Изкупление

11

На света няма по-студено място от моргите.

Така поне смяташе Декър, докато се взираше в тялото на Мерил Хокинс, положено върху металната маса. Съдебният лекар беше отметнал чаршафа и сега съсухреното тяло на Хокинс лежеше на показ. От едната страна на Декър стоеше Джеймисън, от другата — Ланкастър.

— Както отбелязах — заяви съдебният лекар, — причината за смъртта е малокалибрен куршум с мек връх, тоест „дум-дум“. Проникването през черепа го е деформирало, поради което е променил траекторията си, като е нанесъл максимални поражения върху меките тъкани, каквато всъщност е целта на тези куршуми. — Той посочи мозъка на Хокинс, оставен върху помощната масичка. — Сами виждате за какво ви говоря. Умрял е мигновено. Куршумът е останал вътре, но се е разпаднал на фрагменти. Затова не мога да ви дам точен отговор относно калибъра.

— Да разбираме ли, че дори да открием някакво оръжие, балистичната експертиза ще е невъзможна? — попита Ланкастър.

— Опасявам се, че да. Както казах, металните частици са разпръснати на широка площ в мозъка. Почти като при бомбена експлозия. Няма да са останали следи от нарезите на цевта, които да използвате при евентуално сравнение. Освен това открих следи от полиуретанова пяна и микрозърна, проникнали в раната и в мозъчната тъкан.

— Какво? — попита озадачено Джеймисън.

— Убиецът е използвал възглавница, за да заглуши изстрела — обясни Декър.

— Евтина алтернатива на истински заглушител — отбеляза Ланкастър. — Иначе следите от изгаряне по челото щяха да са още по-отчетливи.

— Явно извършителят е разчистил и е отнесъл възглавницата със себе си. В стаята нямаше и следа от нея — каза Декър, след което посочи ръцете на Хокинс. — Вече не личат, разбира се, но преди години по тях имаше драскотини, вероятно в резултат на опитите на Абигейл Ричардс да се бори с него.

— След като го арестувахме, обърнахме специално внимание на раните по ръцете му — добави Ланкастър. — Хокинс заяви, че е паднал и се е ожулил. Почистил раните и ги превързал малко преди да го арестуваме. Ако по тях е имало ДНК от Абигейл Ричардс, тя е била заличена. Така че не открихме нищо. Но намерихме негова ДНК под ноктите ѝ.

— Неопровержимо доказателство за вината му — допълни Джеймисън. — Бил е там. Тя се е борила с него. Вината му е била безспорна.

— Да — каза Декър. — Разполагахме с всичко необходимо, за да осъдим човек, който твърдеше, че е невинен, а сега е мъртъв.

— Смяташ ли, че е възможно да е извършил убийствата, но да не е бил сам? — попита Ланкастър. — Да е имал съучастник, който го е убил, за да не го издаде?

— Имал е на разположение тринайсет години, за да го направи — каза Декър. — Логично е да очакваме Хокинс да издаде евентуалния съучастник, ако не за друго, то поне за да сключи сделка с прокуратурата. Има и още нещо. — Той сподели с Ланкастър теорията си за дъжда и добави: — На местопрестъплението трябваше да има мокри стъпки и други следи от бурята, но не открихме нищо такова.

Ланкастър беше изумена.

— Никога не съм се замисляла за това.

— Нито пък аз. До този момент.

— По дяволите, Декър!

— Знам.

— Какво е това на ръката му? — попита Джеймисън.

Съдебният лекар, нисък оплешивяващ мъж, прехвърлил петдесет, придърпа една лампа, включи я и освети мястото, което сочеше Джеймисън.

— Да, забелязах го — отвърна той. — Да го разгледаме отблизо.

Белезите върху ръцете на Хокинс бяха черни, тъмнозелени и кафяви. Случаен наблюдател би решил, че са обикновени охлузвания. Само че не бяха. Под силната светлина си пролича какво представляват всъщност.

— Татуировка — каза Декър. — Или по-скоро, няколко татуировки.

— И аз стигнах до същия извод — отвърна съдебният лекар. — Но не са професионални. Знам, тъй като дъщеря ми има татуировка и тя изглежда доста по-добре от тези.

— Така е, понеже са направени в затвора със самоделни инструменти и каквото намерят, за да послужи като мастило.

