Изкупление

70

Обаждането постъпи в един през нощта. От „Американ Грил“ излизал дим. Вероятно ставало въпрос за пожар. Отзоваха се два противопожарни екипа плюс полицейски патрул.

Декър, Марс и Ланкастър вървяха по петите на ченгетата от „Палежи“, които пристъпиха към обгърнатия в облаци пушек ресторант. Пожарникарите съобщиха, че са видели само дим, но не и пламъци.

Логично беше, тъй като димките, поставени по-рано на покрива и в контейнерите за боклук отзад, нямаше как да разпалят огън.

Декър погледна Чък Уолтърс, шефа на отдел „Палежи“.

— Струва ми се много подозрително, Чък. Трябва да проверим вътре и да открием откъде е тръгнал димът. Възможно е всичко това да е било за отвличане на вниманието, а в самия ресторант наистина да има нещо запалено, което да се разгори, след като си тръгнем.

Всъщност основания за подобни опасения нямаше, но Чък кимна и каза:

— Абсолютно. Човек никога не знае какво може да се крие вътре.

— Именно — съгласи се Декър.

Да се надяваме, че сега вече ще научим.

Пожарникарите разбиха входната врата на заведението, с което незабавно задействаха алармата на охранителната система. Един от тях пристъпи към контролния панел и въведе специален код, с който я изключи.

— Системата генерира телефонно обаждане до предварително зададен номер — каза Ланкастър.

— На това се надявам — отвърна Декър.

Пожарникарите влязоха първи и след оглед, продължил двайсетина минути, обявиха, че всичко е наред.

— Добре. Трябва да претърсим всички помещения за наличието на запалителни материали — каза Декър и включи осветлението. — Проверете навсякъде! Действайте!

Беше ред на полицията.

Декър се насочи директно към кухнята, следван от Ланкастър и Марс. Беше просторна, безупречно чиста и подредена, всички маси и уреди бяха от неръждаема стомана. През следващия един час тримата я огледаха сантиметър по сантиметър.

Декър се облегна на една от масите с ръце, скръстени на гърдите.

— Няма да е лесно — обади се Ланкастър.

— Много хора влизат и излизат от кухнята, включително такива, които не са посветени в тайната. Затова входът ще е добре замаскиран. И същевременно — леснодостъпен.

Ланкастър се огледа.

— Не виждам нищо, което да отговаря на това описание. Освен ако не търсим капак в пода.

— Навсякъде има плочки. Капак в пода ще бие на очи — отвърна Марс.

Декър се оттласна от масата и влезе в голямото хладилно помещение. Беше около три метра дълго и два и половина широко. Той затрепери от студ, докато проверяваше внимателно всички рафтове и наредените по тях хранителни продукти. После излезе и го огледа от външната страна.

— Някой да има ролетка?

Ланкастър и Марс нямаха, но един от полицаите му донесе измервателно колело от багажника на патрулния си автомобил, което използваше при възстановки на пътни инциденти.

Декър взе колелото и премери от външната страна дължината на хладилното помещение, а след това и ширината.

Запамети размерите, после влезе вътре и направи същото. Сравни резултатите и каза:

— Разминаването в дължината е шейсет сантиметра. Тази стена е с шейсет сантиметра по-дълга отвън, отколкото отвътре. Ширините не съвпадат с повече от четиресет сантиметра.

— Но как е възможно? — учуди се Ланкастър. — Да не би да има носеща стена отзад или отстрани?

— Защо ще е само зад хладилното, а не по цялата дължина на кухнята? — попита Марс.

Декър влезе отново в хладилното, следван от Марс и Ланкастър, и се насочи право към задната стена.

— Мелвин, помогни ми със стелажите.

Двамата едри мъже отместиха тежките стелажи, отрупани с хранителни продукти. Когато приключиха, пред тях се появи най-обикновена на вид стена. Декър я освети внимателно. Накрая приклекна и опипа долния ѝ ръб.

Ланкастър започна да зъзне.

— Какво ще кажете да побързаме? И да приключим, преди да получа хипотермия.

Декър се изправи и огледа стената.

— Не виждам бутон или нещо такова. Всъщност подобно решение би било прекалено рисковано. Някой влиза по случайност, вижда го, натиска го и, хоп, тайната ти е разкрита!

— Не забелязвам и процепи в стената — отбеляза Марс. — Дори да има тайна врата, просто не я виждам.

Декър огледа стелажите, които бяха преместили.

