Изкупление

26

Декър тъкмо си беше легнал.

Арестът и съдебното заседание му се бяха отразили далеч по-сериозно, отколкото си позволяваше да покаже. И след като човек като Чилдрес му дишаше във врата, разкриването на истината щеше да стане по-трудно. Не че сега беше лесно.

Завъртя се на една страна и удари с юмрук по възглавницата, за да му стане по-удобна.

Абсолютната му памет беше и благословия, и проклятие. Тя му предоставяше изумителни инструменти, за да върши успешно работата си, но същевременно го затваряше в неразрушима затворническа килия от спомени, които при всеки друг човек щяха да избледнеят с времето.

Беше доволен, че Ланкастър вече не работи по случая, а Джеймисън се е върнала във Вашингтон. Предпочиташе сам да преодолява трудностите, свързани с това разследване. А след края му можеше да напусне Бюрото и да се захване с нещо друго. Всъщност може би изобщо нямаше да има този избор. Осъзнаваше, че недоволството на Богарт от решенията му да води собствени разследвания расте. ФБР олицетворяваше много неща и едно от тях беше бюрокрацията с нейните строги правила и процедури. Декър не можеше да продължи да ги пренебрегва, без да понесе съответните последствия.

Нищо чудно отново да остана сам след този случай.

Тъкмо преди да започне да се самосъжалява, на вратата се почука. Той изпуфтя и погледна часовника си. Наближаваше единайсет. Завъртя се на другата страна и затвори очи.

Ново почукване.

Реши да не обръща внимание.

Почукването премина в блъскане.

Декър скочи от леглото, обу си панталона, прекоси малката стая и рязко отвори вратата, готов да се скара с всекиго. Или нещо по-лошо, ако завареше Нати на прага.

Не беше Нати.

Пред него стоеше Мелвин Марс, висок почти метър и деветдесет, планина от мускули с тегло около сто и десет килограма.

Декър бе толкова изненадан, че примигна, след което затвори очи за секунда. Когато ги отвори, Марс продължаваше да стои на прага на стаята му.

— Не сънуваш, Декър — усмихна се той. — И не съм кошмар.

Двамата бяха бивши съперници по колежанските футболни терени и се бяха срещнали отново, когато Марс — номиниран някога за трофея „Хайсман“ и първи избор в драфта на НФЛ като полузащитник от Тексас — се бе озовал зад решетките, осъден на смърт за убийство. Малко преди да бъде екзекутиран, друг човек бе признал вината си за извършеното престъпление.

Декър му бе помогнал да докаже невинността си. Марс беше напълно оправдан и получи огромно парично обезщетение както от федералното правителство, така и от щата Тексас като компенсация за несправедливата присъда и жестокото расистко отношение на надзирателите в затвора. Беше собственик на жилищната сграда във Вашингтон, в която живееха Декър и Джеймисън, и отдаваше апартаменти под наем на онези, които работеха здраво, но въпреки това не можеха да си позволят високия жизнен стандарт на столицата. Марс си имаше приятелка, с която и той, и Декър се бяха запознали по време на друго разследване. Харпър Браун работеше за военното разузнаване. За разлика от Марс тя беше от богато семейство, но двамата мигновено си бяха допаднали. Последните новини, които Декър бе чул от тях, бяха от пътуването им из Средиземноморието.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Декър.

— Бях наблизо.

Декър го изгледа недоверчиво.

— Алекс ти се е обадила и ти е казала да дойдеш в Бърлингтън да ме държиш под око, нали? Защото в момента тя не може да го прави.

— Ще има ли значение, ако излъжа и кажа „не“?

— Влизай.

Декър затвори вратата след Марс, който се огледа.

— Човече, във ФБР сигурно ти плащат доста щедро, щом можеш да си позволиш толкова луксозно място. Този хотел е поне две класи над „Риц“.

— Навремето живеех тук.

— Знам, Декър. Килията ми в Тексас беше доста по-малка и нямаше прозорец.

— Имаш ли къде да отседнеш? Защото леглото е само едно.

— Вече си взех стая тук. И не съм посочил дата за напускане.

— Можеш да си позволиш по-хубав хотел.

— Никога не съм изпитвал нужда да живея в лукс.

— Съжалявам, че Алекс те е накарала да дойдеш.

— Тя се грижи за теб. Така правят приятелите.

— Каза ли ти какво става тук?

Марс се настани на единствения стол в стаята и кимна, а Декър седна на леглото.

— Да. Объркана история. Какво се случи след нейното заминаване?

Декър започна да разказва. Когато стигна до арестуването си, Марс вдигна ръка и възкликна:

— Чакай, чакай… бил си в ареста? Пари давам да го видя!

— Ситуацията може да се развие така, че да го видиш напълно безплатно. В деня за свиждания.

— Шегуваш се, нали?

— Имам врагове в този град.

— Не може да бъде, Декър — усмихна се широко Марс. — Ти си такъв симпатяга. Сигурен съм, че не би обидил никого.

— Нямаше нужда да идваш, Мелвин.

— Никой не може да ме застави да отида, където и да било. Прекарах двайсет години на едно място против волята си. Имам да наваксвам. Тук съм, защото искам.

— Къде е Харпър?

— Върна се на работа.

— Как беше из Средиземноморието?

— Вълшебно. През живота си не бях виждал толкова много вода. Западен Тексас е ужасно сухо място.

— Отношенията ви сериозни ли са?

— Ние просто се забавляваме, Еймъс. Точно това искаме от връзката си в момента. Ни повече, ни по-малко. — Марс се облегна на стола и се огледа. — Е, какво ще правим? Явно трябва да разрешиш две загадки. Една от далечното минало и друга — отпреди няколко дни.