— Откъде знаеш, че не ги е направил, преди да влезе в затвора? — попита Джеймисън.

— Защото видях ръцете му преди тринайсет години. И то няколко пъти. Нямаше татуировки. — Декър се наведе и разгледа белезите от няколко сантиметра разстояние. — Струва ми се, че са използвали кламери и телчета за телбод. И сажди и шампоан вместо мастило. Другите две май са направени от разтопен стиропор. Често срещан вариант при затворническите татуировки.

— Не знаех, че си такъв спец по този въпрос — каза Джеймисън.

— С Декър сме били в много затвори през годините — обясни Ланкастър. — Видели сме доста затворници, целите в татуировки. Някои красиви, други отвратителни.

Декър продължаваше да разглежда татуировките на Хокинс.

— Това е паяжина.

— Хванат в капан — обясни Ланкастър.

— Какво имаш предвид? — попита Джеймисън.

— В затвора се е чувствал като в капан — каза Декър. — Символизира присъдата.

— Тази тук прилича на сълза — заяви Джеймисън и посочи втората татуировка до сгъвката на лакътя.

— Точно така — кимна Декър.

— А това какво означава?

Ланкастър и Декър се спогледаха. Той отговори приглушено:

— Понякога означава, че човекът е бил изнасилен в затвора. Обикновено се поставя на лицето, за да я виждат всички.

— Ужасяващо! — потръпна Джеймисън.

Декър затвори очи и усети, че му се гади.

С моя помощ те пратиха зад решетките, защото може би претупах разследването.

Джеймисън, която го наблюдаваше внимателно, сложи длан върху ръката му. Той отвори очи и се дръпна рязко. Изобщо не забеляза оскърблението в погледа ѝ.

Ланкастър се взря в последната татуировка, разположена непосредствено до сълзата.

— Никога не съм виждала такава — отбеляза тя.

— Прилича на звезда, пронизана от стрела — каза Джеймисън. Тя погледна Декър и попита: — Имаш ли някакви идеи?

— Никакви — отвърна той и се обърна към съдебния лекар: — В какъв стадий е било заболяването му?

— В доста напреднал. Ако не е бил куршумът, щеше да поживее още няколко седмици. Честно казано, учуден съм, че е бил в състояние да се движи.

— Хокинс призна, че се държи благодарение на медикаменти, които си купува от улицата — обясни Джеймисън.

— Токсикологичният анализ ще покаже какво има в кръвта му. В стомаха не открихме нищо — нито храна, нито каквото и да било друго. Предполагам, че не е имал апетит на този етап от заболяването. Явно е бил силен човек, щом не е бил на легло при такива болки.

— Възможно е желанието да докаже, че е невинен, да му е давало сила — отбеляза Декър.

— Нещо друго интересно? — попита Ланкастър.

— Дрехите му са прибрани в плик за веществени доказателства.

Ланкастър погледна Декър.

— Хокинс имаше малък платнен сак. Отнесохме го в управлението, в него нямаше почти нищо, но вероятно ще искаш да го прегледаш.

Декър кимна, без да откъсва очи от тялото.

Три татуировки. Паяжината изглеждаше най-стара. Това беше логично. Когато Хокинс бе попаднал зад решетките, вероятно беше кипял от гняв, особено ако наистина бе невинен. Татуировката с паяжината беше сред малкото начини да даде израз на този гняв. Сълзата вероятно се бе появила по-късно.

Оставаше третата, неразгаданата. Звездата, пронизана от стрела. Декър нямаше представа какво означава тя. Защото именно тази татуировка изглеждаше най-скорошна. Личеше си, че в последно време Хокинс е слабеел, вероятно от болестта. Първите две татуировки показваха следи от загубата на тегло — бяха набръчкани. Но не и звездата. Освен това тя не беше избледняла. Хокинс вероятно я бе направил малко преди да излезе от затвора.

Щом като се бе сдобил с нея точно преди освобождаването си, вероятно тя имаше по-специално значение за него.

Декър не беше забелязал липсата на кални отпечатъци в къщата навремето, но сега беше твърдо решен да не пропуска нищо.

Разследващите убийства рядко получаваха втори шанс. Затова Декър нямаше никакво намерение да се издъни.

Отново.