Изкупление

7

Декър остави горещата вода да облива главата му цяла минута, преди да си сложи шампоан. Миг по-късно получи кратка паническа атака, защото не успя да си спомни любимия цвят на Каси. После всичко си дойде на мястото и мозъкът му подаде нужната информация.

Опря глава на плочките в банята. По дяволите, нова засечка. Явно машината се е повредила, защото аз съм машина, нали?

Дали паметта му щеше да продължи да му изневерява? И то точно когато трябваше да работи възможно най-прецизно? Или щеше да настъпи момент, в който просто да спре да функционира? Последва нова ужасяваща мисъл: да не би да настъпваха усложнения вследствие на мозъчната контузия преди години? Хронична травматична енцефалопатия ли беше това?

Декър спря душа, подсуши се и облече нови дрехи. Психически бе на ръба на силите си, чувстваше се уморен физически, но поне беше чист.

Джеймисън го очакваше във фоайето. Качиха се в колата и тя попита:

— Накъде?

— Към единствения заподозрян засега, Сюзан Ричардс.

По пътя Декър звънна на Ланкастър, за да я уведоми какво се кани да направи. Остави ѝ съобщение, защото обаждането му бе прехвърлено към гласова поща. Вероятно спи, предположи той.

Ричардс живееше в тухлена къща на Примроуз авеню. Над прозорците имаше старомодни метални навеси на зелени и бели райета. Дворът бе отлично поддържан — с цветни лехи, големи дървета и добре подрязани храсти.

— Хубава градина — отбеляза Джеймисън.

— Вече доста години работи в цветарски магазин — обясни Декър. — Разбира от градинарство. В момента е управител на онзи, който е продала преди време. Работи за новите собственици.

— Наистина ли смяташ, че може тя да е убила Хокинс?

— Може. Не знам обаче дали го е направила. Това се опитвам да разбера.

Излязоха от колата, но Декър не се запъти към дома на Ричардс, а към отсрещната къща.

— Алибито ѝ ли искаш да провериш? — попита Джеймисън, след като го настигна.

Той кимна и почука на вратата на къщата, която се отличаваше от тази на Ричардс единствено по верандата отстрани.

На прага се появи слаба старица с толкова оредяла бяла коса, че се виждаше розовият ѝ скалп.

— Кажете — промърмори лаконично тя и се взря в тях през дебелите стъкла на очилата си.

Джеймисън показа служебната си карта. Старицата я разгледа внимателно.

— ФБР? — възкликна тя. — Какво съм направила?

— Нищо — побърза да я успокои Джеймисън. — Интересуваме се от вашата съседка, госпожо…?

— Агата Бейтс. — Тя вдигна очи към Декър, който се извисяваше над нея. — И вие ли сте от ФБР? Не ми показахте значка. Струвате ми се доста едър за федерален агент. Гледам много телевизия. Досега не съм виждала такъв агент на ФБР.

— Той работи за нас като консултант — обясни Джеймисън.

— За коя съседка става въпрос?

— За Сюзан Ричардс — каза Декър.

— Да, Сюзан, разбира се. Симпатична жена. Живее тук от доста време. Е, не толкова дълго, колкото аз. Тук съм от петдесет и седем години. Познавам ли ви отнякъде?

— Работих в градското полицейско управление двайсет години.

— Аха. Е, аз си нямам вземане-даване с полицията. Плащам си данъците и никого не съм ограбвала.

— Не се и съмнявам — отвърна Джеймисън. — Питахме се дали можете да ни кажете кога за последно видяхте госпожа Ричардс.

— Ами… тази сутрин, когато я отведоха с патрулка. В този квартал рядко идва полиция.

— Било е доста рано — отбеляза Джеймисън.

— Аз съм ранобудна. Спя не повече от четири часа нощем. Старите хора спят малко. Скоро ще правя само това…

— Моля? — попита Джеймисън.

— Ще умра, скъпа. Вече съм на деветдесет и три, колко още смяташ, че ще изкарам? — Бейтс замълча, намести очилата си и продължи: — И защо я отведоха?

— За да ѝ зададат няколко въпроса. Случайно да сте я видели снощи?

— Видях я да се прибира. Беше към осем и петнайсет.

— Защо сте толкова сигурна за часа? — попита Декър. — Разговаряхте ли с нея тази сутрин?

— Не. Ако вече се е върнала, не е излизала повече… поне не съм я видяла. Обикновено се разхожда сутрин. Аз ѝ махам, тя ми маха. Предполагам, че ченгетата са объркали обичайния ѝ график.

