Изкупление

49

Лукс.

Това си помисли Марс, когато спря на паркинга пред „Силвър Оук Грил“. Нямаше представа какво е имало тук преди, но сградата беше перфектно реновирана. Той огледа останалите автомобили и забеляза, че са все скъпи модели от последната година. До покрития с тента вход бе паркирано дори мазерати кабрио.

Марс влезе и се огледа. Интериорът определено беше скъп. Самият той бе инвестирал в недвижими имоти в района на Вашингтон и добре познаваше цените на строителните и довършителните работи. Стари греди на тавана, големи каменни плочи на пода, резбован бар от масивно дърво, скъпи тапети, дизайнерски маси и столове…

Заведението беше пълно с хора, които обядваха. На опашката пред Марс имаше трима души, които очакваха да бъдат настанени.

— Мелвин?

Той погледна надясно и видя Рейчъл Кац да му маха от една маса в ъгъла. Запъти се към нея.

Тя се изправи и се надигна на пръсти, за да го прегърне и целуне по бузата. После се отдръпна назад и огледа дрехите му. Сиво сако, черно поло, тъмносив панталон, черни обувки.

— Много си елегантен.

— Благодаря, ти също — отвърна той и плъзна поглед по панталона, блузата, сакото и обувките с нисък ток.

— Дойдох направо от работа.

Когато седнаха, Марс забеляза, че Кац привършва коктейла си.

— Да пием по нещо? — предложи тя.

Той отново погледна почти празната ѝ чаша.

— На какво си?

— „Дюърс“ и вода. Готова съм за още едно.

— Започваш с твърд алкохол по обед, а?

— Точно така.

— Звучи ми добре — усмихна се Марс.

Поръчаха си питиетата и седнаха.

— Когато ми звънна, бях изненадана, че искаш да се видим отново — каза Кац.

— Защо?

— Ами разделихме се малко… не знам… без настроение.

— Аз си падам по дългосрочните инвестиции. Не придавам голямо значение на една-две срещи.

— Поласкана съм, че възприемаш това като среща.

Питиетата им пристигнаха и те чукнаха чаши. Кац отпи и продължи:

— Освен това се учудих как така Декър ти е позволил да се срещнеш отново с мен. Имам предвид, че той разследва убийства и макар фактите да сочат противното, аз все пак представлявам оперативен интерес за следствието…

— Познаваш терминологията — засмя се Марс.

— Какво да ти кажа… Гледам много криминални сериали.

— Не знам как намираш време за тях с твоята работа и всичките проекти, с които си ангажирана.

Рейчъл Кац се приведе напред.

— Ако трябва да съм честна, повечето вечери се прибирам вкъщи, обличам си пижама, мажа си филия с фъстъчено масло и конфитюр и гледам стари филми.

Марс я погледна изпитателно.

— Не ми звучи невероятно — каза той. След което добави: — Но не защото нямаш други варианти. Предполагам, че можеш да си избереш, когото си пожелаеш тук.

Тя направи гримаса.

— Проблемът е, че мъжете тук не са мой тип.

— Което повдига въпроса защо не заминеш някъде? Чикаго не е толкова далече.

— С Дейвид планирахме да заживеем именно там. Но после го убиха.

— Чувстваш се обвързана с Бърлингтън?

— В известен смисъл. Той е погребан тук. Онова, което започнахме да създаваме заедно, също е тук.

— Така е.

— Не ми ли вярваш? — попита Кац, готова да се намръщи.

— Напротив, вярвам ти. Погледни Декър. Той отдавна не живее тук, но и при него е така. Идва, за да се поклони на гроба на семейството си. Различните хора се ръководят от различни мотиви. Щом искаш да останеш, остани. Решението си е твое и на никой друг.

Рейчъл Кац понечи да каже нещо, но вместо това бързо отпи от чашата си.

— Искаш ли да поръчваме? Сьомгата е страхотна, но аз ще си взема тартар от риба тон.

Марс погледна менюто.

