Изкупление

80

Всички погледи се насочиха към тялото на Гардинър.

— По дяволите! — извика Марс, който се беше съвзел и бе опрял гръб на стената.

Декър погледна Егоршин.

— Налагаше ли се?

— Един проблем по-малко.

— Ясно. Между другото, защо избра ресторант?

— Че има ли по-добър начин да се американизираш? Когато общуваш с клиенти, научаваш всичко: жаргон, диалект, маниери, поп култура, спорт… Тук всички са луди на тема спорт. И социални медии. Неусетно се превръщаш в американец. В Русия ни трябваха години, за да постигнем онова, което в Щатите отнемаше едва няколко месеца. Подготвях оперативните за нищожно кратки срокове. Елементарно, но повечето гениални неща са елементарни.

— А подземната стая?

— Там вършехме онова, което не можехме да вършим в ресторанта.

— Видяхме операционната.

Егоршин махна пренебрежително с ръка.

— Някои от шефовете ми още живеят в епохата на Студената война. Рядко я използвахме. Вместо това вербувахме хора, които така или иначе приличаха на западняци.

— Трябва да призная, че трудно открихме входа.

— Как успяхте всъщност?

— Измерихме дължината и ширината на хладилното отвън и ги сравнихме с тези отвътре.

Егоршин размаха пръст.

— От ресторанта ми докладваха, че си проявил интерес към една от сервитьорките и доста добре сте си поприказвали. И че трябва да те държим под око.

— А това включва и да се опитате да ме убиете, нали? — каза Декър. — На връщане от дома на Мици?

— Извинявай. Обичайно така се справяме с проблемите.

— Ерик Тайсън и Карл Стивънс си бяха татуирали KI на ръцете.

— Баща ми имаше привилегията да работи в Комитета за информация, заради което част от новобранците получиха такава татуировка. За да намалим риска тя да привлече внимание, решихме да я изпишем на латиница и да я замаскираме сред символите на организации, пропагандиращи расова омраза.

— Новобранци?

Егоршин вдигна ръка.

— Какво да ти кажа… Това е игра. Вие се отнасяте към шпионажа по същия начин. Но не бива да забравяме, че тази игра има съвсем реални последствия — уточни той и погледна тялото на Гардинър.

Той седна и пъхна пистолета под колана си.

— Едно не ми е ясно — обади се Декър. — Мици каза, че съпругът ѝ осигурявал на клиентите си високоплатена работа в големи правни, финансови и технологични компании. Дори в държавната администрация…

— Е, и?

— Въпреки новата самоличност и всичко останало, агентите ви трудно биха издържали евентуална проверка на миналото им. Можете да създадете необходимите документи, например диплома от някое училище, но хората, които извършват проверката, ще отидат лично в това училище, в квартала, в който е живял вашият човек, ще говорят с роднини, учители, съседи.

— Вярно е. Затова избрахме друг подход.

— Какъв?

— Първо, Мици нямаше представа какво точно върши съпругът ѝ. Знаеше само онова, което ѝ казвахме. А истината е, че Брад не търсеше високоплатени или ръководни длъжности за нашите хора. Не биха издържали проверката, напълно си прав.

— И какво направихте?

Егоршин се усмихна.

— По-ниските позиции предоставят далеч по-добри условия за събиране на разузнавателна информация.

— Какво имаш предвид под „по-ниски позиции“? — попита Джеймисън.

— Например готвач на някой богаташ. Охранител в компания, която изпълнява военни поръчки. Ще се учудите колко небрежно се подхожда към назначенията на подобни длъжности. В Русия никога не бихме постъпили така. Тук всичко се възлага на външни фирми, които гледат да ограничат максимално разходите си. Да провериш някого както трябва изисква време и пари. Затова ние осигуряваме лични шофьори на висши мениджъри или бивши правителствени служители. Удивително е колко разговорливи стават, когато се качат в колите си. Ще кажеш, че шофьорите са глухи. Стюардеси за частни самолети. Домашни прислужници и детегледачки за разни важни клечки, особено в градовете по двете крайбрежия. Лични асистенти за същите тия хора. Специалисти по компютърна поддръжка с достъп до пароли, облачни приложения и друга чувствителна информация, които освен това работят на място и запомнят всичко казано. Служители в най-луксозните хотели, ресторанти, спа комплекси и курорти. Американците говорят, сякаш тези хора не съществуват. А те всъщност попиват всичко. Веднъж се качих в един експрес. Просто си седях във вагона и слушах как пътниците говорят високо по телефоните си: адвокати и мениджъри, журналисти и телевизионни водещи, дори правителствени служители… Разкриваха поверителна информация, без изобщо да съзнават какво правят. В Русия вече да ги бяха разстреляли. А аз просто си включих диктофона, седях си и си пиех питието. Нищо работа. Затова изпращаме хората си на такива позиции. Така изключително чувствителна информация попада в ръцете на уж незначителни хора. Америка е един голям балон, който непрекъснато изпуска въздух. Просто чудесно.

