Изкупление

35

Тя със сигурност не изглеждаше доволна, че го вижда отново.

— Излизам — заяви Мици Гардинър през едва открехнатата врата на красивия си дом.

Беше облечена безупречно. Носеше плисирана пола и обувки с нисък ток. Бялата ѝ блуза беше с отворено деколте, така че се виждаше огърлица от дребни перли. Върху блузата бе облякла късо черно сако. Прическата ѝ беше перфектна. Гримът и червилото сякаш бяха нанесени от професионалист. Мици Гардинър изглеждаше така, все едно ще ръководи заседание на борда на директорите на огромна компания.

— В такъв случай можем да почакаме или да се върнем друг ден — отвърна Декър, отново смаян от метаморфозата на вечно надрусаната наркоманка. — Но ако намерите време сега, няма да се бавим много.

Тя погледна първо Декър, а после Марс, който ѝ се усмихна сърдечно. Мици Гардинър се намръщи и се допита до часовника си.

— Мога да ви отделя пет минути.

Декър и Марс я последваха вътре. Заведе ги в библиотеката, затвори вратата и им посочи малко канапе. Декър и Марс седнаха на него, а тя насреща им.

— Е? — попита Мици Гардинър, докато се взираше в тях.

— Благодарим ви, че се съгласихте да ни отделите от времето си — каза Декър.

— Пет минути — повтори тя. — Имам среща, на която трябва да присъствам. Много важна среща.

Декър се покашля. Трябваше да действа предпазливо. А това не беше лесно, защото любимият му подход бе да атакува заподозрения с поредица от въпроси.

— Проверихме отново някои неща и стигнахме до извода, че е възможно баща ви да е бил натопен.

Гардинър се облегна назад и го изгледа студено.

— Казахте същото и по време на предишното си посещение. И ако си спомняте, аз ви отговорих, че си губите времето.

— Между другото, след като си тръгнах оттук, някой се опита да ме убие на път за Бърлингтън.

Тя се изправи рязко, искрено изненадана.

— Надявам се, не смятате, че имам нещо общо с това.

— Не, просто искам да ви предупредя да сте нащрек. За всеки случай.

— Благодаря за предупреждението, но когато излизам, винаги си нося пистолет.

— Наистина ли? Защо?

— Защото съм богата, агент Декър. А навън има хора, които не са. Те нямат скрупули да крадат чужди вещи. Знам го от личен опит, понеже навремето бях от другата страна.

— Имали ли сте проблеми с това в миналото?

— Струва ми се, че този въпрос няма връзка с вашето разследване — отвърна Мици Гардинър и почука по часовника си. — Времето ви изтича.

Декър започна по същество:

— Открихме значително несъответствие във времето, касаещо интервала, в който са били извършени убийствата преди тринайсет години. Въпросното несъответствие промени изцяло схващането ми за случилото се.

— Какво несъответствие? И защо никой не го е забелязал тогава?

— Пропуск на разследването. Става въпрос за часа, когато е настъпила смъртта на жертвите, и подаването на сигнала до деветстотин и единайсет. Просто няма логика.

Гардинър се облегна назад.

— Добре, предполагам, че ще трябва да приема твърдението ви за чиста монета. Но как това несъответствие е свързано с посещението ви тук?

— Баща ви имаше драскотини по ръцете. Полицията стигна до извода, че те са причинени от Абигейл Ричардс, докато се е борила за живота си.

— Необходимо ли е отново да го обсъждаме? — попита с раздразнение Мици Гардинър.

— Когато арестуваха баща ви, той беше с риза с дълги ръкави и яке.

— И?

— Ако е бил облечен по същия начин, докато е удушавал Абигейл няколко часа по-рано, как е било възможно тя да му издере ръцете, така че под ноктите ѝ да попадне негова ДНК? Ноктите ѝ не биха могли да разкъсат дрехите, дори и да са оставили драскотини по кожата му. Тоест негова ДНК не би могла да попадне там по този начин.

— Нямам представа, не съм детектив. Може да се е преоблякъл в интервала между нападението и ареста.

— Но той не се е прибирал онази нощ.

— Казах ви вече, че по това време вероятно съм била надрусана.

— Навън беше студено, валеше дъжд… Съмнявам се, че баща ви би облякъл риза с къси ръкави.

Гардинър отново си погледна часовника.

— Добре, но какво значение има това? Под ноктите ѝ е била открита негова ДНК. Обявиха го по време на процеса.

— Така стигаме до следващия въпрос. Сещате ли се за някой, който би искал да натопи баща ви?

— Да го натопи ли? Как? Като убие четирима души, които баща ми дори не е познавал? Като подхвърли негови отпечатъци и ДНК на местопрестъплението? Баща ми не беше толкова важен човек, агент Декър. Защо някой ще си губи времето да го уличава в каквото и да било?

— Да приема ли отговора ви за „не“?

Тя не каза нищо.

— Според показанията на баща ви драскотините по ръцете му са от падане, а не от Абигейл.

— И все пак под ноктите ѝ е била намерена неговата ДНК. Това не е ли достатъчно?

— Мина ми през ума, че ако той наистина е бил невинен, спокойно можеше да приведе различни доводи в своя защита и да насочи вниманието ни към други хора. Можеше да каже например че някой друг го е издрал. И този човек е извадил изпод ноктите си неговата ДНК и я е поставил под ноктите на Абигейл.

Декър се облегна на канапето. Това бе моментът на истината. Гардинър беше достатъчно интелигентна, за да осъзнае какво ѝ намеква с този въпрос.

Тя обаче го изненада.

— Баща ми се събра с лоша компания, след като остана без работа, агент Декър.

— Никой не го спомена по време на процеса.

— Това е самата истина. Той отчаяно се нуждаеше от пари. Доколкото знам, започна с дребни кражби, но така и не го хванаха до убийствата. Казах ви вече, беше готов на всичко, само и само да изкара пари за лекарствата на мама. Може да се е сбил някъде и така да е получил драскотините по ръцете. Не е казал, защото е решил, че това ще утежни положението му. Или че истинският извършител ще му навреди по някакъв начин, ако го издаде на полицията.

— Баща ви е бил изправен пред съда по обвинение в убийство — възкликна изненадан Марс. — Каква по-голяма опасност от тази?

Гардинър не си направи труда да го погледне. Тя не откъсваше очи от Декър.

— Може да се е опитвал да предпази мен и мама. Да се е страхувал, че ако проговори, неговите съучастници ще ни навредят.

В този момент Декър осъзна, че сериозно е подценил Мици Гардинър.

— Интересна теория — отбеляза той.

— Така ли? Според мен това е единствената теория, която предлага логичен отговор на въпроса ви — отвърна тя и отново си погледна часовника. — Време е да тръгвам.

— А ако имаме още въпроси? — попита Декър.

— Потърсете отговорите им другаде.

Гардинър излезе от библиотеката и остави Декър и Марс сами.

След няколко секунди те чуха как някъде се отваря и затваря врата. После проскърца ролетната врата на гаража. Декър и Марс отидоха до прозореца и видяха как Мици Гардинър спира със сребристото си порше пред портата от ковано желязо. Двете крила се отвориха и автомобилът се скри от погледите им.

— Господа?

Двамата се обърнаха. Пред тях стоеше жена в униформа на прислужница.

— Госпожа Гардинър ме помоли да ви изпратя.

Когато излязоха от къщата, Марс подхвърли:

— Ударихме на камък, а?

— Да.