Изкупление

42

— Е, какво мислиш? — попита Марс, докато двамата с Декър се връщаха в Резидънс Ин.

— От теб ще излезе отлично ченге.

— Не исках Кац да си помисли, че я подозирам.

— Нямах това предвид. Добрият разследващ задава въпросите неусетно, сякаш между другото. Точно като теб. Справи се отлично, спечели доверието ѝ, не я притисна прекалено много.

Марс го удари приятелски по рамото.

— Благодаря. Какво друго? Смяташ ли, че е замесена?

— Крие нещо, но не знам какво. Мици Гардинър също. И Сюзан Ричардс не ни каза всичко.

— Доста хора в този град крият разни тайни.

— Нищо ново — промърмори мрачно Декър. — Случва се навсякъде, не само тук.

Марс си погледна часовника.

— Полунощ е. Какво ще кажеш да поспим? Вече не сме толкова млади.

— Съгласен — отвърна Декър, макар изобщо да не му беше до сън.

Декър изчака Марс да се прибере в стаята си, върна се на паркинга, качи се в колата си и потегли. Центърът на Бърлингтън остана зад гърба му и той неволно се насочи към квартала и къщата, които бе наричал свой дом повече от десетилетие.

Спря до бордюра, свали прозореца и угаси двигателя и фаровете. Гледката бе твърде болезнена. Спомените нахлуха в главата му. Той затвори очи, тъй като образите ставаха неконтролируеми точно като предишния път — връхлитаха като ята пикиращи птици или дъжд от куршуми. Усети как сърцето му бие ускорено, а стомахът го присвива.

По челото му се стичаше пот, кожата му лепнеше. Подмишниците му се изпотиха, а миризмата проникна в ноздрите му.

Сърцето му вече препускаше. Изплаши се, че получава инфаркт. Стисна здраво волана, сякаш това щеше да му помогне да въведе ред в спомените и мислите си. Чувстваше се изтощен, макар че не беше мърдал от мястото си. Подаде глава през прозореца, вдиша свежия въздух и влагата, избила по лицето му, започна да се изпарява.

Това започва да ми омръзва. Сигурно остарявам.

Декър извърна глава, изплю малко жлъчка през прозореца и продължи да диша дълбоко. Спомни си момента, когато бе излязъл от кома в болницата, след като получи онази травма на футболното игрище. Над него се бяха надвесили куп хора, които той не познаваше, и се надпреварваха да му задават въпроси. Бяха поставили на ръцете и тялото му интравенозна система и всевъзможни датчици, които изпращаха данни към съответните монитори. Чувстваше се като Гъливер, който се събужда целият овързан от лилипутите и се оказва техен пленник.

Впоследствие Декър научи, че е умрял на терена, при това два пъти, и всеки път треньорът му бе успявал да го изведе от клинична смърт. Бяха го ударили толкова силно, че шлемът бе отхвръкнал от главата му и лежеше далече от тялото му. Запалянковците бяха аплодирали силния удар, преди да забележат, че Декър не се изправя. Когато треньорът започна да натиска рязко гръдния му кош, седемдесетхилядната тълпа замлъкна. Режисьорите на спортното предаване прекратиха излъчването. Репутацията на НФЛ щеше да пострада сериозно, ако бяха показали мъртъв футболист на игрището.

Оказа се, че той е получил тежка мозъчна травма. По-късно се разбра, че мозъкът му е изградил нови връзки, които да заобиколят засегнатите зони, и така бе активирал други, напълно пасивни дотогава. По този начин Декър се бе сдобил с хипертимезия и синестезия.

Но това стана ясно по-късно. Нямаше уред, който да е в състояние да разкрие настъпилите промени от самото начало. Първия път, когато в главата му избухна цветна експлозия, свързана с нещо толкова абсурдно като едно число, Декър се уплаши, че полудява.

А после, когато започна да си спомня неща, за които дори не подозираше, лекарите се заеха да изследват когнитивните му способности. Поглеждаше цели листове с всевъзможни думи и цифри, след което ги възпроизвеждаше с лекота, сякаш ги виждаше съвсем ясно в главата си. По едно време бе постъпил в специален институт в Чикаго, който се интересуваше единствено от хора като него. Тогава не знаеше кое е по-удивително — новопридобитите му способности или фактът, че не е единственият, който притежава тези умения.

Той хвърли последен поглед към някогашния си дом. Представи си го за миг такъв, какъвто беше по времето, когато Моли и Каси бяха живи и го чакаха да се прибере след работа. Виждаше как целува Каси, играе си с Моли… Тримата бяха истинско семейство.

Можеш да живееш в миналото или в настоящето, но не можеш да живееш и в двете, Еймъс.

