Изкупление

57

Когато Декър спря пред дома на семейство Гардинър, портата от ковано желязо се оказа отворена и той влезе.

Този път на прага на къщата го посрещна мъж на около четиресет — висок, широкоплещест, симпатичен, облечен в костюм, който вероятно струваше повече от целия гардероб на Декър. Не, без вероятно.

— С какво мога да ви помогна? — попита мъжът.

— Трябва да говоря с Мици Гардинър.

— За какво? — изгледа го подозрително мъжът. — Амбулантната търговия в квартала е забранена. Как изобщо влязохте?

— Вратата беше отворена — каза Декър и показа служебната си карта. — Не продавам нищо. И тя го знае. Разговаряли сме и преди.

— Тук ли? Идвали сте тук? — Мъжът изглеждаше озадачен.

— Да. Вие съпругът ѝ ли сте?

— Аз съм Брад Гардинър.

— Тя вкъщи ли е?

— Още не е станала, не се чувства добре.

— Мога да почакам.

— Не, не може… тя… тя е болна.

— Разбирам ви, господин Гардинър, но става въпрос за разследване на убийство. Времето е от ключово значение.

— Какво убийство? За какво говорите?

— Всичко е наред, Брад.

Декър погледна зад Гардинър и видя жена му по халат и пантофи.

— Аз ще се оправя — заяви мрачно тя. — Трябва да тръгваш за работа. Нали имаше среща.

— Но, Мици!

Тя го целуна по бузата.

— Не се притеснявай, скъпи. Ще се оправя. Можеш да ми имаш доверие.

След като съпругът ѝ излезе, Мици Гардинър погледна Декър и каза:

— Няма ли да ме оставите на мира най-после?

— Само се опитвам да си свърша работата.

— Всички ченгета така казват.

— Не знам за другите. Аз съм само едно ченге.

Тя го поведе към зимната градина, където двамата седнаха един срещу друг.

— Какво има? — попита Мици Гардинър.

— Случиха се някои неща, за които мисля, че би трябвало да ви информирам.

— Например?

— Някой се опита да убие Рейчъл Кац. Стреля по нея през прозореца на апартамента ѝ.

Гардинър запази самообладание.

— Тя добре ли е?

— Простреляли са я със снайпер. Претърпя операция и е в критично, но стабилно състояние. Ако куршумът беше минал сантиметър по-надясно, вече щяха да уреждат погребението ѝ.

— Радвам се, че е оцеляла.

— Впоследствие стрелецът беше убит от полицията.

— Знаете ли кой е той?

— Да — отвърна Декър, но не разкри никакви подробности.

— Какво общо има това с мен?

— У вас ли е снимката, която ви оставих?

Въпросът му я изненада.

— Не… Мисля, че я изхвърлих. Защо?

— Добре че я снимах — отвърна Декър и извади телефона си.

Мици Гардинър погледна дисплея.

— Но това е грешната страна. Снимали сте гърба вместо лицето.

— Това е правилната страна… за мен — каза Декър и посочи надписа. — „Звездичката на татко“. Явно много се е гордеел с вас.

— Беше твърде отдавна — погледна го Мици Гардинър.

— Да, нещата се променят. Хората се променят. Искам да ви покажа още една снимка. Ръката на баща ви, снимана по време на аутопсията.

— О, не, за бога! Няма да гледам такива неща! — възкликна тя с отвращение.

— В снимката няма нищо неприятно или зловещо, госпожо Гардинър. Искам само да ви покажа татуировките на ръката му.

— Баща ми нямаше татуировки.

— Направил ги е след влизането си в затвора.

— След? — попита тихо тя.

— Да. Ето първата. Паяжина — каза Декър и ѝ обясни символиката.

— Сигурна съм, че много затворници си правят такива, тъй като отказват да приемат наказанието за това, което са извършили — отвърна предизвикателно Гардинър.

— Ето и втората. — Декър ѝ показа сълзата и я погледна с очакване.

— Какво означава тя? — попита с безразличие Гардинър.

— „Травис“ е изцяло мъжки затвори. Някои от мъжете там се чувстват… самотни. И намират отдушник за тази самота в други мъже… като баща ви.

Тя примигна бързо, докато асимилира казаното.

— Имате предвид… имате предвид…

— Да. Ето и третата татуировка. Бих искал да ѝ обърнете повече внимание. — Декър показа звездата, пронизана от стрела. — Виждал съм много затворнически татуировки. Но такава никога — каза той и зачака реакцията ѝ.

Тя затаи дъх, облиза пресъхналите си устни, изтри навлажнените си очи с ръкава си и извърна поглед.

— Някаква представа какво означава тази татуировка? — попита Декър.

— Знам какво целите.

— Какво?

— Снимката! Надписът на гърба! — Гардинър посочи с трепереща ръка снимката на дисплея на телефона. — И… това!

Декър я наблюдаваше безмълвно.

Гардинър отново изтри сълзите си, този път с ръка. Накрая вдигна поглед и попита:

— Какво искате от мен?

— Истината.

— Но аз ви казах всичко.

— Не, не сте.

— Минаха толкова години. Какво значение има? Всички продължиха напред. Живеят си живота. Или поне аз.

— Кажете го на Сюзан Ричардс и Рейчъл Кац… и на баща ви.

Тя поклати глава и сведе очи.

— Не съм дошъл, за да събуждам чувството ви за вина, госпожо Гардинър.

— О, наричайте ме просто Мици — отвърна гневно тя. — Винаги ще си остана кухата Мици, която неизменно разочарова баща си. — Гардинър погледна Декър и добави: — Дори да сложиш на прасето червило, то пак си остава прасе.

— Промяната в живота ви едва ли е настъпила лесно.

— Вече няма значение — махна тя.