Джеймисън се обърна притеснено към Декър, който не откъсваше поглед от Егоршин.

— Списъкът с подобни длъжности е безкраен. Пред нас се откриват неограничени възможности. Агентите ми са много добре обучени, а препоръките им са напълно автентични. От тях се иска единствено да си вършат работата както трябва и информацията сама започва да се лее. Ще съсипем страната ви, без да изстреляме нито една ракета, нито един куршум. Просто няма да ни се наложи — погубвате се сами благодарение на собствената си глупост. И така ние ще излезем победители.

— Мислех, че съвременните шпиони работят предимно в киберпространството — каза Джеймисън. — Хакват сайтове, манипулират общественото мнение…

Егоршин сви рамене.

— Кибератаките са друго нещо. Оказаха се доста успешни както в борбата със Съединените щати, така и срещу други страни. Използването на хакери и ботове, мултиплицирането на съобщения и разпространението на фалшиви новини са особено ефективни в някои отношения, но не могат да заменят работата на терен, онова, което вие наричате агентурно разузнаване. Хората, които събират информация директно от източника. Човекът лъже и мами по толкова различни начини, които няма как да бъдат имитирани с писане на код.

— Предполагам, че е така — призна Джеймисън.

— А сега ми разкажете повече за Мици — нареди Егоршин.

— Защо? — попита Декър.

— Интересно ми е. Какво ще се случи с нея?

— Рано е да се каже. Зависи доколко е виновна.

— Възможно е да няма никаква вина.

— Смятаме, че е натопила баща си.

— Не, не е.

— Откъде знаете? — учуди се Джеймисън.

Декър погледна заинтригуван Егоршин, но замълча. Затвори очи, потъна в дълбините на паметта си и препрочете имейла, получен от съдебния лекар.

Няма кръвна връзка с Мерил Хокинс.

Декър отвори очи.

— Ще ти кажа още нещо. Току-що открихме, че ДНК пробата под ноктите на Абигейл Ричардс е била замърсена с ДНК на трети човек. Отначало подозирах, че тя принадлежи на Мици Гардинър. Но анализите показаха, че третият човек няма връзка с Мерил Хокинс.

— Следователно не е Мици — заключи Джеймисън.

Декър сякаш не я чу. Той не откъсваше поглед от руснака.

— Знаеш ли, винаги съм се чудил що за име е това.

— Пейтън е типично американско име.

— Не, не става въпрос за фалшивото ти име. А за истинското име на Мици.

— И защо се интересуваш? — попита Егоршин, леко напрегнат.

— Проверих го още навремето, тъй като е много необичайно за Щатите. Германците казват на галено Мици на Мария. Ти си роден в Германия.

Егоршин поклати глава.

— Баща ми беше руснак. Егоршин не е немско име. А Източна Германия приличаше повече на Русия, отколкото на Западна Германия.

— Баща ти може да е бил руснак, но вие сте живели в Източна Германия. А майка ти е била американка.

— Виждам, че си си написал домашното. Накъде биеш? Мици Гардинър не е германка. Тя е родена тук.

— Да, така е. Ти си на шейсет и две. А Мици — на четиресет.

— Декър, какво искаш да кажеш? — попита Марс.

Декър не откъсваше поглед от Егоршин.

— Майката на Мици е работила в студентския стол на Университета на Охайо, докато ти си следвал там. Бил си на двайсет и две, четвъртокурсник. Тя е била по-голяма от теб с няколко години.

Егоршин се облегна на стола си.

Джеймисън зяпна смаяно.

