Изкупление

44

Нати седеше унило зад бюрото си в общото помещение на отдел „Убийства“. Четиримата му колега, включително Мери Ланкастър, работеха на компютрите си.

Миг по-късно при тях буквално нахлуха Декър и Марс. Декър хвърли поглед към Ланкастър, която го изгледа въпросително, и застана пред Нати.

— Карл Стивънс — каза той.

— Кой?

— Дилърът, който е продавал дрога на Франки Ричардс.

Ланкастър се надигна от стола си и се приближи.

— Знаем за него, но той има алиби за времето на убийствата — каза тя. — Проверихме още тогава.

— Не е там работата — отвърна рязко Декър.

— А къде е работата? — тросна се Нати.

— Продавал ли е дрога и на Мици Хокинс?

Ланкастър и Нати се спогледаха.

— Не знам — призна Нати. — Мина доста време. Важно ли е?

— Може би.

— Ще проверя — въздъхна Нати. — Но няма гаранция, че ще го открия в документацията. Карл Стивънс продаваше на доста хора.

— Къде е той сега? — попита Марс.

— Аз знам — обади се Ланкастър. — В „Травис“. Сега е частен затвор. Стивънс излежава присъда за убийство втора степен. Чакат го между десет и двайсет години. Убил някакъв тип по време на сделка за хероин. Вече пета година е зад решетките. Аз го пратих там.

— В „Травис“ ли? — попита Декър. — Това не е ли затворът, в който лежа и Мерил Хокинс?

Нати се приведе над клавиатурата и затрака по нея. Отвори някаква страница и зяпна. Вдигна поглед и каза:

— Прав си.

— Били ли са заедно на общ режим? — попита Декър.

— Нямам представа. Но затворниците най-често са на общ режим. Затворите не разполагат с достатъчно място да ги отделят. Просто нямат капацитет.

— В такъв случай е възможно да са се запознали там и да са си говорили — каза Ланкастър и погледна Декър. — Какво мислиш?

— Ако е така, Стивънс може да му е споменал нещо, което да го е накарало да се върне тук и да ме помоли да докажа, че не е извършил онези убийства. Винаги съм се чудил защо това се случи точно сега. Възможно ли е Хокинс да е научил нещо, което да го е накарало да повярва, че ще успеем да докажем невинността му? Той искаше да се срещне с мен. Може би тогава щеше да ни разкаже повече подробности.

— И най-вероятно го е научил неотдавна — добави Ланкастър, — иначе щеше да ни потърси още от затвора.

— Но какво може да му е казал Стивънс? — попита Нати.

— Например че е продавал дрога на Мици — отвърна Декър.

— И какво от това?

— Стивънс може да е връзката между Франки Ричардс и Мици.

— Каква връзка? — настоя Нати. — Струва ми се нелогично.

— Можеш ли да ни издействаш разрешение за свиждане със Стивънс? — попита Декър, без да отговори на въпроса му. — Още днес.

— Ще се опитам. Но какво очакваш да ти каже?

— Няма да разбера, докато не го попитам — отвърна Декър, помълча и добави: — Искаш ли да дойдеш с нас, Нати?

Блейк Нати не отговори веднага. Той погледна Ланкастър и каза тихо:

— Ами аз… аз ще водя жена ми на обяд.

Декър го изгледа продължително.

— Намерил си далеч по-пълноценен начин да прекараш следобеда. Ще ти разкажа всичко, щом се върнем. — Посочи телефона на бюрото му и каза: — Звънни им и кажи, че ще бъдем двама.

— Трима — обади се Ланкастър.

— Мери, ти вече не работиш по…

— Не ме интересува, Еймъс! Не е задължително разговорът ни да е свързан с убийството на Хокинс, за което Ърл осигурява алиби на Рейчъл Кац.

Декър погледна Нати, който вдигна рамене.

— Нямам възражения.

— Да вървим тогава — заяви Ланкастър и излезе от стаята, без да каже нито дума повече.

— Ей, Декър! — ухили се Марс. — Тя май започва да прихваща от теб!

Пътят до „Травис“ им отне два часа. Марс дремеше на задната седалка. Беше разменил няколко приказки с Ланкастър, преди да потеглят.

Тя хвърли поглед назад и тихо попита Декър:

— На терена ли се запознахте?

— Да — отвърна той, без да откъсва поглед от пътя.

— Онова, което ми каза… беше прав.

Той продължаваше да следи пътя и надигащата се буря.

— Говорих с Ърл тази сутрин.

Сега вече Декър я погледна. Изражението му я подканяше да продължи.

— Мисля, че ще… ще си дадем още един шанс.

— А приятелката му? — попита Декър.

— Няма да е преувеличено, ако кажа, че аз го тласнах към тази връзка. Не ме разбирай погрешно… Нанси е много свястна и Ърл я харесва. За бога, дори аз я харесвам!

— Но той иска нещо съвсем друго?

— Да. Беше пределно ясен тази сутрин. Иска…

— Теб?

Ланкастър докосна сбръчканото си лице и прекара пръсти през несресаната си коса.

— Не мога да разбера защо. Изглеждам ужасно. А Нанси е красавица.

— Глупости ли ще си говорим?

Ланкастър се смути. Преплете пръсти в скута си и продължи:

— Да си призная, останах изненадана, че си разсъждавал върху семейните ми проблеми. Каза ми точно онова, което имах нужда да чуя.

— Искаш да кажеш, че се интересувам единствено от себе си?

— Просто знам, че подобни ситуации са особено трудни за теб, с твоите специални…

— Може би съм ги надраснал — прекъсна я Декър.

Ланкастър потърка разсеяно слепоочието си.

— Как се чувстваше, когато… когато мозъкът ти се промени?

Декър се извърна и видя как тя се взира в него толкова напрегнато, че нямаше начин да не ѝ отговори. Усещаше, че разчита да чуе нещо утешително, а не ужасно.

— Не ми остана време да свикна с промяната, Мери. Събудих се в болницата и… вече бях различен. Умът ми правеше неща, на които не подозирах, че е способен.

— Предполагам, че си се уплашил.

Декър хвърли поглед към нея и видя, че се взира в ръцете си.

— Няма да те лъжа. Мери. Наистина бях разтревожен. Но получих професионална помощ и успях да се приспособя. Просто свикнах. И не е вярно, че с времето става по-лесно. Ще ти кажа само, че се справих и… продължих да живея живота си.

— При мен няма да е същото.

— За нашите състояния, колкото и различни да са, няма лечение. Но медицината напредва с всеки ден. Кой знае какво ще измислят за пет години?

Тя кимна, но остана все така напрегната.

— Ако доживея дотогава.

Декър се пресегна и постави ръка на рамото ѝ.

Ланкастър остана изненадана от жеста му. Беше твърде личен, а Еймъс Декър рядко постъпваше по този начин. Тя отлично знаеше, че той не обича да го докосват.

— Имаш Ърл, Санди и мен. Ние ще ти помогнем да се справиш, Мери.

— Ти не живееш тук.

— Но сега съм тук. И знаеш, че ще продължа да се връщам.

— Заради семейството ти.

— А сега вече и заради теб.

Думите му я хванаха неподготвена. Тя стисна ръката му с две ръце и очите ѝ се насълзиха.

— Добър приятел си, Еймъс. Понякога го забравям.

— Ти беше до мен и ме подкрепяше години наред, Мери. По-дълго от всеки друг, като изключим Каси. Вероятно заслужаваш медал за това. Но аз мога да ти предложа само приятелството си.

— Предпочитам го пред медала.

Изминаха в мълчание останалата част от пътя.