Той запали двигателя, вдигна прозореца и потегли.

Винаги се беше чувствал самотен след онази тежка травма на игрището, когато изпадна в клинична смърт. Каси положи доста усилия, за да не му позволи да се затвори в себе си и да се изолира от света. След смъртта ѝ нямаше кой да се грижи за това.

После в живота му се появи Алекс Джеймисън и пое донякъде ролята на Каси.

Декър нямаше представа какво е породило този негов стремеж към справедливост и правосъдие, тази жажда за победа на доброто над злото. Знаеше само, че тя отдавна е била в него, много преди да изгуби семейството си.

Може би онзи сблъсък на игрището ми отне истинското „аз“. Затова през всичките тези години търся с какво да запълня тази дупка. Очевидно залавянето на убийци е единственото, което върши работа. Защото те отнемат най-ценното: човешкия живот.

Декър нямаше представа дали това обяснява всичко. Но знаеше, че в този момент само то го държи на повърхността.

Докато шофираше из града, мислите му се насочиха към по-належащи проблеми. Много му се искаше да разбере дали Дейвид Кац се е уговорил да се види с Дон Ричардс и дали това е станало по телефона само между тях? И откъде убийците им са разбрали, че двамата ще се срещнат следващата вечер?

Не можеше да повярва, че Сюзан Ричардс е замесена по някакъв начин, защото това означаваше, че е пожертвала и децата си. Декър я бе видял в онази нощ. Както каза Ланкастър, тя беше в истерия, отказваше да приеме истината и не беше на себе си от гняв. Беше смазана, когато научи, че е излязла следобед само за да се върне по-късно и да открие, че вече няма семейство.

Той намали скоростта, докато разсъждаваше върху едно и друго.

Мислите му се насочиха отново към телефонния разговор между Кац и Ричардс.

Нямаше как да разбере дали Кац е позвънил на Ричардс. Обаждането бе от телефона на Кац, но всеки можеше да се е обадил от него. И нямаше гаранция, че Ричардс е вдигнал телефона си, а не някой друг.

Възможно бе изобщо да не са си уговаряли среща. Декър просто бе допуснал, че е така. Убиецът е можел да представи нещата, сякаш двамата са се разбрали по-рано или пък че Кац се е отбил случайно да изпие една бира. Предположението, че убиецът или убийците са докарали изпадналия в безсъзнание Кац, идеално се вписваше в този сценарий. Това означаваше, че спокойно са могли да влязат в къщата, да вземат Ричардс и децата му за заложници, да доведат Кац, да убият всички, да подхвърлят уликите, които да сочат към Мерил Хокинс, да си тръгнат през задната врата и час по-късно да звъннат в полицията, за да съобщят за силен шум.

Въпросът беше кой е бил мишената? Ричардс или Кац? Онзи, който е раздавал кредити, или онзи, който е вземал кредити?

И защо?

А също и защо бяха избрали точно тази вечер?

Декър знаеше, че открие ли отговора на който и да било от тези три въпроса, ще разреши случая. Но дотогава го чакаше много работа.

Той подкара към добре познато място: гимназията в Бърлингтън, където преди малко повече от две години ужасяваща масова стрелба взе няколко жертви и шокира целия град.

Декър паркира колата и тръгна пеша към занемареното футболно игрище. Бърлингтън отдавна нямаше отбор, младежите в града просто не проявяваха интерес към футбола. Той се качи на трибуната тъкмо когато започна да ръми. Седна на една пейка и впери поглед в терена, където преди толкова много години беше суперзвезда. Единственият футболист в историята на Бърлингтън, стигнал до НФЛ, макар и само за един мач. Декър се загърна по-добре с палтото си и продължи да се взира напрегнато в игрището.

Зарея поглед надясно и трепна, когато я видя да приближава. Мери Ланкастър се изкачи бавно по металните стъпала и седна до него.

— Правили сме го и преди, нали? — попита тя.

Декър кимна.

— В дъжда. След стрелбата в училището. Как разбра, че съм тук?

— Нямах представа. Знаеш, че живея наблизо. Понякога се разхождам наоколо късно вечер. Така те видях.

Той кимна отново.

— Минава един. Не е безопасно да се разхождаш сама.

— За теб, да не би да е безопасно?

— Аз съм доста по-едър.

Ланкастър разтвори якето си и Декър видя пистолета в кобура.

— Ако някой ме нападне, ще получи куршум.

— И аз това си помислих. Е, как са нещата при теб?

— Горе-долу. Чух, че имаш напредък по случая.

— От кого го чу?

— От всички, включително от Нати. Явно е променил отношението си към теб след убийството на Сали.

