— Вино? — попита Рейчъл Кац, която държеше в ръка отворена бутилка каберне.
Беше с черен панталон, бяла блуза и обувки на висок ток. Косата ѝ бе сплетена на сложна френска плитка. Наближаваше девет вечерта. Беше им предложила да се срещнат в апартамента ѝ, след като свърши работа. Декър не желаеше да пие, но Марс се съгласи. Тя наля чаша вино и му я подаде. Обърна се и взе своята от масата.
— Двамата с Декър работите заедно, така ли?
— Не, просто му гостувам — отвърна Марс, опита виното и се настани до Рейчъл Кац на канапето, а Декър седна срещу тях.
Тя се облегна назад, кръстоса крака, отпи от чашата си и каза:
— В такъв случай съжалявам, че пристигането ви съвпадна с онова убийство. Какво мога да направя за вас?
— Струва ми се, че се каните да излизате — отбеляза Декър. — Надявам се, че не ви задържаме.
— Наистина ще излизам, но по-късно. — Тя се обърна към Марс. — Съдружник съм в един нощен клуб. Искам да проверя каква е атмосферата. Това е важно. Вие ходите ли по клубове?
— О, да. Във Вашингтон има доста приятни места. Всъщност отскоро започнах да се занимавам с недвижими имоти. Сега обмислям възможността да инвестирам и във вашия град. — Той погледна Декър и добави: — Може да отворя бар с дансинг.
— В такъв случай ви каня да ме придружите довечера. Бърлингтън не е Вашингтон, но сме вложили много усилия и средства в бизнес модела, а също и в проектирането и интериора. Може да видите нещо, което да ви бъде полезно за вашето начинание.
— Благодаря, ще дойда — отвърна Марс след още един бегъл поглед към Декър.
— Чули сте, предполагам, за Сюзан Ричардс — каза Декър. — Знам, че са го съобщили по новините тази сутрин.
Кац се намръщи и се приведе напред.
— Това е ужасно. Да се самоубие! Трудно ми е да си го представя. Но предполагам, че ако е застреляла Мерил Хокинс…
— Смятате ли, че е тя? — попита Декър.
— Няма откъде да знам със сигурност, но ми се струва очевидно.
— Били сте с Ърл Ланкастър по време на убийството на Хокинс, нали?
— Казах ви го миналия път. Не се съмнявам, че и той ще потвърди.
— Заради това съпругата му беше принудена да се оттегли от разследването — каза Декър, който следеше внимателно реакцията на Кац.
— Да, разбирам — каза тя. — Прилича ми на епизод от „Закон и ред“ или нещо подобно.
— Или нещо подобно — отвърна Декър. — Когато говорихме за нощта, в която съпругът ви е бил убит, заявихте, че нямате представа по какъв повод се е срещал с Дон Ричардс.
— Точно така.
— Обикновено знаехте ли дневния график на съпруга си?
— Невинаги. Особено ако изникнеше нещо в последната минута. Той имаше офис и секретарка. Тя записваше срещите му.
— Разговаряхме и с нея навремето. Но се надявах, че може би сте си спомнили нещо.
— Не мога да ви помогна. И нямам представа защо си правите труда да разследвате повторно случая. Убиецът е Хокинс. Това стана ясно по време на процеса. Нямам доказателства кой го е застрелял, но ми се струва логично да е жената, която първо изчезва, а после се самоубива — заяви Кац и отново отпи от виното си. — Трябва да призная, че ѝ се възхищавам. Тя поне събра кураж да си отмъсти. Аз не успях.
— Не можем да бъдем сигурни, че е била тя.
Кац махна безгрижно.
— Няма значение. Това вече е ваша работа и трябва да си я вършите. Нещо друго?
— Познавате ли случайно Мици Гардинър?
— Мици Гардинър ли? — попита объркано Рейчъл Кац.
— Възможно е да сте я познавали като Мици Хокинс.
— Божичко! Имате предвид дъщеря му?
— Да.
— Не, не я познавам. Откъде, за бога, да я познавам?
— Може да сте я видели на процеса. Тя беше един от свидетелите.
— Не, не си я спомням. Но си спомням, че други свидетели споменаха името ѝ. Вие също. Дори не съм сигурна как изглежда.
— Доста се е променила оттогава. И то към по-добро. Успяла е да загърби миналото.
— Страхотно. Едва ли ѝ е било лесно с баща убиец.
— Значи никога не сте разговаряли с нея? Не сте общували по никакъв начин?
— Никога.
— Тя живее в Трамъл. В хубава къща в скъп квартал. Има малко дете.
— Браво на нея. И аз исках деца.
— Още сте млада — обади се Марс. — Не е късно.
— Много сте мил — усмихна му се Кац, — но мисля, че този влак го изпуснах. — Обърна се към Декър и попита: — Имате ли други въпроси?
— Разговаряхте ли със съпруга си в деня на неговата смърт?
— Разбира се. Лягахме си заедно, ставахме заедно… вероятно сме пили кафе заедно, преди да излезем онази сутрин.
— Имам предвид после. През деня.
— Наистина не си спомням. Мина много време.
— Но не ви е съобщил за срещата си с Ричардс, така ли?
— Не, вече ви го казах.
— Просто потвърждавам…
— Защо имам чувството, че се опитвате да ме вкарате в някакъв капан? — попита мрачно тя. — Това е, меко казано, неприятно, особено след като нямам какво да крия.
— Просто се опитвам да разбера какво се е случило.
Кац допи виното си на една глътка и остави празната чаша на масата.
— В такъв случай позволете да ви помогна. Хокинс уби съпруга ми и още трима души. А после Сюзан Ричардс го застреля и се самоуби. Случаят е приключен. Видяхте ли, не е чак толкова трудно?
Тя стана и погледна Марс.
— Какво ще кажете да пийнем по нещо, преди да отидем в клуба? Знам едно чудесно място.
— Звучи добре — отвърна Марс и стана.
— Мелвин, първо трябва да свършим една работа, а после може да се срещнете направо там — каза Декър.
— Нещо против? — обърна се Марс към Кац.
— Абсолютно нищо. — Тя записа адреса на лист хартия и му го подаде. — Мисля, че тази вечер ще се позабавлявате добре, господин Марс.
— Наричайте ме Мелвин.
— Вие двамата, дръжте се професионално — пошегува се Декър.
— Винаги се държа професионално — заяви Кац. — Приятелят ви скоро ще се убеди в това.
— Какво трябва да направим? — попита Марс, докато двамата с Декър вървяха към колата.
— Да ти сложим микрофон.
— А ти къде ще бъдеш?
— Отвън. И ще слушам.
— Сигурен ли си, че го правиш в името на разследването, или ме предпазваш да не направя някоя глупост с госпожата?
— Може би и двете, Мелвин. Може би и двете.