла там през целия ден и през цялата вечер. Свидетели от стария ви квартал го потвърдиха.

— Може да е откраднал нечия — предположи Мици Гардинър.

— Да, но никой не е забелязал друга кола да приближава къщата на Ричардс, освен мерцедеса на Дейвид Кац.

— В онази нощ не валеше ли ужасно? Как може някой да е сигурен, че не е видял кола?

— Логично наблюдение. Разкажете ми повече за откриването на оръжието на убийството у вас.

— Какво по-точно?

— Било е намерено в ниша зад стената в дрешника.

— Да. И?

— Знаехте ли, че е имало свалящ се панел?

— Не, никога не съм влизала в дрешника им. Не ми се е налагало.

— Някой от криминалистите ли го откри?

— Така мисля.

— Присъствахте ли на обиска?

— Присъствах, не можех да оставя мама сама.

— Следователно сте били вкъщи в деня на убийствата и след това.

— Да. Отново ви казвам, че нямаше как да я оставя сама.

— И не сте видели баща ви след убийствата?

— Не. Не съм мърдала от къщи. Отворих вратата, когато вие и партньорката ви позвънихте. — Гардинър погледна часовника си. — А сега, ако нямате повече въпроси…

— Само още един.

— Да.

— Как пистолетът се е озовал в онзи дрешник?

— Какво?

— След като баща ви не се е връщал след убийствата, как пистолетът се е озовал зад стената на дрешника?

— Аз… аз… не знам.

— Може да сте спали? Или…

— Или да съм била толкова дрогирана, че да не помня? — предположи тя с горчивина.

— Когато дойдох да ви разпитам по-късно вечерта, вие не бяхте на себе си.

— Ами, значи, това е отговорът. Баща ми се е върнал, скрил е пистолета и е излязъл. Нито аз, нито мама сме го видели.

— Да, това би обяснило нещата… Но откраднатите вещи така и не бяха открити.

— Не знам нищо за тях. Във всеки случай, не ги намерихте у нас.

— А ги търсихме най-щателно.

— Добре — каза тя и погледна демонстративно часовника си.

— В джоба на баща ви имаше петстотин долара. Някаква представа откъде са дошли?

— Предполагам, че е продал откраднатото.

— Е, благодаря ви за времето.

Гардинър изпрати Декър до вратата. На прага заяви:

— Питам се защо се захващате с това, господин Декър.

— И аз се питам същото.

Декър тръгна по алеята и когато приближи портата от ковано желязо, тя се отвори автоматично. Щом стигна до колата си, внезапно погледна към къщата зад гърба си и видя как завесата на един от предните прозорци потрепва.

Той седна зад волана, като си мислеше, че хората са странни. Понякога не успяваха да направят разлика между истината и лъжата. А понякога просто не искаха. По-лесно им беше да повярват на една лъжа.

Тръгна си с повече въпроси, отколкото имаше на идване.

И поради някаква причина това го правеше щастлив.

Еймъс Декър дори се усмихваше, докато шофираше към Бърлингтън.

Престана да се усмихва, когато на един съвсем тесен път насред пустошта нещо се вряза в колата му.