Изкупление

23

На следващия ден Декър отиде до старата къща на семейство Хокинс.

В нея явно живееше някой. На алеята отпред бе паркиран автомобил.

Той изкачи стъпалата пред входната врата, докато оглеждаше играчките, разхвърляни из двора. Почука и след миг чу детски викове и драскането на нокти на животно по пода, последвани от уверените стъпки на възрастен. Вратата се отвори и на прага застана трийсетинагодишна жена. Кестенявата ѝ коса бе хваната на опашка, а лицето ѝ изглеждаше уморено като на всяка майка с малки деца. Сякаш за да потвърдят наблюденията му, зад нея надзърнаха три личица.

— Какво желаете? — попита тя и го огледа. — Само да ви предупредя, че амбулантните търговци не са добре дошли в квартала.

— Нищо не продавам — отвърна Декър и извади служебната си карта от ФБР.

Жената я погледна и отстъпи крачка назад.

— Федерален агент ли сте? — попита недоверчиво. — Мислех, че те носят костюми.

— Повечето, но аз не съм от тях. Не е лесно да си намеря костюм.

Тя го огледа отново и кимна.

— Да, виждам. С какво мога да ви помогна?

— Откога живеете тук?

— От две години. За какво става въпрос?

— Преди десетина години тук живееше семейство Хокинс. — Декър погледна децата и попита: — Дали ще бъде възможно да поговорим насаме?

Жената се извърна към хлапетата — две момченца близнаци и едно момиченце на възраст между три и пет.

— Опасявам се, че няма как да остана сама и за минутка — отвърна тя с примирена усмивка. — Защо не влезете?

Жената поведе Декър навътре, а децата отстъпиха назад, вперили уплашени очички в огромното му тяло.

— Деца — каза тя, — в кухнята има бисквити. Но само по една! После ще проверя.

Трите хлапета хукнаха към кухнята. Последва ги дребен териер с къдрава козина, който се изстреля иззад един шкаф, където явно се беше заврял от страх.

— Ех, Пийчис, страхотно куче пазач си, няма що! — подхвърли жената. — Какво се е случило с онова семейство?

— Ще стигна и дотам, но се съмнявам, че имаме много време, преди да се върнат децата ви. Някога зад стената на дрешника в спалнята беше открит пистолет, използван при тежко престъпление. Бих искал да огледам там.

Жената не скри изненадата си.

— Божичко! Нищо не ни казаха, когато купувахме къщата. Брокерите не трябва да крият такава информация. Кога е станало?

— Преди тринайсет години. Но престъплението не е извършено в тази къща.

— Още ли не сте открили извършителя?

— Напротив. Беше в затвора, после излезе. Преди няколко дни го убиха.

— О, господи! Но след като е бил осъден за престъплението, свързано с това оръжие, защо е нужно да видите мястото, където е било открито?

— Защото не съм убеден, че той наистина го е извършил.

На лицето ѝ се изписа разбиране.

— Аха, искате да кажете, че това е като онези случаи в „Забравени досиета“. Обичам такива сериали. Не че напоследък ми остава време за телевизия.

— Да, като онези случаи. — Декър чу тропот по коридора. — Мисля, че кавалерията се връща. Е, ще ми позволите ли да погледна?

— Да, заповядайте — отвърна жената и го поведе към спалнята. — Съжалявам, че е толкова разхвърляно. Едва намирам време да си измия зъбите с тези малки бандити.

— Разбирам.

Отнякъде долетя трясък, последван от кучешки лай и детски плач.

— Ох! — възкликна притеснено жената.

— Вижте какво става. Няма да се бавя.

— Благодаря! — Тя хукна по коридора и извика: — Каква беля направихте сега?

Декър отмести закачалките с дрехи и освети с фенерчето си задната стена на дрешника. После погледна наляво, където се намираше панелът, който търсеше. Удари леко с юмрук. Кънтеше на кухо. Удари и по останалите две стени. Същият звук. Ставаше въпрос за най-обикновен гипсокартон.

Явно помещението беше ремонтирано и Декър нямаше какво повече да гледа. Припомни си първия път, когато бе видял скривалището. Панелът беше свален — просто изрязан, а после върнат на място. Следите не бяха заличени добре, което обясняваше защо полицаите го бяха открили толкова бързо.

Декър си спомняше, че зад отвора имаше доста пространство. Именно там бяха открили кутията с пистолета. По тях нямаше отпечатъци. Декър огледа пода. Дрешникът беше застлан с мокет, като че ли същият от едно време. Той коленичи и освети пода.

Какво правиш, Декър? Да не би да си въобразяваш, че ще откриеш улика върху проклетия мокет? След толкова години?

Най-сетне си призна, че е започнал да се хваща за сламки. До момента не беше открил нито една насочваща следа. Нито при разследването на онези престъпления отпреди години, нито на убийството на Мерил Хокинс.

Той се изправи и излезе от спалнята.

Само за да се сблъска със стена от полицаи, зад които стоеше ухиленият до уши Блейк Нати.