Изкупление

56

— Ерик Тайсън. Бивш военен. Изгонен първо от школата за рейнджъри, а после и от армията — каза Ланкастър и вдигна поглед от листа в ръцете си.

Декър седеше от другата страна на бюрото ѝ.

— Току-що получихме това от военните. Проверихме отпечатъците му във всички бази данни и го открихме. Тайсън е бил арестуван за сбиване преди десет години, още докато е служел в армията. Напуснал базата, сбил се с цивилен. Така попаднахме на отпечатъците му. Свързахме се с военните, разказахме им какво се е случило и те ни изпратиха досието му.

— Специални умения?

— Преминал е курс за снайперисти. Което означава, че ти беше прав. Изстрелът, убил Сали, не е бил предназначен за теб. Можел е да я простреля и от километър и половина. А Тайсън е бил на петдесет метра от вас.

— Защо са го разкарали от армията?

— Очевидно си е намерил лоша компания. Дисциплинарно уволнение с лишаване от всички права и привилегии.

— Аха, изритали са го най-позорно. Какво е правил след това?

Ланкастър сви рамене.

— Нямам представа. Проверяваме. Надяваме се скоро да изскочи нещо. Но засега не успяваме да открием никакви данни, че е лежал в затвора.

— Като гледам татуировките му, става ясно с какви типове се е забъркал, нищо че не е лежал в затвора.

Ланкастър се облегна на стола си.

— Добре, но защо е убил Сали Бримър? Не каза нищо повече снощи.

— Не знам. Но аз съм твърде голяма мишена. Невъзможно е снайперист да ме пропусне. Сали тъкмо се канеше да ме прегърне, когато прозвуча изстрелът. Аз съм поне двайсет сантиметра по-висок от нея. И много по-широк. Колкото и близо да е била до мен, стрелецът не би могъл да пропусне, ако мишената съм бил аз. — Декър удари с ръка по бюрото на Ланкастър. — Отдавна трябваше да се досетя!

— Аз също. Но това не обяснява защо Сали е била мишената.

— Помолих я да копира документацията по случая, след като ти се оттегли от разследването.

— Но как изобщо се свърза с нея?

— Сама дойде при мен, докато бях в ареста. Помолих я за услуга и тя прие. Срещнахме се в парка. Тъкмо се разделяхме, когато я застреляха.

— Ако са знаели, че ти предава информация, защо не са убили и двама ви и не са взели флашката?

— Не мисля, че това е причината — отвърна Декър.

— Защо?

— Ако са знаели, че ме снабдява с информация, вероятно са знаели за какво става въпрос: полицейски досиета. Много важно! Не е причина да ѝ издадат смъртна присъда. Можех да се сдобия с тези досиета по най-различни начини. Убийството ѝ не би ме спряло да ги получа.

— Искаш да кажеш, че и Сали е била… замесена по някакъв начин?

— Или е знаела нещо, което е представлявало опасност за други хора.

— Какви хора? — погледна го Ланкастър.

Декър огледа празната стая.

— Тя работеше тук.

— Декър, имаш ли представа какво каза току-що? — попита тихо Ланкастър.

— Лоши хора има навсякъде, Мери. Полицаите не са имунизирани, знаеш го много добре.

Тя поклати глава.

— Така е, но все пак не виждам логика.

— Има логика. Просто не сме я открили. Някакви новини около пожара в офиса на Рейчъл Кац?

— Предадоха ми предварителните заключения на колегите. Открили са следи от запалително устройство с таймер. Явно са го поставили, след като са претърсили офиса ѝ. Ти просто си се появил там малко преди устройството да се задейства.

Декър стана от стола си.

— Къде отиваш?

— В болницата. Ще видя как са Кац и Мелвин.

— Това ли е всичко?

— После ще говоря с Мици Гардинър.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Мислех, че след стрелбата са те прехвърлили на канцеларска работа.

— Така е, но…

— Ще ти разкажа всичко, когато се върна.

— Смятат, че ще се оправи — каза Марс.

Двамата с Декър седяха в чакалнята пред интензивното отделение в болницата.

— Смятат?!

— Състоянието ѝ е стабилно. Критично, но все пак стабилно.

— Добре.

Марс разтърка очи.

— Изглеждаш уморен, Мелвин. Защо не поспиш малко?

— Не, добре съм. Дремнах на кушетката — отвърна той и протегна дългите си ръце. — Пред стаята ѝ има полицаи.

— Да, знам.

Марс поклати глава.

— Имам чувството, че вината тя да се озове в болница е моя.

— Твоя ли? От къде на къде?

— Онези типове, които стреляха по нея… Те знаеха, че сме разговаряли — отвърна Марс. — И са се уплашили, да не би да е споделила нещо с мен. Затова са решили да я убият. Ако не я бях притиснал, щеше да е добре.

— Доста странна логика, Мелвин. И напълно погрешна. Ти ѝ спаси живота. Без теб сега тя щеше да лежи в моргата.

— Видях онази червена точка върху лицето ѝ. Изкарах си акъла! Просто я сграбчих и я съборих на пода в мига, в който прозорецът се счупи. Мислех, че е добре. А после… после видях кръвта ѝ навсякъде по мен.

— Какво ти каза, преди да я прострелят? — попита Декър.

— Стори ми се доста притеснена. Уплашена за живота си.

— Оказва се, че е била права. Нещо друго?

— Усещах, че иска да говорим, но така и не събра сили. Спомена, че истината не била черно-бяла, а имала нюанси.

— Нюанси на истината? Какво ли означава това?

— Нямам представа.

— Гузна съвест може би?

Марс като че ли изглеждаше огорчен от тази вероятност.

— Може би. Каза още, че понякога хората вършели неща, които отстрани изглеждали нередни, но нямали друг избор. А също и че истината може да се превърне в капан.

Декър обмисли думите му и отвърна:

— Знаеш, че Рейчъл Кац може да се е представила за Сюзан Ричардс, нали? Другата възможност беше Мици Гардинър, но се оказа, че тя има алиби.

— В такъв случай Рейчъл е знаела за убийството ѝ. А това попада в категорията „гузна съвест“.

— Така е. Ще трябва да говорим с нея, щом състоянието ѝ позволи.

— Сега вече може да ни каже истината.

— Отърва се на косъм от смъртта. Сигурно ще е по-мотивирана отпреди — заяви Декър. — Освен това подпалиха офиса ѝ, докато го претърсвах. Явно не си поплюват.

Марс облещи очи.

— Подпалили са офиса ѝ?

— Докато аз бях вътре. Наложи се да скоча през прозореца.

— Скочил си през прозореца?

— От петия етаж. Не мисля, че Кац ще бъде в положение да избира.

— А ако се окаже виновна?

— Ще ѝ предложим сделка. Който проговори първи, получава най-доброто — каза Декър и се надигна от мястото си. — Имаш ли нужда от нещо?

— От по-малко вълнения.

— В такъв случай стой по-далече от мен.