— Ти знаеше ли, че двамата имат връзка?

Ланкастър бе искрено изненадана.

— Какво? Не, нямах представа… Нати е женен.

— Сали скъса с него. Беше осъзнала, че допуска грешка…

Ланкастър поклати глава.

— Не знаех. И още не мога да повярвам, че е мъртва.

Декър я погледна. Дъждът се усили. Тя беше с бейзболна шапка, изпод която се подаваха посивели кичури. Отвърна на погледа му с такова изражение, сякаш носеше непосилна тежест на крехките си рамене.

— Болна ли си, Мери? Сериозно болна, имам предвид?

Тя не го погледна, а продължи да се взира във футболното игрище.

— Защо питаш?

— Защото не си същата. Променила си се. И не мисля, че причината е раздялата с Ърл.

Ланкастър сви юмруци, след което ги отпусна.

— Не страдам от някаква смъртоносна болест, ако това имаш предвид. Нямам рак въпреки цигарите.

— Какво тогава?

Тя не отговори веднага. А когато го направи, в гласа ѝ имаше примирение.

— Чувал ли си за ранна деменция?

— Деменция? — зяпна Декър. — Но ти си още млада… с теб сме на една възраст!

Ланкастър се усмихна тъжно.

— Точно затова я наричат „ранна“, Еймъс.

— Лекарите сигурни ли са? Кога ти поставиха диагнозата?

— Преди шест месеца. И да, сигурни са. Минах през всичко: компютърен томограф, ядрено-магнитен резонанс, кръвни изследвания, биопсии… всичко. В момента вземам лекарства.

— Това означава ли, че могат да те излекуват? — попита Декър обнадежден.

— Не, невъзможно е — поклати глава Ланкастър. — Могат само да забавят развитието на болестта.

— Каква е прогнозата? — попита тихо той.

— Трудно е да се каже. Няма много случаи като моя. А и реакцията на пациентите към лечението е строго индивидуална.

— И все пак… какво очакват лекарите?

Ланкастър въздъхна и брадичката ѝ потрепери.

— След година може би няма да съм в състояние да позная никого… включително себе си. А може да минат и пет години. Но не повече. На петдесет няма да съм аз.

Настъпи тишина. По лицето на Ланкастър се стичаха сълзи.

— Много съжалявам, Мери.

Тя избърса очи.

— Не ми трябва съчувствие, Декър, най-малкото от теб. Знам, че просто не те бива в тези неща — отвърна Ланкастър, потупа го по рамото и добави с по-мил тон: — Но оценявам усилията ти.

— Как разбра, че нещо не е наред?

— Събудих се една сутрин и цяла минута не успях да си спомня името на Санди. Не обърнах внимание, отдадох го на преумора от работата… Но подобни неща започнаха да се случват все по-често. Тогава отидох на лекар.

Декър се облегна назад и се замисли как и той не можа да си спомни любимия цвят на Каси, макар и за броени секунди.

— Това ли е причината за раздялата ви с Ърл?

— Ърл е страхотен, не бих могла да мечтая за някой по-добър от него. Той полага достатъчно грижи за Санди. Не искам да го обременявам допълнително.

— Един добър съпруг не би го приел като бреме.

Ланкастър го погледна.

— Надявам се, знаеш, че Каси никога не те е смятала за бреме.

Декър извърна глава. Насочи вниманието си към футболния терен, където навремето бе тичал, бърз като вятъра, а противниковите играчи бяха отскачали от него като камъчета, захвърлени срещу ствола на могъщ дъб, докато публиката го аплодираше. Нормално хлапе с твърде голям, дори плашещ спортен талант. Това бяха сред най-щастливите дни в живота му — те отстъпваха единствено на щастието, което бе изпитал като съпруг и баща.

— Знам — отвърна тихо той. — Според мен не трябва да се отказваш толкова лесно от Ърл. Нали сте си обещали да бъдете заедно в „здраве и болест“.

— Да, да, „докато смъртта ни раздели“. Когато си млад, здрав, щастлив и влюбен, когато животът е пред теб, лесно даваш такива обещания…

— Още ли го обичаш?

— Какво? — погледна го озадачено Ланкастър.

— Аз още обичам Каси. И винаги ще я обичам. Няма значение, че е мъртва. Но Ърл е жив. Той е тук. Бих дал всичко Каси да бъде тук. И нищо, нито деменция, нито каквото и да било друго, не би могло да ме раздели с нея. Всяка секунда без Каси е още един прахосан миг от живота ми.

Декър стана и заслиза по стъпалата. Дъждът се усили.

Мери Ланкастър не откъсваше поглед от него.