— С тези рафтове отпред и с всичката храна върху тях, никой не би могъл дори да се приближи до нея.

— Какво означава това?

Декър опря длани в стената.

— Означава, че стената може да е врата.

Той запъна крака в пода и натисна. Цялата стена се отмести назад. Вляво се показа врата. Декър я отвори и видя началото на тясно стълбище.

— Сезам, отвори се! — измърмори Марс.

Тримата заслизаха по стълбите в индианска нишка и се озоваха в съвсем тъмно помещение. Включиха фенерчетата си.

Видяха бюра, карти по стените, компютри, телефони, стелажи с дрехи, купчини дебели папки, всевъзможна офис техника… Една част от помещението беше отделена с дълга завеса и образуваше ниша с размери два на три метра. Лампите изведнъж светнаха и когато Марс и Декър се обърнаха, видяха, че Ланкастър е намерила ключа за осветлението.

— Не обичам да стоя на тъмно — каза тя и изключи фенерчето си.

— За бога, какво е това място? — удиви се Марс.

Декър пристъпи към едно от бюрата. В ъгъла му имаше някаква машина. Той разгледа нещата, разпръснати по плота.

— Тук произвеждат фалшиви самоличности — обяви Декър и взе някаква шофьорска книжка от Вирджиния.

От снимката го гледаше млад мъж. Франк Сондърс, роден през 1993 г., местожителство Маклейн, Вирджиния.

— Видях този младеж да работи в ресторанта като стажант. Но се казваше Даниъл, а не Франк.

Марс държеше в едната си ръка цяло тесте кредитни карти, а в другата — американски паспорти и свидетелства за раждане.

— Не съм специалист, но тези ми изглеждат съвсем като истински.

Ланкастър дръпна завесата и пред погледа ѝ се разкри полева операционна. Върху метална маса бяха подредени най-различни хирургически инструменти. До нея имаше бутилки с кислород, манипулационна лампа на колелца и стойка за венозни инфузии, от която висяха празни банки. Покрай стената бяха разположени най-различни пациентни монитори.

— Започвам да се плаша! — възкликна Ланкастър. — Наистина ли са оперирали хора тук, долу? — Тя посочи големия умивалник в ъгъла на нишата. — Сигурно там са си миели ръцете, преди да започнат.

Марс разглеждаше стелажите с дрехи.

— Осигурили са всичко необходимо. Както за мъже, така и за жени. — Той вдигна една перука и добави: — Включително и подобни неща.

Върху всяко бюро имаше поне по един компютър, а до него — купища документи. Декър взе няколко листа, оставени най-отгоре.

— Какво е това? — каза Ланкастър и пристъпи към него.

— Списък с градове из цялата страна. До всеки град е поставен знак X. — Той посочи картите на стената. — Вероятно документите са свързани с червените и зелените точки върху картите. Изглежда, са проникнали дори и в най-големите градове.

Декър взе друг документ.

— Прилича на биография. Дата на раждане, професионален опит, семейно положение… — Впери поглед в долния ъгъл на страницата и прочете на глас: — „Гардинър и съдружници“.

— Брад Гардинър? — попита Ланкастър.

— Да, той нали се занимава с наемане на персонал.

— Което не е незаконно — каза Марс, огледа се и добави: — Но онова, което са вършили тук, определено е.

— Колко е законно, зависи от това кого назначаваш на съответните работни места — отвърна Декър.

Той огледа операционната маса и хирургическите инструменти.

— Очевидно са правили пластични операции. Дрехите, перуките, фалшивите шофьорски книжки, паспорти, актове за раждане, измислените биографии… Все неща, необходими за създаването на нова самоличност. След което Брад Гардинър е предлагал тези хора на различни длъжности из цялата страна. А той не се е занимавал с подбор на сервитьорки или камериерки. Ставало е въпрос за позиции в огромни финансови и технологични корпорации, в лобистки компании и в държавната администрация. Това ми каза Мици.

— Добре, но какви са тези хора? — попита Ланкастър.

— Хора, създадени тук — отвърна Декър.

— Но все пак трябва да са имали подходящ професионален опит — обади се Марс. — Не можеш да започнеш работа в „Голдман Сакс“, „Гугъл“, „Дженерал Електрик“ или в правителството просто ей така и да не знаеш какво да правиш.

— О, сигурен съм, че са знаели какво да правят — отвърна Декър. — Сега вече е напълно ясно, че не са се занимавали само с пране на пари.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ланкастър.

— Изпирали са хора. Или по-точно, самоличности.