— Чакай малко. Да не би да твърдиш, че…

— Под ноктите на Абигейл Ричардс наистина е имало ДНК на Мици — продължи Декър, — но анализите не показаха връзка с Мерил, защото тя не е негова дъщеря. Тя е твоя дъщеря. Ти си нейният баща. Лайза е забременяла от теб, докато си бил в университета. Кога се роди бебето — преди да си заминеш ли?

— По дяволите! — измърмори Марс.

— Повикаха ме обратно един ден след раждането — отвърна унило Егоршин.

— И ти си тръгна, без да кажеш нито дума?

— Обичах Лайза. Исках… исках да останем заедно. Да отгледаме детето. Кръстихме го на баба ми по бащина линия, Мария. Но разказах на Лайза за името Мици.

— Изглежда ѝ е харесало. И е останало за постоянно. За разлика от теб.

— Нямаше как да остана. Беше невъзможно.

— Впоследствие тя е срещнала Мерил, оженили са се и той е осиновил Мици. Вероятно така и не са ѝ казали истината. Тя винаги е смятала, че Мерил е неин баща. Накрая се преместили в Бърлингтън. — Декър помълча и добави: — Затова си избрал този град за център на шпионската си операция.

Егоршин погледна хората си, след което стана от стола и закрачи из кухнята.

— Исках да я видя пораснала. Когато пристигнах тук, за да си свърша моята… работа, тя се беше превърнала в…

— В наркоманка.

— Беше ужасно да я гледам в това състояние. А моята скъпа Лайза…

— Имаше рак.

— Да. Беше безнадеждно болна.

— Какво направи тогава?

— Уредих си среща с Мици чрез посредник.

— Чрез пласьора ѝ Карл Стивънс?

— Да. Казах ѝ, че познавам майка ѝ отдавна и искам да им помогна. Намерих лекарства за Лайза и ги дадох на Мици.

— Но си натопил баща ѝ за убийство. С нейна помощ.

Егоршин се закова на място и отвърна гневно:

— Той не ѝ беше баща! Аз съм баща ѝ!

Избухването му не смути Декър.

— Ти си ги зарязал, а той е останал. Той е отгледал Мици, не ти. Направил е всичко по силите си, за да ѝ помогне. За разлика от теб. Това го прави неин баща.

Егоршин закрачи отново и разтри нервно тила си. Декър го наблюдаваше.

— Трябвало е да се отървете от Дейвид Кац. Защо?

— Беше същият като този тук — Егоршин кимна към мъртвия Гардинър. — Колкото и да му давахме, все не му стигаше.

— Но защо убихте и семейство Ричардс?

— Да не смяташ, че Доналд Ричардс не работеше за нас?

— Помагал ви е да перете пари през банката и е поискал по-голям дял, така ли?

— Стана неуправляем. Трябваше да вземем мерки.

— Как си осигури помощта на Мици?

Той сви рамене.

— Разказах ѝ някои неща за Мерил, които я накараха да мине на моя страна. Казах ѝ, че искам да помогна на майка ѝ. Лайза си отиде мирно и тихо, без да изпитва болка, благодарение на мен.

— Напротив. Умряла е със съзнанието, че съпругът ѝ е убиец. Силно се съмнявам, че си е отишла „мирно и тихо“.

— Не ми пука какво мислиш, Декър.

— И така, всичко е било чудесно. Но само до момента, в който Мерил се е върнал, за да докаже, че е невинен — каза Декър. — Отишъл си в Резидънс Ин и си убил умиращ човек.

— Нямах друг избор.

— После си натопил Сюзан Ричардс за убийството му, след което тя уж се е самоубила, измъчвана от чувство за вина. Но всъщност си убил и нея.

— Трябваше да реша и този проблем.

— Предполагам, че ние сме на ред.

Егоршин седна.

— Ще бъда откровен с теб, Декър. Има само един начин да останеш жив. Само един. Искам Мици. Искам да дойде с мен.

Декър поклати глава.

— Няма как да стане. Тя лежи в безсъзнание в болницата. Под охрана е.

Егоршин извади пистолета си.

— Предлагам ти да си помислиш хубаво, ако не искаш да застрелям някой от приятелите ти. Кой от двамата? Ще те оставя да избереш.

