Изкупление

4

И така, някой беше убил мъртвец.

Звучеше като начало на отчайващо тъп виц. Но наистина някой бе ускорил неизбежния край на човек, на когото му оставаха няколко дни или седмици живот.

Такива мисли минаваха през главата на Декър, докато стоеше облегнат на стената в стаята на Мерил Хокинс и наблюдаваше как двамата криминалисти си вършат работата.

Първи се бяха отзовали парамедиците, които само бяха установили смъртта на стареца. После се бе появил съдебният лекар, който бе обявил очевидното: смъртта е настъпила в резултат на куршум в мозъка. Изходна рана не се виждаше. Вероятно беше използвано малокалибрено оръжие, което — стига да е насочено отблизо — бе също толкова смъртоносно, колкото и някой мощен магнум.

Смъртта е настъпила мигновено, обяви съдебният лекар. И безболезнено.

Откъде знае, каза си Декър. Нима някой може да се пренесе в отвъдното, за да пита жертвата? „Извинете, господине, заболя ли ви, когато онзи тип ви пръсна мозъка?“

По-интересни в случая бяха изгарянията по челото. Дулото на пистолета или беше опряно в кожата, или на няколко сантиметра от нея. Белезите наподобяваха изгаряне с нагорещено желязо. Нямаше да ги има, ако дулото е било на метър и половина, два. Изгарянето всъщност бе причинено от нагорещените газове, излетели след натискането на спусъка.

Декър погледна Ланкастър, която надзираваше работата на криминалистите. Двамата униформени полицаи пред вратата изглеждаха уморени и отегчени. Джеймисън наблюдаваше случващото се с интерес. Ланкастър най-после отиде при Декър и Джеймисън я последва.

— Взехме показания от служителите в хотела. Никой не е видял нищо, никой не е чул нищо.

— Също като в онази нощ, когато Хокинс е влязъл в къщата на Ричардс и е убил четирима души — отвърна Декър.

— Съседните стаи са свободни. Освен това е възможно убиецът да е използвал заглушител.

— Когато живеех тук, задната врата на хотела никога не се заключваше — каза Декър. — Убиецът е могъл да влезе и излезе оттам, без никой на рецепцията да го види.

— Ще проверя. Вратата на Хокинс беше заключена, докато ти не я изкърти.

— Вероятно сам е пуснал убиеца да влезе — предположи Джеймисън. — Освен това хотелските врати обикновено се заключват сами при излизане от стаята. Определиха ли кога е настъпила смъртта?

— Според предварителната преценка на съдебния лекар Хокинс е убит между единайсет и полунощ.

— Значи сме се разминали за малко. Ако бяхме дошли първо тук, вместо да ходим до Ричардс…

— Откъде да предположим? — отвърна Ланкастър.

— Декър?

Той се обърна и видя жена със синя туника, син панталон и калцуни. Беше една от криминалистите — трийсет и пет-шест годишна, червенокоса, висока, стройна, носът ѝ обсипан с лунички.

— Кели Феъруедър — каза той.

— О, не си ме забравил! — усмихна се тя.

— Че как да те забравя? — отвърна Декър без следа от ирония.

Феъруедър погледна мъртвеца и каза:

— Помня го.

Ланкастър се присъедини към тях.

— Точно така! Ти обработи местопрестъплението в къщата на Ричардс.

— Да, беше през първата ми година. Четири жертви, две от тях деца. Ама че въведение в професията! Какво правиш тук, Декър?

— Опитвам се да си изясня някои неща.

— Желая ти успех. Винаги съм смятала, че Хокинс заслужаваше смъртоносна инжекция. Знам, че това не оправдава случилото се тук.

— Не го оправдава — каза твърдо Ланкастър.

Феъруедър прие думите ѝ като неособено тънък намек да ги остави насаме.

— Беше ми приятно, Декър.

Когато тя излезе от стаята, той застана срещу мъртвеца, седнал на фотьойла като статуя. Ланкастър и Джеймисън направиха същото.

— И така, убиецът се приближава до Хокинс, който седи на този фотьойл, опира пистолета в челото му и натиска спусъка — каза Декър. — И май няма никакви следи от борба.

— Може да е заспал — предположи Ланкастър.

— След като е пуснал някого в стаята, Хокинс се е върнал на фотьойла и е заспал? — попита Джеймисън.

— Той спомена, че взема дрога — каза Декър. — Намерихте ли нещо?

Ланкастър поклати глава.

— Нищо. Нито тук, нито в банята. Никакви смачкани опаковки или празни шишенца. Само малък платнен сак с дрехи и няколко банкноти в портфейла. Аутопсията ще покаже дали в кръвта му има наркотици.

Декър отново обходи с поглед стаята, за да запечата и най-малката подробност в съзнанието си. Вече я беше огледал добре, но реши да го направи още веднъж.

Напоследък паметта му изневеряваше, а той не искаше да пропусне абсолютно нищо. В момента сякаш правеше второ копие на снимка.

Жълтеникавият оттенък на кожата на Хокинс беше отстъпил място на почти прозрачна бледност. Това бе обичайно следствие от спирането на кръвообращението. Поне болестта нямаше да го измъчва повече. Смъртта беше попречила на метастазите да разядат тялото му. Декър смяташе, че бързият куршум е за предпочитане пред бавната и мъчителна смърт. И все пак ставаше въпрос за убийство.

— Мотиви? Потенциални заподозрени? — попита Ланкастър.

— Не бих искал да изтъквам очевидното, но Сюзан Ричардс още ли живее в града? — попита Декър.

— Да.

— Бих започнал от нея — каза Декър.

Ланкастър си погледна часовника.

— Ще отида у тях и ще я доведа в управлението. Можем да я разпитаме там.

— Това означава ли, че искаш да се включим в разследването? — намеси се изненаданата Джеймисън.

— След като и бездруго сте тук… — отвърна Ланкастър.

— Имаме си и друга работа — каза Джеймисън. — И понякога сме заети не само през деня, но и през нощта.

— Мога да звънна на Богарт — предложи Декър.

Рос Богарт бе опитен агент на ФБР и ръководител на екипа, в който бяха Декър и Джеймисън.

— Наистина ли искаш да останеш и да се включиш в разследването? — попита предпазливо Джеймисън.

— Имам ли избор? — отвърна Декър.

— Човек винаги има избор — каза Ланкастър, изгледа го многозначително и добави: — Но мисля, че знам какъв ще бъде твоят.

— Декър, обмислил ли си го добре? — попита Джеймисън.

Той посочи трупа и заяви:

— Това е важно. Този човек беше дошъл в града, за да заяви, че е невинен. Обърна се към мен и Ланкастър с молба да го докажем. А някой току-що го е убил.

— Както сам намекна, може да е Сюзан Ричардс, вдовицата на човека, за чието убийство са го осъдили.

— Може да е тя, а може и да не е.

Декър обърна гръб на Джеймисън и излезе от стаята.

— Някои хора не се променят — каза Ланкастър. — Като него.

— Аз ли не знам? — отвърна уморено Джеймисън.