Изкупление

81

Декър ѝ подаде нова кърпичка, след което седна на стола.

Мици Гардинър избърса сълзите си. Лежеше в болничното легло. Най-после беше дошла в съзнание и лекарите очакваха да се възстанови напълно.

Декър ѝ беше разказал какво се е случило, но не всичко. Не скри от нея истината за смъртта на съпруга ѝ. И за участието му в шпионската операция на Егоршин.

— Винаги съм се чудила защо човек като Брад е избрал мен — подсмръкна тя.

— Не се подценявай.

— Не мога да повярвам, че този Бил Пейтън е бил руски шпионин… Как му беше името?

— Егоршин. Това също е било част от плана му. Да си смени името, за да не привлича внимание.

Декър реши да не ѝ казва, че истинският ѝ баща е Егоршин, защото Мерил Хокинс с пълно право беше заслужил да се нарече неин родител. Пък и не беше сигурен дали Мици, която все още беше твърде слаба, щеше да е в състояние да понесе истината.

— Предполагам, че това не е всичко, нали? — попита тя, хвърли кърпичката в кошчето до леглото си и го погледна.

— Не е.

— Тук си поради друга причина.

— Да.

— Какво стана с Рейчъл?

— Повдигнати са ѝ обвинения, но вероятно ще сключи сделка. Още не сме заловили Егоршин, което означава, че животът ѝ е в опасност. След като каже на федералните всичко, което знае, може да се включи в Програмата за защита на свидетели.

— Няма ли да се опита да убие и мен?

— Съмнявам се. Струва ми се, че те харесва.

— Той наистина ни помогна. Помня, че носеше обезболяващи за майка ми. Само че тогава беше Бил Пейтън. Още не мога да повярвам, че е руснак.

— Не е бил толкова мил с баща ти.

— Разказа ми някои неща за него. Не бяха особено приятни.

— Били са лъжи. Егоршин сам го призна. Искал е да те привлече на своя страна, Мици. Нищо повече.

— Но аз му повярвах. И му помогнах да изпрати баща ми в затвора.

— Знаеше ли, че планират да го натопят за убийство?

Тя поклати плава.

— Нямах представа. Не разбирах добре какво се случва. През по-голямата част от времето бях дрогирана.

— Вероятно са предпочели да скрият истината от теб, за да не се разприказваш пред някого. Но какво се случи след повдигането на обвиненията? След обявяването на присъдата.

— Не знаех какво да мисля. Част от мен вярваше, че е виновен.

— Сигурно е разбрал, че си замесена. Но не е искал да те обвинява в съучастничество. Мълчал е и е приел да отиде в затвора. Променил е решението си едва след като е срещнал Карл Стивънс. В края на краищата баща ти е умирал и не е приел никак добре онова, което е чул от Стивънс за твоето участие и за хората, които стоят зад тази история. Затова се е върнал в Бърлингтън с намерението да изчисти името си.

— Не го обвинявам — каза Мици Гардинър, отпусна глава и затвори очи. — Толкова съм уморена. — После се сепна и се изправи рязко. — О, господи, синът ми! Къде е той?

— Добре е, за него се грижат от социалните служби. Не знае нищо за случилото се.

— Не… не мога да повярвам, че едва сега се сетих за него.

Декър забеляза, че Мици Гардинър изглеждаше искрено изумена от собствената си несъобразителност.

— Току-що излезе от медикаментозна кома. Нормално е мисълта ти да не е особено ясна.

— Прекалено си любезен, Декър. — Тя се поколеба и добави: — Но имам чувството, че няма да е задълго.

Той се изправи и я погледна.

— Знаеш ли колко хора изживяват живота си, без да получат втори шанс да оправят нещата?

— Аз… какво имаш предвид?

— Допуснала си грешка, Мици. Помогнала си да изпратят баща ти в затвора. За него е било много мъчително. Там са му се случили ужасни неща.

— Знам. Но не… не бях в състояние да разсъждавам логично заради наркотиците.

— Вече си чиста. Виждаш всичко съвсем ясно. Или поне се надявам да е така.

— Какво искаш да направя? — попита тя.

— Да постъпиш правилно.

— Което означава…

— Да отидеш в съда, да дадеш показания, да изчистиш името на баща си и да поемеш отговорност за онова, което си направила.

— И да вляза в затвора? Това ли очакваш?

— В правото си съм, като имаш предвид, че едва не ми пръсна главата, докато стреляше по мен от спалнята.

— Аз… аз не мога да вляза в затвора. Синът ми ще остане съвсем сам.

— Може да не се наложи.

— Как? — Гласът ѝ прозвуча умолително.

— Това не е обикновен случай. Може би ще успееш да сключиш сделка. Ще ни кажеш какво се е случило, ще възстановиш доброто име на баща си и ще продължиш живота си.

— Наистина ли смяташ, че е възможно?

— Всичко е възможно. Но в допълнение към очевидните плюсове мисля, че подобно развитие ще има още една положителна страна за теб.

— Каква?

— Години наред живееш с чувство за вина, Мици. Независимо дали го осъзнаваш или не. Това те измъчва. Променя те. Превръща те в човек, какъвто може би не искаш да бъдеш, но не си в състояние да го спреш. Колкото и пари да имаш. То те разкъсва постепенно.

Тя стисна здраво завивката в юмруци и го погледна.

— Говориш… говориш, сякаш си минал през същото.

— Няма сякаш, Мици. Не бях до семейството си, когато имаха най-голяма нужда от мен. Затова сега са мъртви. Никога няма да видя отново жена си и дъщеря си и предполагам, че ще трябва да се примиря с наказанието си. — Той въздъхна дълбоко. — Но това не е живот, повярвай ми.

По лицето на Мици Гардинър се стичаха сълзи. Тя се пресегна и стисна ръката му. Не толкова отдавна Декър щеше да потръпне от допира на друг човек.

Но когато Мелвин Марс сложи ръка на рамото му, като разбра, че е обзет от мрачни мисли, когато Мери Ланкастър сграбчи ръката му в колата, защото се уплаши и потърси утеха от друго човешко същество, с Еймъс Декър се случи нещо.

Нещо хубаво. Защото въпреки всички онези тревожни образи, витаещи в главата му, фактът, че може да приеме нечия прегръдка и допир, го приближаваше поне малко към човека, който беше, преди да умре на футболното игрище и да се съживи напълно различен.

Затова Декър протегна другата си ръка и я сложи върху ръката на Мици.

— Способна ли си на тази крачка? — попита я той. — Ще оправиш ли нещата, които можеш да оправиш? Ще се освободиш ли най-сетне от чувството за вина?

Настъпи неловка пауза и накрая тя каза:

— Да. Обещавам.