Изкупление

68

— Ние… Вижте… струва ми се, че има проблем.

Декър се взираше в Брад Гардинър, който стоеше на прага на дома си бял като платно и целият трепереше. Декър току-що беше почукал на вратата, а Гардинър му беше отворил.

— Какъв проблем? — попита Декър.

— Мици… Заключила се е в спалнята и отказва да излезе. И… и мисля, че има пистолет. Заплашва да се самоубие… или да застреля всеки, който влезе през вратата.

— Повикахте ли полиция?

— Аз… Не. Не знам какво да правя.

— Има ли някой с нея? Синът ви?

— Не, той е на училище, слава богу!

— Някой друг?

— Освободих прислужницата, когато… когато нещата излязоха от контрол.

— Защо сте си у дома по това време?

— Забравих едни документи. Върнах се да ги взема. Мици се разкрещя, когато се опитах да отворя вратата на спалнята.

— Добре, взела ли е някакви наркотици? Пила ли е алкохол?

Гардинър едва се сдържаше да не избухне в плач.

— Не знам. Какво става, по дяволите?

— Покажете ми къде е Мици.

Декър го последва по коридора и след секунди двамата се озоваха пред вратата на спалнята.

— Скъпа, господин Декър е тук.

— Разкарай го от дома ми! — изкрещя Мици.

— Госпожо Гардинър? — каза Декър.

В следващия миг и двамата отскочиха назад, защото тя стреля през вратата.

Куршумът прониза дървото, прелетя покрай тях и се заби в стената зад гърба им.

— За бога! — извика Гардинър и се свлече разтреперан на пода.

Декър се наведе и допълзя до него.

— Какъв е пистолетът ѝ?

— Има… има зиг-зауер. Аз ѝ го купих. Тя сама си го избра.

— Какъв модел?

— Ами…

— Помислете!

— Р238.

— Как изглежда?

— Малък е. Събира се в дамската ѝ чанта.

— Мини зиг трийсет и осми калибър автоматик?

— Да, този.

— Стандартен пълнител или нещо по-специално?

— Не, стандартен.

Декър кимна.

— Обадете се в полицията и чакайте колегите до входната врата.

— Какво правите двамата там? — изкрещя Мици и изстреля нов куршум през вратата.

Гардинър хвърли последен поглед към спалнята и запълзя на четири крака по коридора. После се изправи и хукна навън. Декър мина встрани от вратата на спалнята, стана и каза:

— Мици, аз съм Еймъс Декър.

— Казах ти да изчезваш от дома ми, копеле мръсно!

— Трябва да поговорим.

— За какво? Съсипа ми живота! За какво друго можем да говорим, боклук такъв?

— И как точно ти съсипах живота?

Отекна нов изстрел. Куршумът се заби в стената на една педя под първите два.

— Много добре знаеш как. Ти… ти изкопа цялата тази гадост отпреди толкова години. Без да ти пука как ще се отрази на хората. Как ще се отрази на мен! Мръсник такъв! — изкрещя Мици Гардинър.

Последва нов изстрел. Декър трепна, когато куршумът прониза вратата, но не помръдна от мястото си.

— Никога не съм искал да ти навредя.

— Как пък не! Точно това целиш!

Тя стреля отново и този път куршумът отцепи голяма треска.

— Виж, ако спреш да стреляш, можем да поговорим.

— Няма да говоря с теб. Ще се самоубия.

— Защо ще се самоубиваш?

— Защото с живота ми е свършено!

— Съпругът ти не смята така. Нито пък синът ти.

— Да не си посмял да говориш за сина ми! Той е единственото хубаво нещо, което някога ми се е случвало!

— Непременно ще трябва да поговорим за него, след като възнамеряваш да го оставиш без майка.

Мици заплака. Декър я чуваше съвсем ясно през вратата.

Той реши да рискува и надникна в спалнята през една от дупките от куршуми. Мици Гардинър лежеше на леглото. Беше само по тениска; виждаха се голите ѝ дълги и бледи крака. Пистолетът беше в дясната ѝ ръка.

— Мици, мога да ти помогна, ако ми позволиш.

— Никой не може да ми помогне. Вече не.

— Аз не смятам така.

— Нали ти казах да се раз караш!

Декър приклекна рязко, тъй като този път Мици Гардинър стреля не по вратата, а през стената. Куршумът трябва да беше ударил пирон под мазилката или нещо подобно, защото се отклони под странен ъгъл и едва не попадна в лицето на Декър.

Той остана ниско наведен; дишаше тежко и се чудеше кога ли ще дойдат ченгетата.

— Не мога да те оставя в това състояние. Опасявам се, че ще се нараниш.

— Правиш се на Шерлок, а? Няма просто да се нараня, идиот такъв! Имам доста по-сериозни намерения.