— Дойдох и поради друга причина. Искам да ви стане пределно ясно…

— Кое?

— Всички, свързани с този случай, или са мъртви, или лежат в болница и се борят за живота си. Доколкото знам, вие сте последната замесена в тази история.

— Казах ви и преди, мога да се грижа за себе си.

— Не се съмнявам, че и останалите са смятали същото. Но човекът, стрелял по Кац, се оказа истински професионалист. Бивш военен, последовател на теорията за превъзходство на бялата раса. Добре обучен снайперист. Нает, за да ликвидира Кац. Мъртъв е, само че какво пречи да наемат друг на неговото място? Може да сте въоръжена, но с какво ще ви помогне пистолетът, ако срещу вас се изправи снайперист? Нито ще чуете, нито ще видите куршума, преди да ви убие.

— Опитвате се да ме уплашите — отвърна пренебрежително тя, но гласът ѝ потрепери.

— Наистина се опитвам да ви уплаша и го правя за ваше добро.

— Не виждам с какво мога да ви помогна.

— Не можете или не искате?

— Доколкото знам, баща ми наистина е убил онези хора.

— Как се отнасяше той към зависимостта ви от дрогата?

— Ненавиждаше наркотиците. Защо?

— Разбрах, че се е опитвал да ви настани в клиника.

— И преди го беше правил, но без никакъв ефект. Това обаче не го отказваше.

— Баща ви някога вземал ли е наркотици?

— Луд ли сте? Абсолютно никога. Веднъж едва не преби един тип, който беше дошъл до вкъщи да ми донесе трева. Най-обикновена скапана трева.

— Разбирам. Баща ви е бил арестуван в много опасен квартал. По време на процеса защитата наблегна на вероятността да е отишъл там с надеждата да купи наркотици, с които да облекчи състоянието на майка ви.

— Вече го обсъждахме. Да, възможно е. Казах ви, че той полагаше невероятни грижи за нея. — Гардинър се усмихна и продължи: — Баща ми можеше да сглоби всичко, да поправи всичко. За десетия ми рожден ден ми подари тротинетка. Беше я сглобил от стари части и беше сложил акумулатор и мотор. Вдигаше седем-осем километра в час. Навсякъде ходех с нея. — Усмивката ѝ помръкна. — Но нямаше как да помогне на мама. Това не му беше по силите.

— Откъде е знаел къде да отиде за наркотици? — попита Декър.

Гардинър леко потрепна.

— Моля?

— Току-що казахте, че баща ви не е вземал наркотици. Ненавиждал ги е. Откъде е разбрал къде да отиде? Или с кого да говори, за да ги купи? Откъде е взел петстотинте долара, които полицаите са открили в джоба му при ареста?

— Аз… аз нямам представа откъде е взел парите. А по онова време всички знаеха в кой квартал могат да се намерят наркотици. Вече ви го казах. А и вие го знаете, нали бяхте полицай.

— Работата е там, Мици, че баща ви не е искал каквито и да било наркотици за майка ви. Той е искал чист морфин или нещо подобно. Медикаменти, откраднати от болница или аптека, а не обичайния боклук, който уличните пласьори пробутват. И тъй като съм разследвал наркодела, знам, че това е много специфична ниша и хората, които работят в нея, се броят на пръсти. Трябвало е да си доста навътре в нещата, за да знаеш кого да потърсиш.

Мици Гардинър сякаш се притесни.

— Не… не знам какво да ви кажа.

— На всичкото отгоре излиза, че баща ви е обикалял улиците часове наред, след като е убил четирима души. Човек би очаквал, че ще се скрие вдън земя, ако е извършил подобно престъпление.

Гардинър нервно облиза устни.

— Може би е бил объркан или в шок от това, което е извършил. Или се е опитвал да се скрие. И се е надявал полицаите да си помислят същото, което казахте току-що.

— Но ако баща ви наистина беше извършил тези убийства, щеше да знае, че под ноктите на момичето е попаднала негова ДНК. И че е въпрос на време полицията да почука на вратата му.

— Не мога да си го обясня — въздъхна тя. — Просто така се е случило.

— Съжалявам — каза Декър и се изправи на крака.

Гардинър го погледна, без да крие тревогата си.

— За какво съжалявате?

— Сигурно сте имали много труден живот, за да постъпите така с баща си.

— Не знам какво…

Декър вдигна ръка.

— Не си правете труда. Вече нямам нито търпение, нито време да слушам лъжите ви. — Той свали ръка и продължи: — Мисля, че сте му дали онези петстотин долара, които сте получили от някого. Одрали сте ръката му в някакъв момент и сте предали неговата ДНК на някой, който ви е платил за това. Предполагам, че баща ви, ви е вдигнал скандал, като ви е видял надрусана. Не че е било за пръв път. После сте му казали откъде може да купи крадени болнични лекарства. И сте го пратили при човек, който изобщо не съществува. Вероятно сте му казали да пробва на различни места, където е нямало да открие никой. Но нали лекарствата са били за жена му. Баща ви е продължил да обикаля. Затова не е имал алиби за времето на убийствата, затова полицаите са го арестували в квартал с лоша слава с много пари в джоба. И когато онази вечер се появихме в дома ви, вие се престорихте на дрогирана. Вероятно някой вече ви е бил предал пистолета и сте го скрили в дрешника.

Докато Декър говореше, очите на Мици Гардинър се разширяваха от изненада, а челюстта ѝ увисваше.

Той продължи:

— Мога да си представя изумлението на баща ви, когато в затвора се е натъкнал на онзи боклук Карл Стивънс. И Стивънс му е казал как „звездичката“ е постъпила със собствения си баща.

Декър огледа красиво обзаведеното помещение.

— Надявам се да си е струвало, Мици. Макар че не мога да си го представя.