— Какво ще кажеш за уагю?

— И то е чудесно. Получаваме пресни доставки всеки ден.

— Как така получаваме?

Тя се усмихна.

— Май забравих да спомена. Имам дял и в това заведение.

— Нали знаеш… Жените с много интереси движат света.

Съобщиха избора си на сервитьорката и Марс огледа салона.

— На паркинга видях доста пари. По тези маси — също. Отвън има дори мазерати.

— Мазератито принадлежи на този господин — каза тя и посочи нисък шейсетинагодишен мъж с гъста посивяла коса.

Беше с елегантен костюм с жилетка, но без вратовръзка, мокасини от крокодилска кожа и въпреки студеното време не носеше чорапи.

Обядваше в компанията на шестима души. Четирима мъже и две жени.

— Някой местен богаташ?

— Да. Дънкан Ларкс.

— Съдружници ли сте?

— Не точно. Но в момента реализира няколко проекта в града. В интерес на истината, на два пъти работихме заедно, но аз съм дребна риба в сравнение с него.

— В никакъв случай не бих те нарекъл „дребна риба“.

Тя се усмихна на думите му и попита:

— Как върви разследването?

— Декър разговаря с Мици в момента. Проверява алибито ѝ… такива работи.

— Имаш предвид алибито ѝ за убийството на Сюзан Ричардс?

— Да, освен всичко останало.

— Което ме връща на въпроса отпреди малко… Как така Декър ти позволи да излезеш с мен? Да не би да се надява да научиш нещо, което да му позволи да ме арестува? — подхвърли шеговито Рейчъл Кац, но Марс долови напрежението в гласа ѝ.

— Както вече споменах, не работя нито за полицията, нито за ФБР. С него сме приятели. Аз не му казвам какво да прави и той не ми казва какво да правя.

— Но въпреки това искаш да му помогнеш.

— Разбира се — отвърна Марс и разпери широко ръце. — Ако можеш да ми кажеш нещо, което да му помогне, направи го.

Тя се засмя.

— Ти си интересен човек. В този град няма такива мъже… или поне аз не намирам.

— Изгубили сте един, когато Декър е напуснал Бърлингтън.

Храната им пристигна след няколко минути. Марс опита стека си и възкликна изненадан:

— Това е престъпно вкусно! Не пуша, но мога да направя изключение, след като приключа с обяда.

— Извадихме голям късмет с главния готвач. Привлякохме го от Индианаполис, където е работил за един от онези мастър шефове, които дават по телевизията.

— Определено може да готви.

— И още как! Смятате ли, че Мици Хокинс има алиби за убийството на Сюзан? — смени рязко темата Кац.

Марс вдигна поглед от чинията си.

— Не знам. Декър би трябвало да е научил вече. Ако има алиби, тя ще му го каже. А после той ще провери дали казва истината.

— Както ще провери и мен.

— Точно така — отвърна Марс, остави ножа и вилицата и добави: — Изглеждаш угрижена.

— Самопризнания ли очакваш да направя?

— Не, защото, макар да не те познавам достатъчно добре, не ми приличаш на убийца. Имам безпогрешен усет за тези неща. Но въпреки това е възможно нещо да те тормози.

— Не, добре съм. Просто съм изморена. Напоследък работих до късно — отвърна Рейчъл Кац и разтри слепоочията си. — Продължих да работя дори след като ти си тръгна от клуба. Макар че не ми беше толкова забавно, колкото в компанията ти.

— Поласкан съм.

— Ще говоря без заобикалки, Мелвин. Смятам, че си много привлекателен.

— Хей, ти си красива, умна, амбициозна, чувствителна и всичко останало.

— Защо ми се струва, че ще последва „но“?

— В момента имам връзка.

— Късметлийка.

— Надявам се и тя да е на същото мнение. Дано не съм те подвел.

— Не, напротив, беше честен и откровен. Но това не ми пречи да си мечтая.

Марс се приведе напред.

