Изкупление

21

— Искаш да кажеш, че си знаела?

Декър се взираше в Ланкастър на следващата сутрин. Седяха в колата ѝ пред Резидънс Ин. Той ѝ беше звъннал, за да каже, че трябва да говори с нея, но предпочита да го направи извън управлението.

— Знаех, че Ърл работи за Рейчъл Кац. Не знаех, че ѝ е алиби. Не го е споменавал. Напоследък почти не разговаряме, особено за работата му.

— Но защо не ми каза, че работи за евентуален заподозрян в убийство, което двамата с теб разследваме?

— Той работи с много хора, не мисля, че това има някакво отношение.

— Естествено, че има. Освен това сега ѝ осигурява алиби.

— Може би ще трябва да се оттегля от разследването — каза Ланкастър.

— Няма „може би“, Мери. Трябва да се оттеглиш.

— Ърл не би излъгал, ако това имаш предвид. Щом казва, че е бил с Кац, значи наистина е така.

— Нямам нищо предвид. Просто смятам, че трябва да се оттеглиш от случая. Всеки адвокат ще направи управлението на пух и прах, ако продължиш работа по него.

Тя извади драже дъвка, пъхна го в устата си и започна да дъвче енергично.

— Ще трябва да говоря с Ърл за това — каза Декър.

— Знам. Мисля, че и аз също.

— Не, Мери, не можеш.

— Той все още ми е съпруг, за бога!

— Но освен това се явява алиби на човек, който има отличен мотив да убие Мерил Хокинс.

— Мамка му! — възкликна Ланкастър и удари по волана. — Тъкмо си мислех, че животът ми не може да стане по-гаден!

— Ти си поискала развод.

— Ърл ли ти каза?

— Не е ли вярно? Нали току-що заяви, че той не лъже?

— Има ли значение, Декър? С брака ни е свършено.

— А жената, с която се среща?

— Тя е свястна. Ърл започна връзката си с Нанси едва след като всичко между нас приключи.

— Да, той ми каза същото. Наистина ли нямаш нищо против да получи попечителството над Санди?

— Ще си го поделим. Както вече ти казах, графикът му е много по-гъвкав от моя. За Санди няма да има толкова много стрес, ако прекарва работните дни с Ърл. Искам да се чувства добре, това е най-важното.

— Добре, откажи се от детето си, щом искаш.

Ланкастър го изгледа гневно.

— Какво право имаш да ми говориш така? Представа си нямаш в какво положение се намирам! Ти напусна и постъпи във ФБР. Затова не се връщай в моя град, за да ми казваш как да си живея живота. — Тя посочи вратата откъм неговата страна и добави: — А сега изчезвай от колата ми.

Декър излезе, но преди да си тръгне, каза:

— Работата е там, Мери, че понякога изпуснеш ли децата си от поглед дори за миг, може повече да не ги видиш.

После затвори вратата и си замина.

По-късно същия ден някой почука на вратата на Декър. Когато той отвори, изненадата му бързо премина в досада.

— Отдавна не сме се виждали — каза усмихнатият мъж в коридора.

Блейк Нати беше следовател в полицейското управление на Бърлингтън. Беше по-възрастен с шест години и навремето заемаше по-висок пост от него, но благодарение на уменията си Декър бързо го засенчи. Нати никога не бе крил колко го е яд на това.

Беше висок метър и седемдесет и три и тежеше около седемдесет килограма. Носеше костюм с кърпичка в предното джобче и позлатени копчета за ръкавели. Голямо конте.

— Какво правиш тук? — попита Декър.

Нати се усмихна още по-широко.

— Идвам от учтивост. Исках да ти кажа, че поемам разследването на случая „Хокинс“. Чух, че Мери се е отказала, след като си ѝ отправил някакви упреци. Трябва да призная, че това малко ме изненада, все пак бяхте партньори…

— Пак нищо не си разбрал, Нати, което показва, че изобщо не си се променил.

Усмивката на Нати се стопи.

— Както казах, исках да съм учтив. И да заявя, че не се нуждаем от услугите ти по случая.

— Разговаря ли с капитан Милър? Защото той няма нищо против да работя по това разследване.

— Милър е подчинен на шефа на полицията. А той е на друго мнение.

— Добре. Предполагам, че шефът все още е Питър Чилдрес.

— Същият. Ти не го ли нарече веднъж „арогантен задник“?

— Не беше само веднъж. И всеки път напълно заслужено.

— Не си прави труда да разследваш каквото и да било. Не виждам причина да оставаш в Бърлингтън. Спокойно можеш да си вървиш.

— Остават престъпленията, за които беше осъден Мерил Хокинс.

— Да, но те също са извън твоята юрисдикция. Разследването се води от полицейското управление на Бърлингтън и ако случайно си забравил, ти отдавна не си част от него.

— Няма закон, който да ми забранява да разследвам даден случай.

— Но има закон, който инкриминира намесата в текущо полицейско разследване.

— Значи в момента разследваш невинен ли е Хокинс?

— Не е твоя работа. Мога да наредя на някой от хората ми да те закара до автогарата. Има автобус за Питсбърг, който тръгва след два часа. А оттам можеш да хванеш полет до скъпия ти Вашингтон.

— Благодаря, но ще поостана.

Нати пристъпи напред — гърдите му почти опряха в корема на Декър — и вдигна поглед към него.

— Няма да ти се размине. Пречкаш ли ми се, ще те пратя в ареста. Надявам се, че съм ясен.

— Винаги си бил ясен, Блейк. Дори когато не си бил прав. Което е факт през повечето време.

— Ще си имаш проблеми с това его, Декър. Толкова е голямо, че не се побира дори в огромен тип като теб.

Декър затръшна вратата под носа му, върна се в стаята, седна на стола и се замисли.

Не се съмняваше, че Нати ще използва всяка възможност да изпълни заплахата си и да го прати в ареста. Само че Декър бе прекарал по-голямата част от живота си в плуване срещу течението. Нати беше досадна дребна пречка, нищо повече. Декър просто трябваше да внимава.

Телефонът му изпиука. Съобщение. От Ланкастър.

Много съм ти ядосана, но съжалявам, че възложиха случая на Нати. Не бих го пожелала и на най-големия си враг. А ти не си такъв. Поне засега. М.

Декър прибра телефона в джоба си и въздъхна.

Завръщането в родния му град се превръщаше в кошмар.