Декър седеше на една червена пейка в парка. Бърлингтън, Охайо, не беше най-привлекателният град. Беше западнал преди десетилетия, когато повечето заводи затвориха. После се съвзе донякъде само за да бъде връхлетян от рецесията. Сега бавно излизаше от нея.
Декър се питаше кога ли ще настъпи следващата криза. Защото рано или късно тя щеше да дойде.
Откакто бе заминала, Джеймисън му изпрати пет-шест есемеса. Той не прочете нито един. Изпитваше леки угризения заради това, защото причината не беше в нея, а в него.
„Никога няма да го превъзмогнеш, нали?“
Думите на Ланкастър се бяха забили в мозъка му като онзи куршум, който бе улучил Хокинс.
Никога няма да превъзмогнеш смъртта им, нали, Еймъс? А и как би могъл? Нали вината е твоя.
Бе седял на тази пейка и преди, докато есента в долината на река Охайо бързо отстъпваше пред зимата. По онова време Декър едва свързваше двата края като частен детектив. Седеше тук в очакване на мъж и момиче, запътили се към един бар, който днес не съществуваше. Състоятелният баща на момичето бе платил на Декър, за да убеди измамника, завъртял главата на дъщеря му, да напусне града. Беше се справил със задачата. Не се оказа особено трудна, тъй като мъжът си въобразяваше, че е много по-умен и обигран, отколкото бе в действителност. И никога не беше очаквал на пътя му да се изпречи Еймъс Декър, който го матира с няколко елементарни хода.
Докато чакаше мъжа и момичето, Декър наблюдаваше минувачите, правеше заключения и ги запечатваше в ума си. Бе свикнал да използва паметта си като персонален дигитален рекордер. Вече беше актуализирал терминологията в съответствие с новите технологии.
Имам персонален облак в главата си, в който съхранявам безопасно цялата информация и мога да я използвам при необходимост.
Покрай него минаха двама младежи, които спореха за нещо. Декър забеляза присвитата в юмрук ръка на онзи отляво. Сигурно преди години бе държал в нея петдоларово пакетче крек. Сега вероятно държеше опиоидни хапчета, които се опитваше да продаде. Другият отдясно несъмнено се пазареше. Стискаше в шепата си няколко двайсетдоларови банкноти, а от задния му джоб стърчеше флаконче „Наркан“. В случай на свръхдоза, която бе, общо взето, неизбежна, наркоманът можеше да възкръсне с помощта на „Наркан“, стига някой минувач да пръснеше спрея в носа му. По този начин щеше да е жив до следващия ден, преди отново да умре.
Такъв беше животът през двайсет и първи век.
Декър изпрати тази картина в персоналния си облак и продължи да търси нови.
Попадна на жена, която паркираше колата си на улицата пред някогашната бензиностанция, превърната във фитнес зала. Тя слезе от колата, облечена в тесен спортен екип, преметнала сак през рамо и вперила поглед в дисплея на смартфона си. Декър огледа колата. Стикерът за паркиране на предното стъкло разкриваше къде живее, а това даваше възможност на всеки неприятен тип да я проследи с лекота.
Докато жената преглеждаше някакви важни събития в социалните мрежи, на Декър му се прииска да я посъветва да потърси друго решение на въпроса с паркирането, което да не издава адреса ѝ по толкова очевиден начин. Предположи обаче, че тя сигурно ще повика ченгетата и ще се оплаче от тормоз.
Тази картина също бе записана в облака, без да има някаква особена причина — просто така функционираше паметта му.
Последен кадър. Покрай него мина възрастна двойка, която се държеше за ръце. Мъжът изглеждаше малко по-млад, вероятно неотдавна прехвърлил осемдесет. Ръката на жената трепереше, Декър забеляза тремор и на едната половина на лицето ѝ; другата бе съвсем отпусната. Жената или имаше парализа на Бел, или неотдавна бе прекарала инсулт. Мъжът носеше слухови апаратчета и в двете си уши, а на носа си имаше образувание, което наподобяваше меланом. Кретаха едва-едва, но един до друг. Остаряваха заедно, наближаваха края, все още влюбени. Да, така трябваше да се случва любовта.
Декър се опита да изхвърли образа им от паметта си, но не успя. Затова се постара поне да го запрати във възможно най-далечния край на облака.
Джеймисън беше заминала. В някои отношения този вариант бе за предпочитане. Живееше сам, откакто онзи убиец го бе лишил от семейство. И бе оцелял. Може би съдбата му беше да живее в самота.
Той насочи вниманието си към най-важния проблем в момента: Мерил Хокинс. В главата му се въртяха един милион въпроси, а отговорите бяха значително по-малко. Всъщност нямаше отговори. Но Декър не бе седнал на тази пейка, за да подиша чист въздух, или защото изпитваше носталгия.
Той вече беше разговарял с една вдовица, Сюзан Ричардс. Сега чакаше друга.
След няколко минути се появи Рейчъл Кац. Двамата с Дейвид Кац нямаха деца. Тя живееше сама в центъра на града в луксозен апартамент на последния етаж на преустроена някогашна фабрика. Декър бе научил, че продължава да работи като счетоводител и дори има собствена счетоводна къща. И все още притежаваше „Американ Грил“. Офисът ѝ се намираше на пет минути пеша от апартамента ѝ.
Тя беше по-млада от покойния си съпруг и в момента бе на четиресет и четири. Беше поразително красива по времето, когато Декър я срещна за пръв път, а и сега изглеждаше завидно добре. Дългата ѝ руса коса се спускаше плавно върху раменете. Фигурата ѝ бе все така стройна. Рейчъл Кац крачеше уверено, сякаш светът лежеше в краката ѝ — или поне Бърлингтън, Охайо.
Беше с дълга пола и черно сако върху бяла блуза. Червилото ѝ бе алено, в тон с лака на ноктите. Носеше куфарче, което при всяка крачка се удряше леко в бедрото ѝ.
Кац мина покрай двама строителни работници, които подсвирнаха след нея. Тя не им обърна внимание.
Декър се надигна от пейката и се залови за работа.
Като едно време.