— Но те са свързани, убеден съм.

— И така, Мерил Хокинс излиза от затвора, идва тук и ти казва, че е невинен. Иска ти и бившата ти партньорка да докажете невинността му и да изчистите името му. И същата вечер някой го убива.

— А вдовицата на една от предполагаемите му жертви изчезва.

— Смяташ ли, че тази Сюзан Ричардс го е застреляла, а после е избягала?

— Не знам, но така изглежда. Още не са открили нито нея, нито колата ѝ. Което е странно.

— Живеем в доста голяма страна. Човек лесно може да изчезне. Както моят баща.

— Баща ти е имал по-голям опит в това отношение, отколкото, предполагам, има Сюзан Ричардс. А и той е изчезнал преди появата на социалните мрежи и смартфоните с камери.

— Фактите говорят сами за себе си — сви рамене Марс. — От тази жена няма и следа. А ти още не си отговорил на въпроса ми. Откъде ще започнем?

— Трябва да разрешим престъплението отпреди тринайсет години, за да имаме шанс да заловим убиеца на Хокинс.

— Успя да се справиш с моя случай, който беше още по-стар. Така че залагам на теб.

— Аз лично не бих заложил.

— Върни се назад във времето. Знаеш какво направи, когато започна разследване заради мен. Действай по същия начин.

— Разговарях със свидетелите от едно време. С вдовиците. С дъщерята. С единствените останали съседи…

— Ами първите полицаи, пристигнали на мястото? Съдебният лекар?

— Ченгетата отдавна напуснаха управлението. Махнаха се от града. Съдебният лекар почина преди три години.

— Но си пазиш цялата документация ей тук, нали? — попита Марс и почука с пръст по челото си.

— Не цялата, защото… защото навремето не прочетох всичко. Особено доклада на съдебния лекар… Не го прочетох внимателно.

Марс повдигна вежди. Декър забеляза реакцията му.

— Когато поех случая, работех в отдел „Убийства“ едва от пет дни. Това не ме извинява, разбира се. Но пръстовият отпечатък и ДНК анализът бяха неоспорими доказателства… така поне смятах. Не се отнесох с нужната сериозност и прецизност към останалите улики, което може да е струвало първо свободата на Хокинс, а после и живота му.

— Това само показва, че си човек, Декър. Между другото, имах известни съмнения — ухили се Марс.

— Не би трябвало да допускам грешки… особено такива.

— Сега се опитваш да се реваншираш. И правиш всичко по силите си. Какво повече можеш да искаш от себе си?

Когато Декър не отговори, Марс продължи:

— Има ли и друго, Еймъс? Променил си се. Нещо те измъчва. И не е само онова разследване, което може да си объркал преди години. Сподели с мен, приятелю. Не мога да ти помогна, ако не знам какво става.

— Някои хора са обречени да бъдат сами, да работят сами… просто да бъдат единаци.

— И предполагаш, че може би ти си един от тях?

— Знам, че съм от тях, Мелвин.

— Аз бях сам двайсет години, Еймъс. Съвсем сам зад решетките, сам между бетонни стени. И с мисълта за смъртоносната инжекция, която можеше да ми забият всеки миг.

— Логиката ти ми убягва.

— Добре тогава, ще ти го обясня по съвсем прост начин. Аз също бях убеден, че съм обречен да бъда сам. Смятах, че животът няма да ми поднесе нищо друго. Но сгреших. Позволих на обстоятелства, които не бях в състояние да контролирам, да предопределят живота ми. А това е по-лошо от самозаблудата. Защото в случая заблуждаваш душата си.

— И смяташ, че аз правя същото?

— Алекс ми каза защо сте дошли в града. За да отидеш на гробовете на близките си.

Декър извърна поглед.

— Чувстваш се обвързан с това място и аз те разбирам. Но работата е там, че не си. Заминал си, постъпил си на работа във ФБР. Ако не беше, щях да гния в онзи затвор в Тексас или може би вече да съм мъртъв. Но сега не говорим за мен, а за теб.

— Май сгреших, като напуснах Бърлингтън — каза Декър.

— Може да си сгрешил, може и да не си. Важното е, че си направил този избор. Ти притежаваш феноменална памет, Еймъс. Можеш да запомниш всичко, абсолютно всичко. Знам, че това е и благословия, и проклятие. Едва ли може да е по-лошо, като се има предвид случилото се със семейството ти. Но не забравяй добрите неща. Щастливите моменти. Тях също помниш така ясно, сякаш са се случили вчера. Аз не мога да си спомня дори лицето на майка ми. Не мога да си спомня как ме гали по главата или как ми се усмихва. Не мога да си спомня нито един рожден ден като малък. Ти обаче си спомняш всички тези неща. И дори да заминеш за Сибир, дори да попаднеш в жестока снежна буря, можеш просто да затвориш очи, да се пренесеш в дома си, да вечеряш с жена си… Да държиш ръката ѝ. Или да приготвиш Моли за училище. Да ѝ прочетеш приказка. Всичко е тук, приятелю. Всичко е тук.

Декър вдигна поглед.

— Точно заради това ми е толкова трудно, Мелвин — отвърна той с треперещ глас. — Винаги ще съзнавам ясно, сякаш е било вчера, колко много съм изгубил.

Марс се надигна от мястото си, седна до своя приятел и преметна масивната си ръка върху широките му рамене.

— Такъв е животът, приятелю. Поднася ни и добро, и лошо. Но не бива да позволяваш на второто да засенчи първото, защото именно то е важното. Поддържай го живо и тогава ще се справиш с всичко. Библейска истина.

Марс и Декър се умълчаха, но всеки от тях бе наясно с чувствата и мислите на другия, както се случва често при близки приятели.