Изкупление

22

Понякога модернизирането на кварталите създаваше проблеми. Изведнъж имотите се оказваха прекалено скъпи за онези, които бяха живели там, преди старите сгради да бъдат съборени и заменени отдалеч по-луксозни, превръщайки района в желано място за богатите.

Това си мислеше Декър, докато се разхождаше из квартала, в който бяха успели да открият Хокинс и да го арестуват по подозрение в четворно убийство.

По онова време този квартал имаше славата на военна зона. Тук се сключваха наркосделки, а бандите воюваха за територия и клиенти. Тук пристигаха коли от предградията и образуваха опашки по улиците, подобно на богомолци пред дискоса в църква с тази разлика, че парите, които се даваха, нямаше да донесат утеха и подкрепа на никого, защото наркотиците причиняваха само нещастие. Изоставените сгради бяха свърталища на наркомани и гангстери. Като патрулен полицай, а после и като следовател в отдел „Убийства“, Декър беше прекарвал много време в тази част на града. В някои години тук се извършваше по едно убийство седмично. Всеки имаше оръжие и никой не се притесняваше да го използва.

Сега кварталът беше застроен с лъскави жилищни сгради, хубави магазинчета и заведения. Имаше дори „Старбъкс“. На мястото на изоставен склад, чиито прозорци някога бяха заковани, имаше градинка. Декър трябваше да признае, че всичко изглежда много по-добре.

Спокойно можеха да снимат филм за „Холмарк“, без да променят абсолютно нищо.

Двамата с Ланкастър бяха дошли тук след разпита на Хокинс. В съзнанието на Декър изплува картина на квартала — мизерен, какъвто беше преди тринайсет години. Градинката изчезна. От новите сгради не остана и следа, улиците отново бяха осеяни с дупки и боклуци. По тротоарите се влачеха наркомани, из тъмните улички се спотайваха дилъри, които предлагаха стоката си. Клиентите пристигаха с пари в брой и си тръгваха с предпочитания от тях наркотик.

Естествено, имаше и проститутки, защото те, както бе установил Декър, вървяха ръка за ръка с наркопласьорите. Почти всички проститутки се дрогираха и бяха готови на какво ли не, само и само да изкарат пари за дневната си доза. Новата жилищна сграда, пред която стоеше Декър, се превърна в изоставена шивашка фабрика с разхвърляни по пода дюшеци, където се извършваха сексуалните услуги.

Мерил Хокинс бе вървял именно по тези улици под проливния дъжд. Заради лошото време не бяха успели да открият никой, който да потвърди версията му. Ако казваше истината и наистина се бе разхождал в бурята, защо го беше направил? И защо при разпита беше скрил тази истина от Декър и Ланкастър? Та нали тя можеше да му помогне? Мълчанието само му бе навредило. Трябваше просто да каже името на човек, когото е срещнал, те щяха да проверят думите му и той можеше да се окаже свободен.

Декър потърси нещо в паметта си. Нещо далеч по-скорошно.

— Онази нощ беше на система. Спомням си, че я видях.

— Да, но през половината време в банката нямаше обезболяващи. Не можехме да си ги позволим. Заради гадните застрахователни кампании! — Мици Гардинър се сепна, постави ръка пред устата си и добави: — Съжалявам, това е болна тема.

— Значи майка ви е имала застраховка?

— Да, но преди да съкратят баща ми. След това не можеха да плащат вноските. А и нямаше как да сключат нова полица, тъй като мама вече се беше разболяла от рак.

— Какво направи баща ви?

— Хващаше се на всяка работа, която успееше да намери… не отказваше нищо, а с парите купуваше каквото можеше и откъдето можеше.

Дали онази нощ Мерил Хокинс не беше излязъл, за да търси на черния пазар болкоуспокояващи за страдащата си съпруга? Адвокатът му изтъкна тази възможност по време на процеса. И така да беше, пак можеше да е извършил убийствата. Имал бе достатъчно време да направи и едното, и другото.

Но дори Хокинс да бе купил обезболяващи, при обиска не бяха намерили нищо у него. Как изобщо беше възможно да се върне от най-големия наркопазар в Бърлингтън без грам дрога в джобовете си? От друга страна… нищо чудно да бе проявил предпазливост. Половината от нещата, които се продаваха тук, можеха да убият и здрав човек.

Декър предположи, че логичният избор на Хокинс би бил морфинът. Нали това предписваха в хосписите на безнадеждно болните си пациенти? Хокинс обаче е трябвало да бъде сигурен в качеството. Той не би дал на жена си некачествена дрога, която някой е забъркал в кухненската си мивка, а навремето подобни „домашни“ наркотици се срещаха често.

Декър си спомняше добре, че някои пласьори предлагаха чиста стока. Тя не се произвеждаше в домашни условия, а се крадеше от аптеки и болници. Цената ѝ бе висока именно заради качеството. Така човек получаваше повече срещу парите си и знаеше какво си инжектира. Шансовете да удължиш наркоманското си съществуване се увеличаваха.

