Изкупление

82

— Очевидно Москва се опитва не само да саботира демократичния процес — заяви Богарт, — но и да вербува маргинализираните в нашето общество. Иска да ги превърне в свои пионки на американска територия с надеждата да провокира по-голямо разделение и дори бунтове.

Богарт, Марс, Джеймисън и Декър вечеряха в „Съдс“.

— Следователно Ерик Тайсън и Карл Стивънс са били част от подобна група, така ли? — попита Джеймисън.

— Да.

Декър лапна последното пържено картофче под неодобрителния поглед на Джеймисън. Но после тя се усмихна и каза:

— Е, добре, напълно си заслужи нездравословната вечеря. Но да знаеш, че важи само за днес.

— Открили са Чилдрес мъртъв в килията му — продължи Богарт. — Имало е нещо в храната му. Силна отрова, използва се в индустриалната химия. Руснаците са много добри в тези неща. Вероятно Чилдрес не е бил единственият им агент в полицейското управление. Капитан Милър провежда разследване.

— Има ли някакви новини за Егоршин? — обади се Марс.

Богарт поклати глава.

— Предполагаме, че е напуснал страната същата вечер, когато е избягал от дома на Ричардс. Вероятно вече е в Москва. Двамата му агенти, които задържахме, мълчат като риби. Изненадан съм, че не са имали капсули с цианид. Няма да измъкнем нищо от тях. Но открихме информация за „стажантите“, работили в „Грил“. Ще я използваме, за да проследим шпионите, които Егоршин е внедрил из цялата страна.

— Надявам се да ги пипнете до един — каза Марс.

— Какво ще стане с Рейчъл Кац? — попита Декър.

— Най-вероятно ще влезе в Програмата за защита на свидетели. Същото се отнася за Мици Гардинър и сина ѝ. Тя вече даде показания, които оневиняват баща ѝ. Досието му е чисто. Той е напълно невинен.

— И освен това мъртъв. Никога няма да разбере какво е станало.

— Ей, човече, не губи вяра — каза Марс. — Според мен той вече знае. Искаше да докажеш, че е невинен. И ти го направи.

— Дайте ми няколко минути — помоли Декър.

Той слезе от колата, която Джеймисън шофираше. Богарт и Марс седяха отзад.

— Но ще се прибереш с нас, нали? — попита Богарт. — И няма да се отклоняваме, за да разследваме някой случай, който може да изскочи по пътя?

Декър го погледна.

— Последният май ми дойде в повече. Поне засега няма.

— Радвам се, Еймъс — каза Марс. — Защото, когато кацнем във Вашингтон, вечерята е от мен. Ще дойде и Харпър.

Декър кимна и тръгна по улицата. Видя срещу него да се задава Мери Ланкастър. Срещнаха се пред някогашния му дом.

— Благодаря ти, че дойде тук, Мери.

— Предположих, че искаш да се сбогуваме. — Тя погледна къщата. — Макар да не разбирам защо избра това място.

— Сложно е.

— Не съм и очаквала нещо друго.

— Ще идвам, за да те виждам.

— Не е нужно да го правиш. — Мери кимна към колата, в която го очакваха Джеймисън, Марс и Богарт. — Имаш нов живот, Еймъс. Това е хубаво. — Тя се обърна към къщата, в която Декър бе изстрадал толкова много. — Трябва да се отървеш от всичко тук веднъж завинаги.

— Не мога да го направя, Мери.

— Но защо?

— Ти си ми приятелка.

— И ти си ми приятел, но…

— В следващите няколко години ще минеш през много неща, за които може би ще успея да ти помогна някак, макар и незначително.

Ланкастър сведе поглед, извади цигара, изгледа я продължително и я захвърли на тротоара.

— Страх ме е.

— Нормално е. Повече то хора на твое място щяха да се страхуват. Но ти имаш Ърл. Имаш и мен.

Тя го изгледа объркана.

— Променил си се, откакто замина, Еймъс.

— Как?

— Просто си се променил. Станал си…

Тя замълча, сякаш не намираше подходящите думи.

— По-чувствителен? — каза Декър с усмивка.

— Да, и това също. — Ланкастър го изгледа със сериозно изражение и добави: — Благодаря за предложението. Очаквам с нетърпение да се срещнем отново. — Тя погледна към къщата и попита: — Но защо тъкмо тук?

— Спомена, че не познаваш семейство Хендерсън.

— Не, но ми се струват симпатични.

— Не се съмнявам, че са свестни. А това е хубаво място да създадеш семейство и да отгледаш деца.

— И ще стане още по-хубаво, след като разкараме руснаците.

Декър отстъпи крачка назад и отново погледна стария си дом.

— Тук е пълно със спомени — отбеляза Ланкастър. — Особено за човек с твоята памет.

— Да. И повечето са прекрасни. Ужасните са малко.

— Кои ще избереш?

— В моя случай нямам избор. Но от мен зависи как ще ги подредя по важност.

— Смяташ ли, че ще успееш?

— Мога да се опитам.

Декър се замисли за онези моменти, когато в главата му непрестанно нахлуваха картини от жестоката смърт на семейството му.

— Мога да положа повече усилия. Трябва.

Преди да си тръгне, изненада Ланкастър, като я прегърна.

— Не го очаквах — каза тя, когато той я пусна.

— Аз също… Но ми беше приятно.

— И на мен, Еймъс, и на мен.

Декър се върна до колата и се качи.

— Питам се какво ли означава бургундско червено? — каза той.

— Бургундско червено? — попита Джеймисън, а Богарт и Марс се спогледаха учудени.

— Когато Хокинс дойде на гробището, целият беше обгърнат в този цвят. Случваше ми се за пръв път.

Всички замълчаха, след което Джеймисън каза:

— Може би мозъкът ти е открил нов начин да ти подскаже, че добър човек се нуждае от помощ.

Докато четиримата седяха в колата и гледаха как Ланкастър се отдалечава, господин и госпожа Хендерсън, придружавани от дъщеря си, излязоха от къщата, качиха се в колата си и потеглиха.

Джеймисън наблюдаваше притеснено Декър, който не окъсваше поглед от тази сцена.

— Изглеждат ми приятни хора — обади се Марс от задната седалка.

— Да — отвърна Декър. — И на мен.

Джеймисън потропваше нервно по волана.

— Значи отново е щастлив дом — каза Марс.

Джеймисън го изгледа напрегнато в огледалото, преди отново да насочи вниманието си към Декър.

— Щастлив дом — повтори тихо той и ѝ кимна.

Тя включи на скорост и потегли. Надалече от това място. Засега.

Но Еймъс Декър щеше да се върне.

Имаше си куп причини.