Когато Декър не каза нищо, Егоршин посочи Марс.

— Ти! Стани!

— Чакай! — обади се Декър. — Аз съм този, който ти трябва.

— Не, господин Декър. Разчитам на теб да ми решиш проблема. — Той отново посочи Марс. — Стани! Веднага! Или ще те застрелям, както си седнал.

Марс погледна Декър и поклати глава.

— Човече, тази ситуация ми прилича отвсякъде на Д43. Гадна работа!

— Изправи се! Веднага! — извика Егоршин.

— Добре, но ще ми трябва помощ. Нали съм вързан!

Егоршин погледна двама от хората си и кимна. Те пристъпиха към Марс, наведоха се и го сграбчиха за ръцете.

Започнаха да го изправят и в момента, когато подметките на обувките му допряха пода, Марс се оттласна мощно и удари с глава мъжа вдясно, който се строполи в безсъзнание. После се завъртя рязко наляво, заби рамо под брадичката на втория руснак и го запрати към стената. От удара главата му отскочи, очите му се подбелиха и той също падна на пода.

Щом видя, че Марс атакува двамата мъже, които го държаха, Декър също стъпи на крака. Но тъй като глезените му бяха вързани, не можа да се изправи, а приклекна патешката, след което се изстреля рязко напред и връхлетя стъписания Егоршин с такава сила, че той полетя във въздуха. Руснакът отхвръкна назад, удари се в мивката, претърколи се през нея и счупи прозореца. Падна навън, последван от безброй остри парчета стъкло.

Четвъртият от похитителите им обаче насочи пистолета си към Декър и тъкмо се канеше да натисне спусъка, когато в кухнята отекна изстрел.

Мъжът погледна гърдите си и видя червеното петно в средата.

Декър и Марс се извърнаха рязко към Джеймисън. Беше успяла да се претърколи напред, да свие крака, да ги прокара между вързаните си китки, да вземе пистолета на един от изпадналите в безсъзнание агенти на Егоршин, да се прицели и да стреля. И всичко това за три секунди.

Последният им противник падна на колене и се просна по лице на пода.

Джеймисън претърси един от мъжете, откри сгъваем нож и освободи себе си, Декър и Марс.

Декър грабна пистолет и хукна към предната врата, макар да бе чул рев на автомобилен двигател. Изскочи навън тъкмо навреме, за да стреля по стоповете на колата, шофирана от Егоршин. Само след миг обаче тя се скри от погледа му.

Джеймисън извади телефона си. Позвъни на Богарт, разказа му какво се е случило и като затвори, каза:

— Богарт изпраща екип и започва издирването на Егоршин.

Декър продължаваше да се взира в мрака.

— Не съм сигурен, че ще е достатъчно.

Марс прегърна Джеймисън.

— Алекс, беше страхотна! Номерът с краката беше супер! И колко точно стреля!

— Благодаря. А какво беше това Д43?

Декър се обърна и я погледна.

— Беше любимата комбинация на отбора на Тексас, когато Мелвин играеше за тях. Десният полузащитник помага на десния защитник да пробие защитната формация на противника и двамата осигуряват на Мелвин достатъчно пространство, за да мине през защитата и да се озове лице в лице с външния им полузащитник.

— А това беше господин Декър от „Бъкайс“ — уточни ухилен Марс.

— Мелвин отбеляза три тъчдауна в онзи мач — каза с огорчение Декър. — И трите пъти буквално ме прегази.

— Ей, човече, ти направи каквото можа. Целият ви отбор доста ни затрудни. Успяхте да ме спрете няколко пъти в началото на мача. Но когато животът ти поднася лимони, какво трябва да направиш?

— Лимонада — отвърна с гримаса Джеймисън. — Всеки го знае.

Марс поклати глава.

— Не, Алекс. Трябва да направиш тъчдаун. Няколко тъчдауна.

— Значи така подсказа на Декър какво си замислил? — попита Джеймисън. — Че ще свалиш онези двамата? И той се сети каква е неговата задача?

— Аха.

— Май трябва да започна да гледам футбол. Сигурно ще се окаже полезно, когато съм във вашата компания.

— Човек никога не знае — отвърна Марс.

— Така си е, човек никога не знае — повтори Декър, обърна се и зарея поглед в нощта.