— Рейчъл Кац не би искала да ти се случи нещо лошо, Мици. Тя ти помогна да промениш живота си. А сега лежи в болница и се бори за собствения си живот.

Мълчание. Изминаха няколко секунди.

— Не знаеш нищо!

— Знам много, Мици. Но бих искал да науча още повече.

— Идваш тук и… и ме обвиняваш, че съм натопила собствения си баща.

— Тогава ми кажи, че не си го направила. Кажи ми, че си невинна.

— И да го направя, няма да ми повярваш.

— Опитай.

Тя отвърна със сподавен глас:

— Виж… сложно е.

— Повярвай ми, наясно съм. Но защо ли подозирам, че Рейчъл Кац изобщо не е знаела какво предстои? Ти също не си била предупредена какво ще последва, нали, Мици? Някой ви е използвал. И двете. И сте си мислили, че няма как да се измъкнете от капана.

— Аз… аз не искам да говоря затова.

— Ще ти се наложи.

— Майната ти, Декър!

Той се метна на пода точно когато куршумът прониза вратата. Миг по-късно скочи на крака, хвърли се върху вратата и я разби. Мици го гледаше изумено как се втурва към леглото. Тя се прицели в него и натисна спусъка.

Щрак. Щрак.

Той издърпа пистолета от ръката ѝ и го прибра в джоба си. После я погледна и обясни:

— Стандартният пълнител на твоя мини зиг-зауер побира седем патрона. — Погледна дупките във вратата и стената и допълни: — Току-що изстреля последния.

Декър се обърна с гръб към нея, а тя се зави с един чаршаф и изкрещя:

— Изчезвай оттук!

— Не мога. Трябва да изчакам полицията.

Тя сякаш се обърка.

— Защо?

— Като за начало, защото се опита да убиеш мен и мъжа си.

— Не е вярно. Исках да ви накарам да ме оставите на мира.

— Не съм убеден, че съдът ще приеме това обяснение. Стреляш ли по някого, значи имаш намерение да го убиеш.

Устните ѝ затрепериха.

— Искаш да кажеш, че ще отида в затвора? Но аз съм невинна!

— Като баща ти, нали? Той също беше невинен. Но въпреки това отиде в затвора. А после някой го застреля. Не го остави да умре спокойно.

Декър седна на ръба на леглото и я погледна.

— Сега е моментът, Мици. Намираш се на кръстопът. Време е да вземеш правилното решение. Да поправиш грешките, които си допуснала. Ще го направиш ли? Ще намериш ли сили?

— Какво ще стане, ако откажа?

Тя присви крака под себе си и се загърна по-плътно със завивките.

— Много просто. Ще отидеш в затвора.

— И бездруго ще отида.

— Не е задължително. А може да си останеш вкъщи и да чакаш някой да се опита да те убие, както постъпиха с Рейчъл Кац.

Декър погледна към нощното шкафче и се изплаши, като видя полупразно шишенце хапчета.

— Колко взе? — попита рязко той.

— Не много — отвърна колебливо тя.

— Какво означава това?

— Четири-пет.

Декър вдигна шишенцето и прочете етикета.

— За бога, Мици! — извика той, грабна телефона, набра 911 и помоли да изпратят линейка. Колкото се може по-бързо. Евентуална свръхдоза.

Тя се облегна на таблото на спалнята и се огледа. А после каза с усмивка:

— Животът ми е перфектен, нали?

— Ти ми кажи.

— Не виждаш ли? Прекрасен дом, прекрасен съпруг, прекрасно дете. — Мици отви голите си крака и продължи: — Прекрасно тяло! — Почука зъбите си с пръст. — Прекрасни фасети, които да скрият грозните почернели зъби. — Загърна се отново и усмивката ѝ помръкна. — Грозното и черното обаче остават скрити. Не мога да се отърва от тях. Те винаги ще бъдат с мен.

— Но ти си се променила. Положила си много усилия. Проявила си воля и решителност. Не всеки би могъл да се похвали с подобно нещо.

— Аз… аз трябваше да го направя или да умра — отвърна Мици и изгледа предизвикателно Декър. — Избрах да живея.

— Радвам се. Имаш семейство. И син, който разчита на теб. Така че отново трябва да избереш живота.

Устните ѝ потрепериха. Тя разтърка очи.

— Но сега… всичко свърши. Не знам какво… какво…

Декър забеляза, че очите ѝ се премрежват, а чертите на лицето ѝ се отпускат. Той изчака няколко секунди и попита с тих спокоен глас:

— Случайно да имаш „Наркан“?

Мици Гардинър се усмихна и поклати глава.

— Той е за наркоманите. Аз не съм наркоманка. Вече не. Аз съм господарката на имението. Аз съм принцеса. А принцесите са съвършени, всички това казват.

— Сигурна ли си, че си взела само четири-пет хапчета? — попита Декър.