— Виж, Рейчъл. Харесвам те, и то много. И както вече казах, макар да не работя официално с Декър, аз му помагам, с каквото мога.

Кац се облегна назад, взе питието си и отвърна:

— Добре.

— Никой не може да отрече факта, че този случай е свързан с прекалено много жертви. Преди тринайсет години са убити четирима души, включително съпругът ти. После е убит Мерил Хокинс. След това идва ред на Сали Бримър, макар че мишената беше Декър. А сега и Сюзан Ричардс.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако знаеш каквото и да било, трябва да ни го съобщиш. Не искам и с теб да се случи нещо.

Кац сякаш се сепна за миг, но отвърна:

— Благодаря за загрижеността, Мелвин. Мога да се грижа за себе си. И не знам нищо, така че няма от какво да се притеснявам.

— Добре, щом си сигурна — кимна бавно Марс.

— Напълно сигурна.

— Защото стана още едно убийство, за което може би не знаеш.

Тя държеше вилицата си, но бавно я остави, докато осмисляше новината.

— Какво? Кой?

— Мъж на име Карл Стивънс. Преди време е продавал наркотици в града. Включително на Мици и Франки Ричардс. Декър смята, че е замесен по някакъв начин.

— И той е мъртъв?

— Беше в затвора. Отидохме да го видим. Той също заяви, че не знае нищо. Когато се върнахме в Бърлингтън, вече беше мъртъв. Самоделен нож във врата. — Марс си взе уискито и отпи. — Очевидно на тези хора не им пука дали някой знае, или не знае нещо. Просто убиват.

— Но как… как е възможно… нали е бил в затвора? Всъщност там непрекъснато убиват хора.

— Права си. Работата е там, че по ръцете на Стивънс имаше татуировки.

— Какви татуировки? — попита Кац с треперещ глас.

— Същите като татуировките на онзи, който застреля Сали Бримър. Декър е категоричен, а той има отлична памет.

— Не смятате ли, че може да е съвпадение?

— На теб как ти се струва?

Кац се облегна на стола и възвърна самообладанието си.

— Съжалявам за този Стивънс, но това не ме засяга по никакъв начин.

— Добре, щом си сигурна.

— Сигурна съм.

— Тогава да се върнем към чудесния обяд.

Марс си довърши стека, докато Кац почти не докосна храната в чинията си. Но допи и втората си чаша уиски.

На тръгване минаха покрай масата на Дънкан Ларкс. Той се пресегна и хвана Кац за ръката.

— Рейчъл, видях те, но не бях сигурен, че си ти.

— Здравей, Дънкан.

— Заведението е прекрасно. Право в десетката.

— Благодаря.

Ларкс погледна Марс.

— Струва ми се, че не познавам приятеля ти.

Марс протегна ръка.

— Мелвин Марс. Приятно ми е.

Двамата се здрависаха, докато останалите на масата следяха мълчаливо разговора им.

— Рейчъл спомена, че онова мазерати отвън е ваше. Страхотна кола.

— Така е. Германска инженерна мисъл и елегантен италиански дизайн, божествено съчетание.

Всички се засмяха.

Когато излязоха от ресторанта, Кац се обърна към Марс.

— Този Ларкс ми се стори симпатичен — каза Мелвин.

— Виж, знам, че току-що бяхме на обяд, но какво ще кажеш да вечеряме заедно довечера?

— Разбира се. Къде?

Тя се поколеба.

— У дома. Звучи невероятно, но мога да готвя.

Марс очевидно се почувства неловко, затова тя го хвана за ръката и каза:

— Обещавам, приятелска вечеря, нищо повече. Аз… аз просто имам нужда да хапна домашно приготвена храна, да си поговоря с някого. И предпочитам да е с теб.

Той стисна леко ръката ѝ и отвърна:

— Добре, с удоволствие.

— В седем устройва ли те?

— Напълно. Да донеса ли нещо?

— Само себе си, Мелвин. Това е достатъчно.