Да, реши Декър, Хокинс би търсил тъкмо такава стока. Ако нещо му бе направило впечатление по време на следствието и процеса, това беше абсолютната всеотдайност на този човек към съпругата му. И все пак у него не бяха открити наркотици.

Декър затвори очи. В портфейла на Хокинс имаше петстотин долара. Тези пари от продажбата на откраднатото ли бяха дошли?

Но как бе възможно да пренесе всички вещи, които се предполагаше, че е задигнал, при положение че никой не беше видял кола? Не бе изключено да е бил с крадена кола и да не са го забелязали. А после да е дошъл дотук, за да се опита да размени откраднатото за дрога. У Хокинс имаше пари, следователно можеше да е вървял под дъжда, след като се е отървал от крадените вещи, и ченгетата да са го арестували тъкмо когато е търсел най-подходящите наркотици за съпругата си.

Само че той никога не бе нарушавал закона, нямаше дори глоби за неправилно паркиране. Не изглеждаше правдоподобно такъв човек да убие четирима души, след което да тръгне спокойно по улиците, за да продаде откраднатото и да търси наркотици. И то в проливен дъжд. Освен това, ако беше извършил убийствата, то трябва да е бил наясно, че полицията ще търси убиеца.

Декър отвори очи.

По време на разпита онази нощ Хокинс искрено се учуди, че го обвиняват в убийство. Тогава с Ланкастър бяха предположили, че се преструва.

Декър пак затвори очи и се върна отново в онази стая за разпити. Седеше срещу човека, обвинен в убийството на четирима души, включително на две деца. Плъзна по масата снимките на жертвите и попита:

— Познавате ли тези хора?

Хокинс не погледна снимките.

— Погледнете ги.

— Няма да ги гледам. Не можете да ме накарате.

Но Хокинс все пак погледна крадешком към снимката на Абигейл Ричардс. И направи гримаса, сякаш му призлява. Тогава Декър си помисли, че това издава гузна съвест. А сега?

— Дайте ни име, господин Хокинс — бе казала Ланкастър. — Име на човек, с когото сте се срещали тази вечер. Или на някой, който ви е видял. Ще проверим думите ви и ако се потвърдят, ще излезете оттук напълно свободен.

Хокинс така и не им бе съобщил име. Сега, когато Декър се фокусира точно върху този момент, си спомни, че забеляза нещо в изражението му, което май го нямаше по-рано.

Примирение.

— Ей, Декър!

Той се извърна към току-що спрялата до него кола. Шофьорът беше свалил прозореца си. Декър изруга тихо.

Блейк Нати, наперен както обикновено.

— Мисля, че бях ясен.

— Не те разбирам, Нати.

Той погледна още веднъж към колата и с изненада установи, че на предната седалка се вози Сали Бримър, която му се стори доста смутена.

— Казах ти, че не можеш да разследваш този случай.

— Не, каза ми да не се намесвам в твоето разследване — отговори Декър и се огледа театрално. — Не виждам някой да ти пречи. Аз просто се разхождам. А вие, госпожице Бримър? Виждате ли някой тук да пречи на полицейско разследване?

Бримър сякаш искаше да потъне вдън земя. Усмихна се неловко и отвърна:

— Не ме набърквайте в това, момчета.

— Умница! — каза Нати с мазна усмивка, преди да се обърне отново към Декър. — Може би ти също трябва да поумнееш. Не ми се иска да те арестувам.

— Убеден съм. Защото в противен случай срещу управлението ще бъде заведено федерално дело, което ще се стовари върху главите ви като ядрена бомба. И колкото и да си се подмазвал на шефа си през годините, това няма да те спаси.

— Мери си думите!

— Точно това правя, Нати, всеки ден.

— Ако продължиш да ми говориш по този начин, дебелият ти задник отива зад решетките! Гаранция!

— В такъв случай ще получиш още едно дело — за нарушаване на Първата поправка. Подозирам, че в управлението няма да има достатъчно адвокати да разчистват всички глупости, които вършиш. Освен това новината най-вероятно ще стигне и до националните медии. — Декър погледна към Бримър и каза: — Вие работите в отдел „Връзки с обществеността“. Искате ли да попаднете в епицентъра на подобен скандал, госпожице Бримър?

Тя вдигна ръце, все едно се предава.

Декър забеляза халката на дясната ръка на Нати.

— Чакай малко… ти женен ли си още?

— Какво ти влиза в работата? — озъби се Нати. Хвърли поглед към Бримър и запелтечи: — Намекваш ли нещо? Аз… просто я изпращам до… до апартамента ѝ.

Декър отново погледна Бримър, която се бе обърнала към прозореца. После вдигна ръка и демонстративно погледна часовника си. Наближаваше осем.

— В такъв случай поздрави Фран от мое име, като се прибереш от апартамента на Бримър.

— Не се изпречвай на пътя ми, Декър! Ще съжаляваш!

Колата потегли с мръсна газ.

На Декър му се стори, че момичето се извръща назад за миг. Но не можеше да бъде сигурен, тъй като вече бе тъмно.

Нати и Бримър. Кой да предположи?