Тя се протегна като котка.

— Може и да са били повече. Не си спомням — отвърна, отпусна се назад и затвори очи.

— Не заспивай, Мици! Не заспивай!

Декър седна до нея и я зашлеви през лицето. Шамарът не можеше да замени дори половин доза „Наркан“, но той трябваше да направи нещо.

— Ей! — ядоса се тя и замахна към него. — Ти… ти ме удари.

— Натопила си баща си. Защо?

Тя не отговори.

— Защо? — повтори Декър и я разтърси. — Говори!

— Направих го за дрога.

— За дрога? Имаш предвид за теб?

Мици махна с ръка.

— Глупости. За мама. Морфин. За интравенозно… вливане. Чист морфин. Направо от болницата. Давах ѝ го, д-докато умря. И тя… умря в м-мир. Само това… успях да направя за нея. Но все пак е… н-нещо, нали?

— Да. Кой ти даде морфина?

— Те.

— Кои са те?

Тя отново махна с ръка.

— Ти знаеш. Те!

После се прозя и затвори очи.

Декър я зашлеви отново. Този път Мици не се оплака. Но и не отвори очи.

В далечината се чуваха сирени.

Той я сграбчи за раменете и я задържа изправена, докато тялото ѝ не започна да се накланя настрани.

— Какво ти обещаха, Мици? Нов живот? Ново… какво? Рейчъл Кац ли ти помогна? Тя ли ти беше ментор?

— Тя е д-добър човек — промълви Мици. — Тя м-ми помогна.

— Не се съмнявам. И така, убили са съпруга ѝ и Дон Ричардс. И останалите. И са натопили баща ти.

— Натопиха… го.

— Как се свързаха с теб?

— Ка… Кар…

— Карл Стивънс. Да, той е бил посредникът. Но за кого работеше Карл?

— Той е мъртъв. Ти ми каза… той е м-мъртъв.

Сирените приближаваха.

— Той е мъртъв, но ти не си. Разкажи ми какво стана.

Тя поклати глава.

— П-прекалено к-късно е.

— Никога не е късно да кажеш истината.

Мици Гардинър се свлече на една страна. Декър я зашлеви отново. Никакъв резултат. Сирените се чуваха все по-силно. После замлъкнаха. Линейката беше пред вратата.

— Да, Карл Стивънс е мъртъв. Но за кого работеше той? Тези хора имат ли нещо общо с „Американ Грил“? Бил Пейтън? Познаваш ли го? Пейтън?

Тя отвори очи.

— Пей-тън.

— Да, Пейтън. Управителят на „Американ Грил“. Той ли се свърза с теб? Той ли поиска да натопиш Мерил? — Декър яростно я разтърси. — Той ли беше?

Мици отново затвори очи и се отпусна безжизнена в ръцете му.

По коридора отекнаха тежки стъпки. Вратата се отвори и в спалнята влетяха трима парамедици.

Декър извика:

— Еймъс Декър, ФБР. Взела е хапчета от това шишенце. Повече от пет. Струва ми се, че е в безсъзнание.

Един от екипа грабна шишенцето и прочете етикета.

— Добре, направете място.

Декър стана и се отдалечи от леглото, а парамедиците се скупчиха около Мици. Тялото ѝ се разтърси от мощни конвулсии, след което изведнъж застина. Един от парамедиците впръска „Наркан“ в ноздрата ѝ. Тя не помръдна няколко секунди, после се изправи рязко и издиша силно.

— Добре, госпожо, отпуснете се, успокойте се… Ще ви откараме в болница за преглед…

— К-какво?

Мици Гардинър отново се отпусна и падна настрани.

— По дяволите! — изруга парамедикът и впръска „Наркан“ в другата ѝ ноздра.

Тялото ѝ потръпна, но тя така и не дойде на себе си.

Парамедиците започнаха да ѝ вливат физиологичен разтвор и да ѝ мерят кръвното налягане и пулса.

— Кръвното е много ниско. Дишането е едва доловимо — каза един от тях. — Стойностите са критични. Мисля, че е взела още нещо, освен онези хапчета. Трябва да я закараме в болница. Веднага!

Тримата тъкмо качиха Мици Гардинър на носилката, когато Декър забеляза нещо.

— Чакайте малко, къде е съпругът ѝ?

— Кой? — попита единият парамедик.

— Съпругът ѝ. Висок мъж. Той ви отвори.

— Никой не ни е отварял. Вратата беше отключена. Ориентирахме се по шума.

Декър излезе тичешком от спалнята, хукна по коридора и излезе навън. Когато пристигна тук, до входа беше паркирано ауди последен модел.

Сега го нямаше.

Огледа улицата.

От Брад Гардинър нямаше и следа.

А той не знаеше защо е изчезнал.

Кога най-накрая ще стигна до дъното на тази проклета история?