— Това означава ли, че не сте я видели да се връща от полицията? — попита Декър.

— Не съм. Може да съм била в кухнята да си приготвя закуска или в задния двор да се поразтъпча. Обичам да го правя. Като повечето хора на моята възраст. Но съвсем бавно, че не ми се ще да падна и да се потроша.

— Бихте ли ни разказали за снощи? — помоли Джеймисън.

— Прибра се в осем и петнайсет — повтори Агата Бейтс, без да откъсва поглед от Декър. — Сюзан помага като доброволка в приюта за бездомни и винаги се връща горе-долу по това време. Знам точно колко беше часът, защото играта „Риск!“ беше свършила петнайсетина минути по-рано. Познах отговора на последния въпрос! Хари Труман. Помня го Труман, даже гласувах за него. А тримата финалисти сбъркаха. Какво знаят те за Хари Труман? Щях да спечеля достатъчно пари да отида на някой курорт.

— Значи видяхте госпожа Ричардс да се прибира снощи. А да излиза отново? Щяхте ли да я видите, ако беше излязла?

— Ако е излязла, не е било с колата — отвърна Бейтс. — Когато я пали, гърми като бомба. Кара една стара хонда. Гърнето ѝ е за смяна. Казах ѝ да отиде в някой сервиз. Всеки път се стряскам, като го чуя. Слуха ми още го бива. Чувам почти всичко, особено проклетата ѝ кола.

— Може да е тръгнала пеша или да е повикала такси.

— Седях на верандата. Четох книга и решавах кръстословици докъм десет и половина, там някъде. Щях да я видя, ако беше излязла. После се прибрах. Легнах си към единайсет.

— Добре, с други думи, до десет и половина госпожа Ричардс не е напускала дома си — каза Декър. — Не сте чули колата ѝ, поне не преди да си легнете към единайсет, така ли?

— Нали това казах току-що! Вие май не разбирате какво ви говоря.

— Чудесно — побърза да се намеси Джеймисън. — Много ни помогнахте, госпожо Бейтс.

— О, радвам се, че изпълних гражданския си дълг — отвърна тя, посочи Декър с пръст и прошепна на Джеймисън: — ФБР трябва да си потърси по-добри консултанти. Но ти, скъпа, продължавай в същия дух. Беше ми приятно да се запозная с жена агент.

— Благодаря — каза Джеймисън, като се опитваше да скрие усмивката си.

Двамата с Декър се върнаха на улицата.

— Дори Ричардс да е тръгнала пеша след единайсет, би могла да стигне до Резидънс Ин преди полунощ и да убие Хокинс. Да не говорим пък, ако е взела такси.

— Ако е взела такси, ще го открием. Предполагам, че в Бърлингтън няма „Юбер“, нали?

— Май няма.

Декър и Джеймисън си опитаха късмета с другите две къщи, но там никой не отвори.

— В крайна сметка не успяхме да елиминираме Ричардс като заподозряна — обобщи Декър.

— Наистина ли смяташ, че може да е тя?

— Има мотив, и то очевиден, но виждам и доста пречки. На първо място, как е научила, че Хокинс се е върнал в града.

— Значи отхвърляш възможността той да я е потърсил сам?

— Откъде ще знае къде живее? Ланкастър не му е казала, това е сигурно.

— Човек лесно може да открие всеки адрес в интернет — отбеляза Джеймисън.

— Хокинс току-що беше излязъл от затвора тежко болен. Не си го представям да е обикалял града с лаптоп с мобилен интернет.

— Възможно е да я е потърсил, за да получи някаква информация от нея, особено ако е смятал, че е замесена в убийствата.

— Не — поклати глава Декър. — Той научи още по време на процеса, че Ричардс има солидно алиби. — Спря и добави замислено: — На теория тя би могла да наеме някого, който да свърши всичко вместо нея, но не открихме никакви улики в тази посока. И пак се сблъскваме с проблема за мотива. Ако съпругът ѝ беше жив, тя можеше да си остане у дома и да се грижи за децата. Не се е омъжила повторно, не открихме любовник, който да се зарадва на смъртта на мъжа ѝ. И накрая, Сюзан не е спечелила много от неговата застраховка „Живот“. Не виждам логика. Няма начин да рискува да загинат децата ѝ, както е станало.

— Съгласна съм — призна Джеймисън.

— Можем да говорим с още един човек. Надявам се той да ни каже повече.

— С кого?

— С Кен Фингър.

— Кой е той?

— Служебният адвокат на Хокинс.

— Дали още живее тук?

— Да проверим.